9 авторки отговарят на този въпрос на фона на растящ консерватизъм
Ако изходим от физическите характеристики на писателите, да, все още има женска литература. Напоследък виждам и чета все повече книги на писатели жени. Но. Ако се вгледаме в характеристиката на самите книги, при много от тях се отличава едно „мъжко писане“, радикално в темите, които разисква, със стил и език експериментален, извън рамките на конвенционалната „нежна“ литература. И ако скрием имената на авторките на тези книги, спокойно можем да ги заменим с мъжки, без читателят дори да се усети.
Подобна тенденция се наблюдава и в киното. Все повече се появяват сурови и безкомпромисни филми на жени режисьори, които по нищо не отстъпват на мъжете в тази уж мъжка професия. Но да се върнем на литературата. Навярно е ясно, че всеки творец носи в себе си едновременно мъжка и женска енергия. Не полът е това, което определя полюсите в изкуството и живота, а именно тези енергии у човека. При женската литература лично аз наблюдавам подем на мъжката енергия, която не може да се каже, че е доминираща, напротив, наличието на мъж в жената-писател (жената-шаман) компенсаторно създава хармония, която е присъща на всички велики творци. Да си едновременно крайно жесток и крайно нежен в писането не е шизофрения, а качество, което обогатява всяка творба, и, слава богу, все по-срещан проблясък на златни люспи в мътната река на литературата.
Рене Карабаш
Рене Карабаш (Ирена Иванова) е писател, театрален режисьор и актриса. Автор на романа „Остайница“ и стихосбирката „Хълбоци и пеперуди“ (ИК „Жанет 45“). Основател на Академията за писатели – Творческа Академия „Заешка Дупка“.
Питам се дали под „женска литература“ да разбирам литература, писана от жени за жени и наредена в лавиците на книжарниците под съответното обозначение, навяващо асоциации за хоризонталност? Тогава отговорът би бил: има женска литература и ще има, докато има жени, които пишат за жени. Но също и мъже, които пишат за жени. Значи раз-пол-овяването на литературата е неуместно и високата художественост би следвало да е главното разграничение за литература. Но с „женска литература“ се обозначава и начинът за изобразяване на действителността, характеризиращ се със засиленото внимание към орнамента и детайла. Накратко, струва ми се, че разграничението е стилово, някой би добавил и тематично; и би имал право, доколкото темата носи и езика/стила за написването си, а обикновено в т.нар. „женска литература“ главна тема са жените с техните проблеми. Но, абстрахирайки се от названието, аз схващам женската литература като стил. Стилът, който имам предвид, свързвам с внимание към вътрешните процеси, потока на съзнанието, а не с динамиката на действието. Давам си сметка, че тук говоря успоредно за два типа писане, два типа „литератури“, които нямат общо една с друга. Едната е масовата литература и обикновено за нея има повече публика – читателите/читателките на чиклита и любовния роман, които никога не свършват. Другата е високата литература, писана от жени – и за нея (за щастие) също има необходимата за съществуването й аудитория от читатели ценители.
Яница Радева
Яница Радева има две стихосбирки и три романа – „Бонбониерата“ (2011), „Сезонът на Йоана“ (2015), „Пътят към Тива“ (2017). През 2014 г. излиза монографията й „Обетован кръг. Времена и пространства в поезията на Иван Теофилов“.
Времето на жанровите етикети отмина. Всеки прочит през пола е предимно насилен. Детските книги безполова литература ли са? Какво е обратното на женска литература – мъжка? Какво е мъжка литература: писана от мъже за мъже – и четена от мъже? Намирам за успокояващо, че половият орган на писането и половият орган на четенето не винаги съвпадат.
Йорданка Белева
Йорданка Белева е автор на стихосбирките „Пеньоари и ладии”, „Й”, „Пропуснатият момент” и на сборниците с кратки разкази „Надморската височина на любовта”, „Ключове” и „Кедер”.
Бързият отговор е „да”. Висока литература, писана от жени. И веднага се налага да уточня, че словосъчетанието „женско писане” често е използвано снизходително-неглижиращо, дори пейоративно – за четива, които са твърде емоционални, твърде пазарни; или са откровен ерзац.
Близо сто години след Симон дьо Бовоар и Вирджиния Улф, жените писателки нямат нужда от драматични жестове, за да бъдат приемани за равностойни. Но като че ли още имат необходимост да доказват, че професионално са безкомпромисно подготвени автори, а не разчувствани дами.
