Уилям Голдман (1931 – 2018)

У

Читателят е ненаситно същество. Иска да знае не само от какво са направени героите, но и техните смъртни автори. Когато обичаш даден автор, по правило искаш да знаеш всичко за него. Къде е роден, къде е учил, с кого се е запивал и къде се е запилявал, от кого се е очаровал и най-вече кого е разочаровал. Като читател не правя никако изключение в своеобразното хербаризиране и митологизиране на автори.

Но не и по отношение на Уилям Голдман. Може би, защото от самата му поява у дома, го приех за част от семейството, изгубен, но щастливо намерен чичо, чието минало е обвито в мистерия, и за всеобщо добро е най-добре да остане така. Той се появи в изданието на „Златният храм“ от 1967, от което обложката също така мистериозно бе отлетяла. Появи се в ключов момент, когато имах нужда от добър приятел, житейски отракан, раним и съвсем малко циничен, а с Холдън Коулфийлд някак не можехме да се разберем. Книгата беше част от семейството ни и фрази като отварящата „Баща ми беше надут човек“, „Захари е хубаво име за куче“ или „Обзалагам се, че аз и вие сме единствените хора в целия щат Илинойс, които четат Пруст в този момент“, изречена в задушна университетска библиотека, са думи, които ще помня, докато мога да помня. Доста от това, което мисля, че знам, съм научил от тази книга. В един момент, когато ми се налагаше често да пътувам с влак по 8-9 часа, просто я прочитах по два пъти. Никога не си зададох въпроса що са човек я е написал и дали това наистина се е случило. Наистина ли е имало Зок, Анабел, мис Туили, Реймънд, Гунга Дин и баба Рее с нейните 10 цента. Убеждението ми, че те съществуват, бе непоклатимо, също както други вярват в световната конспирация, хобитите, Хари Потър или че Елвис е жив. Убеждението ми, че „Златният храм“ е една от най-живите книги, до които съм се добрал, е все така непоклатимо.

Създаването на свещени чудовища в литературата е част от задълженията на работниците във фабриката. Пътем това е убило значително количество от иначе качествената продукция. А понякога не е нужно нищо друго, освен едно дете просто да посегне и да вземе книга, без да му се обяснява що за птица е господин или госпожа авторът/ката, къде е роден и кога е умрял. Всичко, което е държал да каже, го има между двете корици във вангогово жълто и в името на най-искреното доверие, което читател може да изпитва към автор, е най-добре това да остане така.

За автора

Момчил Миланов

Момчил Миланов (1986) е Judicial Fellow в Международния съд на ООН в Хага, докторант и асистент по международно публично право в Университета в Женева.

Категории