Витолд Гомбрович. „Космос”. Превод от полски Катерина Кокинова. София: Издателство „Панорама”, 2018
30 години след издаването на «Фердидурке», първия роман на полския писател Витолд Гомбрович (1904- 1969) на български език, вече е факт и преводът на последния му роман – „Космос” (1965). Когато представяме Гомбрович, трябва да бъдем много внимателни към подбора на думите си, тъй като той е автор, който се обявява против еднозначното определяне. Сам отказващ да се причисли към конкретна литературна епоха, той създава и трудно за категоризиране творчество.
Като използва за обединяваща част на разказа си в „Космос” криминалната сюжетна линия, Гомбрович всъщност в пълнота и сякаш съвсем естествено и ненатрапчиво показва как всяко събитие може да бъде едновременно възприето като факт, но и като предположение, случайност. Романът „навързва, свързва, създава” възможности за пораждане на различни смисли, съдържащи се в действителността. Натрупаното „смазващо изобилие от свързвания, асоциации” създава заобикалящата сегашност, „заразена от възможности за смисъл”. Именно множествеността на значенията води до размиване на конкретиката и създава условия за вариативност. Сред всички тези възможности, текстът представя питащия се човек, който се опитва да разбере случващото се около себе си посредством задаването на въпроси. „Космос” показва, че повод за това питане може да бъде нещо обикновено, делнично, съвсем дребно, което преминава отвъд границите на конкретното и довежда до големите питания.
Започвайки от определеното, свързано с обесването на врабчето в романа, със загадката около извършителя, търсенето преминава през въпросите за повода: „За какво, каква би могла да е причината?” Търсят се още отговорите, свързани със смисъла на нещата, тяхната винаги съществуваща „друга страна”. Героят, положен в смисловото поле на търсенето, размишлява за същността на случващото се и се пита: „Какво значеше всичко това? Какъв беше смисълът? Какво се криеше зад това?”
Въпросите са само един от методите на човека да намери закономерностите в заобикалящия го свят. Друг подход е сравнението. Пример за сложното взаимодействие между нещата е изразената мисъл, че „цялата тази „връзка” не беше точно връзка, това бяха просто една уста, разгледана по отношение на друга уста, например, в смисъл на разстояние, посока, разположение”. Обвързаността на нещата преминава като мотив през целия текст. Той идва, за да подсили усещането за размиването на границите, за аморфността между обектите – „тази чистота все пак можеше да е и мръсна”. Когато има дори и най-малката възможност нещо да се установи трайно в съзнанието, възможността бива разрушена, за да не остане никакво съмнение, че нещо може да бъде еднозначно определено и отделено: „Трудно е да се нарече история такова постоянно… скупчване и разпадане… на елементи.”
Усещането за мимолетно комбиниране, което води до един от множеството възможни резултати, е подсилено и чрез мотива за случайността. Той бива въведен както в категорията на пространството, която в текста е „неизвестна, в произволна къща, случайна”, така и чрез отбелязването на един от многото знаци, който в даден момент е привлякъл ненадейно вниманието. Мотивът за възможните резултати вследствие на случайните, непреднамерени избори, е силно застъпен в текста: „Един знак, случайно дешифриран, а колко ли са останали незабелязани, зашити в естествения ред на нещата?”
В същността си мисленето за тези безброй възможности за преподреждане на действителността се открива в поставения в текста въпрос, който героят си задава, а именно: „А как да разказваме, освен ex post?” Мотивът за това, че нещата никога не могат да бъдат в първичната си, органична форма на случване след момента на своето самосъздаване, утвърждава идеята за избирателното комбиниране на този, който разказва за тях. Разсъждаващ за същността на нещата, героят се пита: „Дали тогава нищо никога не може да бъде наистина изразено, пресъздадено в анонимното си случване, никой никога не смогва да пресъздаде брътвежа на зараждащия се миг, как е възможно, родени от хаоса, никога не можем да се докоснем до него, едва погледнали, и вече от погледа ни се ражда порядък.”
По линия на вариациите е и играта с езика. Създаването на нови от вече съществуващи думи и свързването на близко звучащи думи в изречения също утвърждава вариативността. Преподреждането в текста достига до всички нива, включващо самия език като средство за изразяване.
Гомбрович създава усещане за вариативност и на нивото на героите. Конкретните герои уголемяват мащаба си и се превръщат във все по-обобщени образи, които от своя страна стават знаци, символи: „сякаш бяхме символи на самите себе си”.
Тук идва и питането кой е читателят на този роман. Четящият „Космос” е този, който може да се „оголи”, да освободи себе си от всякакви предзададени рационални познания и да се остави на чудатостите. Активният читател, готов да пренаписва и „комбинира”. Този текст може да бъде приет като опит за борба с ограничаването, с определянето и със сигурността, че нещо може да бъде прието за аксиома. В повествованието авторът предоставя определен брой от варианти на явленията и предметите от действителността, като оставя тази множественост отворена. Чрез образите в текста бива представено това, което „имаше да се види и каквото не ми се щеше да видя, защото толкова пъти съм го виждал”. Самото разказване непрекъснато сменя перспективата си от частното към общото, от конкретното към универсалното с цел да се уловят повече от значенията на нещата и тяхната вариативност.
В романа си Гомбрович ни предоставя не море, а цял един „Космос” от възможни прочити на наглед еднозначната действителност. Читателят на „Космос” може да добави своите възможни възможности към безкрайното множество, a какво по-хубаво от свободата да интерпретираш?
