„Процесът“ по Франц Кафка, превод Любомир Илиев, постановка Иван Добчев, режисьори Димитър Сарджев и Григор Антонов, сценография Борис Далчев, костюми Михаела Добрева, пластика Мира Гоговска, композитор Христо Намлиев. IV курс „Актьорство за драматичен театър“, клас проф. Иван Добчев: Александър Тонев, Божидар Йорданов, Владимир Матеев, Габриел Плачков, Елена Дечева, Лора Недялкова, Марио Гълъбов, Мария Бакалова, Мария Тепавичарова, Мартина Георгиева, Мартина Пенева, Мила Гергова-Роберт, Михаил Рядков, Петър Петров, Поля Йорданова, Симона Здравкова. НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“.
Иван Добчев и неговият екип се захващат с дело, каквото днешните български театри само по изключение биха могли да си позволят. Те качват на сцената Кафка, без да редуцират многопластовата сложност на този процес. Особено и тъкмо защото става дума за Процесът.
Текстът не е завършен и вижда бял свят, само защото Макс Брод отказва да изпълни предсмъртната воля на Кафка: да изгори непубликуваните му ръкописи. Брод композира фрагментите, безредно събрани в три плика, и „съставя“ Процесът. Впоследствие се появяват три алтернативни подреждания. Процесът няма собствена романова структура, а за драматургична да не говорим. Въпреки това, в немската театрална култура са реализирани четири негови адаптации.
Добчев и екип представят собствен вариант. Сюжетният монтаж и предприетите редукции не търсят „превод“ чрез опростяване. Напротив. Гради се алгоритъм, търсещ плътно внушаване на ключа: „Правилното схващане на нещо и неправилното разбиране на същото нещо не се изключват взаимно напълно“ (заявен от каплана с притчата Пред закона, единствения публикуван от Кафка фрагмент, коментиран от Йозеф К. така: „Лъжата се превръща в световен ред“).
Акцентирана е базисната двусмисленост на разгръщаната история: набъбващата симбиоза между „съда“ и К. Нещата извират от неговия собствен Аз, обуславян обаче в система, от която колкото иска да се откъсне, толкова търси въвличането си в нея. Той се изпълва със „закона“ и се стреми да постигне изпълненост в него. Проблемите на персоналното и проблемите на социалното клонят към вплитане и даже към тъждественост.
Постигнатата и в постановката реалност има за свой организиращ принцип специфична ирационалност. Тази реалност може да бъде тълкувана като абсурдна само при поглед отвън, опитващ се да я рационализира. Собствената й логика обаче спонтанно предизвиква гледане и на персоналното, и на социалното през по-скоро фройдистка перспектива: затова сексуалността има така възлово място в тъканта на разгръщания процес.
Нарастването на ужаса идва от банализирането и нормализирането на собствено абнормалната процедура по унизяването на човешкото. Макс Брод обаче свидетелства, че Кафка многократно избухвал в смях, представяйки текста си. Ескалиращият ужас, носен от цялото, се просмива в детайлите. Представлението съхранява необходимата за адекватния подстъп към Кафка смес между ужасното и смешното.
Създателският екип е свършил изрядно работата си в повечето компоненти. От адаптацията през постановката и режисирането, сценографията и музиката, налице са открития и постижения, присъщи на театъра от най-висока класа. Има даже сцени (напр. тази с каплана, както и сцената на смъртта), които имат ценност и като самостоятелни визуално-пластични творби.
Разколебаването на внушението идва от работата на актьорите. Трябва ли позитивно да изведа някого от тях, бих споменал Александър Тонев (Титорели). При всички останали се забелязват повече или по-малко дефицити, като следва да се отбележи, че женските роли са в цялост по-добре защитени от мъжките. Недостигът на сценичен, житейски, а може би и интелектуален опит си казва думата, макар и далеч не в еднаква степен при всички. В резултат, сцените от последната трета губят скорост, интензивността спада и иначе блестящият финал остава в немалка степен немотивиран.
Рискът да се отиде към толкова сложна постановка, висока литература и естетика несъмнено си струва – най-вече заради студентите. Българските професионални театри, стоящи под натиска за привличане на масова публика, трудно биха тръгнали към подобен риск, стига вече да са в състояние изобщо да го поемат. Актьорът обаче непременно трябва да има такъв опит и колкото по-рано – толкова по-добре.