Нека припомня, че стартовата линия на феминизма е борба за равни права между двата пола. Знаменитото есе на Вирджиния Улф „Собствена стая” отмества демаркационната линия с твърдението, че големият ум е андрогинен. Последвалият ХХ век е повлиян от литературните гласове на Анаис Нин, Маргарит Дюрас, Силвия Плат, които манифестират бунтарския си дух.
Боя се, че противопоставянето мъжко-женско писане крие риск от оценностяване, дискриминиране на едни литературни явления за сметка на други. Особено в поезията.
А лично за мен в България незаслужено незабелязан остана романът на Вера Мутафчиева „Аз, Анна Комнина”.
Многозначително е обаче, че в нашето литературно пространство част от авторите жени настояват да бъдат наричани „поет” и „писател”, а други категорично предпочитат номинацията „поетеса”, „писателка”. Аргументацията и на двете групи – парадоксално! – е да легитимират равнопоставеност с мъжете.
И ако женската литература се прави от автори жени, се надявам да се чете от все повече мъже.
Ина Иванова
Ина Иванова e автор на сборниците с разкази “Право на избор и други проклетии” („Арс”, 2009), „Името на неделята” („Жанет-45”, 2012) и „Летящ акордеон” („Жанет-45, 2014), романа „Кар танеси” (електронна книга) и стихосбирката „малки букви” („Жанет-45”, 2016).
„Женска литература“ е женомразко понятие. Служи, за да отграничи като необщовалидна литературата, създавана от жени, от „литературата“ без ограничителни квалификации – писаната от мъже. Обозначава пожелателно подценяване творчеството на жените като под-литература, „не-съвсем“, „встрани“ разновидност, издънка на литературата с главно „Л“ (по презумпция писана от мъже). Така мъжете пишат литература, а жените – „женска литература“. Би било легитимно, ако се употребяваше и „мъжка литература“, но не е така. (Читателят, заел се вътрешно да отрича гореизложеното, занапред да нарича „мъжка литература“ Ботев, Яворов и пр.). „Женска литература“ е от мислене, според което мъжко е равнозначно на човешко и затова не подлежи на определяне (освен като нормата или над нея), докато женско е различно, встрани и по-долу от това централно човешко (спецификата му имплицитно носи предполагаема слабост) и затова се посочва като такова. „Женска литература“ не само няма, но и не е имало. (Нито женски театър, женска музика, женска наука, женско право.) Тъй като е нелегитимно понятие, не би могъл през него да бъде легитимно зададен въпрос за литературите, писани от жени. (Не една обща, а множество различни; жената пише индивидуална, своя, както и мъжът. Личността пише литература, а не (колективно) полът й.) Може да бъде легитимно зададен въпрос за понятието като дума, отделна от нещото, което претендира да обозначи; на последния отговорих.
Маргарита Серафимова
Маргарита Серафимова има три поетически книги („Животни и други богове“, „Демони и свят“, „Неразрешимостта на великолепието“) и три юридически книги. Носителка е на международна правозащитна награда.
Питате дали има още женска литература, а аз – дали няма само женска литература. Огледайте се. Разгледайте два фотоалбума от премиери на книги и се опитайте в рамките на минута да намерите поне трима мъже сред женската аудитория. Последната „чувства, ахка, пърха, разтърсва, просълзява“ и после пренася своята крехка емоционалност по сайтове, блогове, социални мрежи. Тя не допуска друго мнение освен своето, формирано и благодарение на абдикиралата литературна критика. Мястото на последната бе преметено от журналисти, лидери на мнение, издатели, а напоследък и верни фенки, които станаха единственият властелин по отношение на перцепцията за литературата. Също както преди години постистината измести факта. Важен е ефектът, а не същината. Ако можеш да „стиснеш за гърлото“ си писател, ако поставяш морални въпроси, къде се буташ сред разциврена аудитория. Литературата изцяло, не само написаната от жени, е подчинена на сантимента, който трябва да предизвиква, за да бъде търсена. Пазарът не се вълнува от теми, а от отзиви, написани впрочем с псевдохудожествена орнаментика. Затова и поради различните липси, у нас не можаха да се родят шедьоври в по-леката категория като Бриджет Джоунс, нито почерци ала Улф, Дарийосек, Уотърс или Депант. Да не говорим, че читателките са толкова политкоректни, че една Бовоар би им се сторила като интелектуален Шварценегер. Докато се търсеха постмодернистКи, наложиха се по женски пишещи мъже и те написаха, и пишат „модерната“ женска литература.
Силвия Томова
Силвия Томова е автор на сборници с разкази, както и на исторически романи. Последните два от тях са „Печатарят“ и „Грохот“.
Признавам си, че нямам отговор на този въпрос. Вероятно, защото докато не ми го зададохте, не знаех, че въобще е имало/има женска литература.
