Когато в началото на март тази година се появи новината, че ще се прави архитектурна студентска работилница за проектиране на нов музикален комплекс в София, отначало реших, че става дума за шега. Даже не за шега, а за гавра. Разбира се, идеята за нова концертна зала в столицата ни не е от вчера. Отделно, студентските работилници по актуални теми са хубаво нещо. Но, мислех си аз, няма нормален човек, който да види плаката за работилницата или да прочете малко повече за “философията и целите на проекта” на страницата на спонсориращата го фондация “Богария” и да не си помисли, че всичко е някаква алтернативна студентска арт акция, маскирана като величествен родолюбив проект, но всъщност осмиваща стероидния патриотизъм на нашия ден. В официалното съобщение за работилницата пишеше:
“Целта е в България да се появи един величествен, великолепен Храм на Духа, който да поражда чувство на гордост и високо самочувствие у всеки българин, сега и в идните столетия. (…) В представата си за новата филхармония се вдъхновяваме от немодернистичните – класически линии в архитектурата. От изяществото – като онова на филхармонията в Барселона. От великолепието – като на базиликата Сакре Кьор в Париж.”
И още, фондация “Богария” поставяше следните 4 задължителни условия при планирането на този “градеж”:
- Архитектурата на сградата и интериорът, трябва да са нищо по-малко от великолепни. За да предизвикват възхищение и гордост;
- Сградата трябва да е разположена в центъра на София. За да въздейства с красотата си от сутрин до вечер на всеки, който преминава покрай нея;
- Акустиката на залата трябва да е безупречна. За да е желана сцена за изява и на най-добрите певци, музиканти и диригенти в света;
- Строителите на сградата трябва да са българи. За да могат да прехвърлят придобитите знания и умения върху следващите подобни сгради, които неизбежно ще се появят. . [1]
Дотолкова се вързах, че всичко е някаква много находчива мистификация, че даже ходих да проверя дали съществува такова нещо като фондация “Богария” на адреса за контакти на улица “6-и септември”.
Оказа се, че всичко е истина, разбира се. Времената на мистификациите останаха някъде далеч назад, в 90-те. Архитектурната работилница се проведе, не е ясно какви проекти се направиха, но самият факт, че десетки студенти работиха по задание, което ги караше да се вдъхновяват от “немодернистичните, класически линии в архитектурата” и да копират “Сакре Кьор” в началото на XXI век е меко казано притеснителен.
Сигурно по същия начин са смятали, че става дума за шега и британците, когато в началото на ноември правителството на Тереза Мей обяви създаването на нова комисия към сектора строителство и регионално планиране, която да се занимава с красотата в архитектурата, така щото новите сгради да се приемат по-добре от обществото. Комисията е кръстена “Да строим по-добре, да строим красиво” / Building Better, Building Beautiful Commission и ще се ръководи от консервативния английски философ и общественик сър Роджър Скрутън, който навлезе на сцената на академичната теория през 1979 с книгата си “Естетика на архитектурата”, участва успешно в неоконсервативната вълна в архитектурата, водена през 1980-те от Чарлз Уиндзор, наследник на британската корона, и в момента изживява ренесанс в контекста на новия архитектурен (и всякакъв) консерватизъм[2].
“Съществува дълбока човешка нужда от красота и ако пренебрегвате тази нужда във вашата архитектура, сградите ви няма да просъществуват дълго”, е един от най-известните му цитати. Разбира се, за Скрутън “красотата” е свързана само и единствено с античното наследство, с викторианската архитектура, с детайли, корнизи и орнаменти, с “традициите”, с “истинското” майсторство на каменоделци и артизани. Модернизмът е смъртен враг, някаква временна лудост, обхванала човечеството и архитектурата някъде през XX век, която трябва бързо да забравим. Вече и с помощта на официална правителствена комисия.
“Искам да дам на обществото възможността да получи архитектура, за която да иска да гласува, а не такава, която му е наложена насила от последователи на Корбюзие и Мис ван дер Рое, за които масовият вкус е просто пречка по пътя към прогреса”, каза Скрутън в отговор на обвиненията, че комисията е досадно и излишно рециклиране на до болка познатите дебати консервативна срещу прогресивна архитектура от 1980-те.
