Магда Сабо. „Вратата”. Превод от унгарски Нели Димова. София: Колибри, 2017
2018 върви бързо към своя край, а е останала една книга от миналата година, която най-малко заслужава да бъде пропусната. Книга, каквато бих искала да имаме и в нашата литература, независимо дали е написана от мъж или от жена. Книга, каквато нямаме.
Когато се появява през 2015 г. в нов и по-добър превод на английски език, „Вратата“ предизвиква стъписано изумление сред много писатели. „Удивително е, че този шедьовър ни е бил непознат толкова дълго време“, възкликва писателката Клер Месуд; „Да я прочетеш, означава да се почувстваш обърнат отвътре навън, – твърди Синтия Зарин – сякаш собствените ни недостатъци са били написани на огледало, за да бъдат прочетени, когато се събудим от транса на чувството за самозначимост“. Думата транс изглежда по американски пресилена, но тя всъщност улавя един специфичен халюцинаторен нюанс на романа; именно той му придава неповторимата атмосфера на невъзможен абсурд, който се случва в действителност. Може да сме го срещнали насън, може в някаква приказка, но със сигурност го преживяваме така, сякаш сме зърнали собствената си скрита „вътрешност“. Романът неслучайно започва и завършва със съновидение: повествователката разказва натраплив кошмар, в който вратата на нейната къща остава затворена пред линейката, дошла да спаси живота на близък човек. Колкото и да е клиширана като символ (а може би тъкмо защото е клиширана като символ, който не може да бъде сгрешен), вратата на Сабо говори на всеки човек в психологически план; дори ако не успееш да намериш точните думи, за да изразиш нейното скрито значение, пак го усещаш като метафора на всички онези прегради, страхове и задръжки, които носиш у себе си. Вратата, която ти пречи да бъдеш човек във високия и красив смисъл на тази представа. Така разбираме, че дори в края на 80-те години (романът е публикуван през 1987) Сабо е опазила духа и внушенията на високия модернизъм от първата половина на ХХ век; може би защото в унгарската литература той е останал прекъснат, неизживян докрай, както у нас.
Фабулата на романа е простичка и обикновена: срещата и постепенното съдбоносно сближаване на две жени, които са напълно противоположни помежду си. Писателката – интелигентна, образована, чувствителна и силно религиозна. Прислужницата – жена от народа, практична, пряма да грубост, противничка на религията и интелектуалната мисъл. Сякаш нищо не може да свърже тези жени… освен това, че са двете страни на човешката цялост. Те се сблъскват, проникват една в друга и разбират болезнената си нужда да бъдат едно, да постигнат спокойствие и хармония, но само за да изживеят трагедията на човешката невъзможност да бъдеш „цял“. Както във всеки голям текст на европейския модернизъм, така и тук е представено трагичното несъвпадане на човека с идеалната представа какво означава да бъдеш Човек. Както там, така и тук автобиографичният опит доставя сюжетните обстоятелства: действието се развива в края на 50-те години, когато Магда Сабо започва да се измъква от принудителната забрава, наложена върху нейното творчество. Много от събитията, споменати в текста, действително са се случили с нея: наградата Атила Йожеф, внезапното медийно внимание, пътуването в чужбина с официална делегация от унгарски писатели, болестта на съпруга й… Център на измисленото в романа изглежда фигурата на Емеренц, прислужницата: невероятна в своето строго величие на валкирия, изплувала из дълбините на митичния епос. И все пак тъкмо нейното житейско присъствие се оказва потвърдено в друг и много по-слабо известен текст. Съпругът на Магда Сабо, Тибор Соботка, преводач и писател, безименният Съпруг в романа, починал пет години преди той да се появи, е оставил свой разказ („Animal lovers”), чиито герои буквално повтарят героите, а и някои от сюжетните перипетии на „Вратата“. Дори енигматичното куче Виола (при него Джеймс) не е забравено. Както изглежда, няма нищо по-невероятно от действителността. Ето още един показателен пример. През 90-те години на миналия век в Унгария чрез демократично допитване е направена класация на десетте най-добри книги за всички времена. В него „Вратата“ заема шестото място, чак след „Хари Потър“ и „Властелинът на пръстена“. Макар и позакъсняла, доста след като научи наизуст „Хари Потър“, българската публика има възможност да прочете този роман; освен всичко друго преводът на Нели Димова е прекрасен.