Как една книга се определя като част от нея? Ако е писана от жена? Или ако е сантиментална, лековата? Или ако е на „женска“ тематика? Коя е тази изцяло женска тематика, която не вълнува поне малка част от мъжете? (Обратният въпрос – коя е изцяло мъжката тематика, която не вълнува поне малка част от жените, също важи.) Или ако се чете предимно от жени? Обаче последните години изследванията, на които съм попадала, сочат, че по принцип жените четат повече. Значи по-голямата част от литературата е… женска?
Подозирам, че дефиницията за женска литература е разтегливо понятие, обект на куп специализирани изследвания. Не съм ги чела. Не знам дали са писани от жени или от мъже. Никога не си казвам „Сега ми се чете нещо, написано от жена.“ По-скоро си мисля: „Четат ми се добри кратки разкази. Искам да се кефя и да науча нещо за занаята. Трябват ми майстори в жанра.“ И си взимам Туве Янсон, Алис Мънроу, Оля Стоянова, Будзати, Павич, Карвър. Когато пиша, също не се чудя „Каква история да разкажа аз, жената?“. Стигам до „Ей това искам да разкажа!“, сядам и се боря с думите, докато преценя, че поне отчасти съм успяла да предам на листа това, което ми е в главата.
Простете ми невежеството и сигурна съм в едно – имало е и все още има добра литература, създадена и от жени, и от мъже.
Иванка Могилска
Иванка Могилска е автор на две стихосбирки, романите „Места за загубване“ и „Внезапни улици“ http://vnezapniulici.eu/ и сборника с кратки разкази „Тая земя, оная земя“. http://taqzemq-onaqzemq.eu/
Един тийнейджър ме изненада с леката неприязън в коментара си: „Виж я! Прилича хем на феминистка, хем на веган!“. В неговия свят на коли и сънища за гадже злините идваха главно от феминистки и вегани. Нещо подобно като внушение ми носи и съчетанието „женска литература“. Разделянето по полов признак скрито ме обижда не защото обичам и феминистките, и веганите. Мисля си, че изкуството отдавна преплита натрупаните разделения, свързва ги в нови и изненадващи форми, помирява ги в неочаквани обединения. И се надявам хъсът за старите разделения да изчезва вече. В живота има мъжко и женско начало, но в литературата има добро и не толкова добро писане. Има книги-мъже, крехко динамични, стремително дейни, активно чувствителни, които може да са книги-от-мъже и книги-за-мъже, но може и да не са. Има книги-жени, криволичещи, странно дълбоки и елегантно незадълбаващи, ефирно-драматични и показно изчервяващи се. За мен са книги-душа-на-жена, които може да са книги-от-жени и книги-за-жени, но може и да не са. Примери има много. И думи да ги назовем – също много.
Петя Накова
Петя Накова е автор на „Годината на осемте химии“ (Жанет 45, 2018) и „Проповедникът и Черният кон“ (Изток-Запад, 2012). Двете книги са в стила на художествената документалистика.
Следният пример би трябвало да проектира по-ясно сложността на отговора. Той е за възражение, породено от действително обоснования интелектуален рефлекс към „общовалидните“ истини, наложени над женското писане от доминиращата мъжка гледна точка. Думата е за това как веднъж Аксиния Михайлова реагира на определението, че поезията й е и женска с репликата: „Че каква друга да е?!“ Беше една невероятна реплика, зад която сигурно все още стои обяснението, че тя дойде като подобаващ отговор, отправен към фигурата на много уважаван професор.
Същинският въпрос, следователно, се оглежда в наблюдението, че въпреки трудностите, а може би тъкмо поради тях (писателките все пак носят двоен товар), женската литература продължава да съществува чрез чувствителността към възможните прочити на собствения (й) опит.И макар в някаква степен феминистката самоидентификация да изглежда обезсмислена от плурализацията на литературния свят (на фона на растящ политически консерватизъм!), един друг парадокс удържа границите й в нещо като помирително ръкостискане. Замислете се, че самото словосъчетание „женска литература“ се използва с най-голяма честота в две свързани посредством независимостта си една от друга културни медии: на академичното писане и говорене и на широкия книжен пазар, в който успехът на определени авторки е измерим с масовия характер на техните, вече не непременно само женски публики (от Даниел Стийл до Джоан Роулинг). Нека да кажем така: доверието в женската литература расте, но е важно непрекъснато да се уточнява откъде идва то и какво повече от това ни съобщава.
Екатерина Григорова
Екатерина Григорова е поетеса и преподавателка в департамент „Средиземноморски и Източни изследвания” при Нов български университет.
Анкетата подготви Марин Бодаков