В средата на ноември и София предложи своята малка, любителска импровизация по тази голяма тема. С решение от 12 ноември на Направление „Архитектура и градоустройство“ на Столична община бе прекратена процедурата по провеждане на открит конкурс с предмет „Изработване на проект за изграждане на мемориал на загиналите войници от Първи и Шести софийски пехотни полкове“, тъй като всички общо 5 подадени проекта бяха дисквалифицирани по технически причини от журито, председателствано от заместник-кмета по културата Тодор Чобанов. Дисквалифицираните проекти вече са публични, а в социалните мрежи се говори, че били “слаби” и “направо подигравателни с темата”. Членове на журито обясняват дисквалифицирането им не с официалните технически причини, а с факта, че не давали възможност за провеждане на почетни караули и церемонии например или (измежду всичко друго) – с “погрешно” разполагане на фигурата на лъва.
Конкурсът бе обявен през юни 2018 с конкурсна зона мястото на премахнатия през лятото на 2017 монумент “1300 години България” пред НДК и изпълняваше обещанието на Столична община да възстанови целия войнишки мемориал възможно най-близо до оригинала. От НАГ написаха балансирано и безпристрастно задание, даващо възможност за помиряване на всички спомени за мястото и създаване на среда с много и различни исторически пластове, но резултатът е, че от представените 5 проекта имаме две бутафорни възстановки и един неясен куб тип паметника в Гургулят. Само два от петте проекта предвиждат логични намеси в средата – единият с ненатрапчиво задигане на терена, а другият с помиряване на всички видове памет в подземна мемориална зона, където да се премести и статуята на лъва. С други думи само тези двата са проекти, които не историзират буквално и не предлагат имитативна възстановка на 11-метровите оригинални неокласицистични стени, които трудно биха се вписали в коренно променената градоустройствена рамка на мястото. Трябва да се отбележи, че архитектурната гилдия като цяло за момента вероятно не одобрява новите намеси на мястото на съборения монумент “1300 години България”[3], с което можем да си обясним слабия интерес към конкурса и логичния му резултат.
На 14 ноември – няколко дни след създаването на комисията “Да строим по-добре, да строим красиво”, британският публицист и преподавател Сам Джейкъб написа:
“Историцизмът през 2018 вече не е смешен. Архитектурната носталгия и крайнодесните политики са тясно свързани, използвайки манипулативни образи, за да оправдаят и подсладят горчивия си план за бъдещето. Псевдотрадиционализмът прикрива тъмен национализъм, който става все по-смел и видим. Нашата работа като архитекти не е да водим безсмислени стилови войни, а да отстояваме архитектурата и нейните много възможни езици”[4].
Ясно е, че британската Комисия по красотата е глупав популизъм, който бързо ще бъде забравен. Още повече, че изборът на Скрутън за шеф на комисията вече е под атака заради негови твърде спорни антисемитски и хомофобски изказвания. Ясно е и че провалът на софийския конкурс за нов войнишки мемориал не затваря темата за националистическите паметници в съвременния град. Но през 2018 – в условията на антиглобализъм, фрагментиране на обществото, крайнодесен популизъм и агресивен национализъм – наивното връщане към образци от “велики” исторически периоди вече наистина отдавна не е смешно.
–
[1] Запазени са оригиналните правопис, пунктуация и подчертаните от авторите като важни изрази и в двата цитата.
[2] За който в-к “Култура” писа в едноименна статия в своя брой 10 от 16 март 2018 година.
[3] През лятото на 2017 и Съюзът на архитектите в България, и Камарата на архитектите излязоха с декларации против събарянето на паметника на Старчев.
[4] Сам Джейкъб е и виден постмодернист, основател на едно от най-ярките и забавни архитектурни студия FAT. Той е човек, който може и знае как да борави с езика на архитектурата и да цитира, без да бъде буквален. С други думи е всичко друго, но не и ортодоксален модернист. Което прави думите му още по-важни.
