Антоан Асенов. „Потос“. София: Сонм, 2018
У онези от нас, прочели някога „Фрагменти на любовния дискурс“ от Ролан Барт, вероятно се е загнездило желанието да попаднат отново на текст, който по подобен начин води през чувствените лабиринти с лумнал факел на речта. Горното изречение може да се стори някому поукрасено с патосен плюш, но поемам този риск – дебютната книга на Антоан Асенов изисква подобна тържественост. Сборникът „Потос“ съдържа 23 есета, в които с поетичен език и културологична дълбина се изследват любовният копнеж в изгнание, страстта без близостта на обекта на желанието, удоволственото в илюзията. Първият текст в книгата нахвърля програмата – авторът тръгва от Платоновия диалог „Кратил“ с посочените там две форми на еротичното – Химерос и Потос: „Химерос е богът, който стига до целта. Потос, неговият брат, е бог, чийто полет е прекършен. Той протяга ръце – и остава така – в изчакване: една скулптура на непосилния устрем. Да желаеш – казва Химерос. Да желаеш напразно – отвръща Потос“.
Текстовете са така наситени и словочувствени, чак с ярост отвътре – мощ, език и култура. В тях няма свитост, няма я неловкостта на начинаещия, трудно ни е да повярваме, че това е дебютна книга. И трудно можем да повярваме, че текстовете са писани от човек в разгара на своята младост – те свидетелстват за рефлексия и опит в насладата, радост в любовната неосъщественост, Прустова тъга. Дебютните книги днес сякаш не звучат така. Тази е обърната назад, страни от нетрайното. По монтеновски, с увереността и културата на един зрял дух, авторът обговаря феномена на любовното отсъствие, като съпоставя личното дестилирано чувство с класически образци на изкуството, търси потвърждение в тях, привежда все нови и нови образи из световната културна съкровищница, трупа примери, наслагва доказателства за едното и единственото – потос.
Потос стои не само като шапка над текстовете, а израства от всеки един от тях, органично свързано. Потос не е обобщаващо есетата заглавие, то е единственото възможно. Тази книга е потос във всяка една удоволствено написана дума.
В търсенето на проявленията на потос, авторът сякаш ни развежда из лабиринтите на мисловен музей с два тематични коридора – музика и литература. (Знаейки, че Антоан Асенов е кинокритик, изненадва донякъде, че филмовото изкуство не присъства в сборника.) Минаваме през класическата музика – ето потос в Равеловата въздишка от „Песен на берачките на сакъз“; в еротичното дебнене на музикалните тела, които обаче никога не постигат напълно сливане в Моцартовата „Соната за две пиана“; при Шуберт, Монтеверди и други… Минаваме и през образци на световната литература – от Омир и Платон, нататък към Гьоте; четем за Мадам дю Шатле, любовницата на Волтер, „чувствена и гениална жена“, която, освен преводи и трактати, оставила и една „Реч за щастието“; нататък – Томас Ман с „Вълшебната планина“, „Убийство във Венеция“; Хуан Рамон Хименес… И Пруст! Прустовата мадлена тук се оказва козлето Боц от „Сънчо“ и има силата да връща назад в едно детство, в което играчките са имали тежест… Тук са Песоа, Кийтс; Готфрид Бен, Жан Жьоне с лаконичната фраза „С ръце, уморени да те прегръщат, без да могат да те прегърнат“ от „Чудото на розата“. Чак е изумително колко много се съдържа в стотината страници на сборника под формата на назоваване!
Това стремително препускане през културните артефакти е зашеметяващо. И ако понякога може да ни се стори, че обширността на написаното е за сметка на дълбочината, то покоряващата поетичност на езика отмива всяко съмнение. Да, достатъчна е красотата! Да, това са текстове на насладата и за наслада. В тях е разтворен и личният ни копнеж. Утешават, защото легитимират илюзиите, пропадането в копнежа заради самия копнеж.
Говорим за есета, но не без основание можем да ги четем и като поезия в проза. Като текстове, които са сложили стилистичната маска на поезията, а както знаем – маската оголва истинската природа. И не е случаен послевкусът след четенето им – усещането за потос като любовно доближаване на автора към словото, непрестанно прелъстяване на езика.
Сборникът излиза в оформлението на Борис Праматаров. Дори само заради високохудожествените решения и неговите илюстрации, книгите на издателство „Сомн“ си струва да бъдат пазени в личната библиотека. Освен сполучливото философско разчитане на потос върху корицата с илюстрацията на насекомо, пленено от сянката си, което с тънките си крачка хем е уловило отражението си, хем не, при самото оформление на книжното тяло са включени сдържани декоративни елементи. Вътре в някои от текстовете са отпечатани и петолиния с обсъжданите музикални фрази.
Дали сборникът нямаше да спечели, ако в края не беше поместен списък с обсъжданите произведения?
Към удоволствието у читателя от срещата с културния простор на Антоан Асенов и естетската игра с езика, се добавя и онази скъпоценна пълнота, нека я наречем – усещане за доближаване (в смисъла на потос) до възвишеното.
