Да чуеш истинския звук на нещата…

Д

Този компактдиск не е нов, издаден е от Wergo, немска звукозаписна компания предимно за нова музика, асоциирана с издателство Schott, Mainz. Музиканти от ансамбъл musikFabrik свирят музика от Божидар Спасов – неговия цикъл Fiato continuo. Записът е осъществен в тясно сътрудничество с ZKM, Център за изкуства и медии в Карлсруе; за запознатите – едно от местата, където кипи синтезът, раждащ новото изкуство в прегръдката на технологии и въображение, на изследване и мечта.

Дискът означава голям успех за новата българска музика, останал неотбелязан, дори – незабелязан. За българската музикална публика този диск е нов. Както е ново всичко, което не е информация кой къде и какво пее, колко голям е даден маестро и колко “по-голям“ е от някой(е) друг(о) маестро. Реакцията на това, което Владислав Тодоров определи кратко като „От Америка България не се наблюдава“, е обикновено истерична или пък мрачно скептична. Тук или се нанася удар след удар в хилавото лице на Европа, или „не ни бръснат за слива“. Тук никога нищо не е естествено – например музиката, която се създава днес, да е част от европейския културен процес, без това да означава скубане на коси по противоположни причини. Припомням, че Божидар Спасов от 28 години живее в Германия и отдавна е част от живата актуалност на новата музика. И от разпадащия се спомен за нея в родината си. Припомням още, че не е достатъчно просто да живееш в Западна Европа, за да ти обърнат внимание; необходимо е това, което правиш, да е жизнеспособно, да говори и един, и множество езици, да говори над границите, просто да говори… Припомням още, че ситуационният интерес към европейския Изток след падането на Берлинската стена бързо се изчерпа и Барток и Шнитке си останаха необходимите „мостри“ за музиката на този регион. В един спектакъл, в който ролите са раздадени, е трудно да бъдеш протагонист, още повече, когато си незнайно как изключен от родната си трупа.

Божидар Спасов е пълнокръвен участник в спектакъла на новата европейска музика. Той, впрочем, беше такъв и когато живееше и работеше в България, където вдъхновяваше и учеше един немалък кръг хора. Дискът Fiato continuo ясно говори за това – и с факта на появата си, и най-вече със съдържанието си. Заглавието е свързано с това, че пиесите са за духови инструменти: флейта (Хелън Бледсоу), баскларинет (Карл Розман), обой (Питър Вийл), тромпет (Марко Блау), туба (Мелвин Пур). Протяжното им дихание откънтява, смесва се, бива продължено, бих казал, до безкрай – от възможностите на електронния медиум. Atmen gibt das Leben (Дишането дава живота) озаглави Щокхаузен една своя „хорова опера“ от 1974/77. Като епиграф това може да стои и над пиесите на Божидар Спасов, в които едно специфично звуково битие вдишва и издишва само себе си. За повечето от нас, които нямаме способността да чуваме истински звука на камъка, на хоризонта, на водата, на отдалечеността и близостта, на въздуха, тази музика благодатно въплъщава и усилва тези звуци. Поразява ме дарът на Божидар Спасов да чува истинския, верния звук на нещата, хората и събитията: тъмния, катастрофичен звук на тотемите от финала на Концертната музика за две пиана; любовно напрегнатия звук между Горе и Долу в Простори; раняващия звук на самотата в Парабола 8 или звука на съпротивата в Парабола 12, хтоничния, свиреп звук на De Profundis. Този звуков етос го има и в пиесите от Fiato continuo – по-рафиниран, ала обвит в сянката на звъняща меланхолия и тъмни носталгии. Освен звука на солистите и електронното му отражение/преображение, тук чуваме и укрития в сърцевината на всяка пиеса глас на български народен инструмент – двоянка, зурна, гайда, дудук, гласове от някаква наша Атлантида, „voci sottovetro“[1], вградени гласове изпод стъклото – безсилни и могъщи. Вградени откриваме и цитати от Берио и Майлс Дейвис в тромпетната част, хорото в канонична форма в последната пиеса за туба, скритата лавина в студеното дихание на флейтата в първата (какво усещане за Бернхард!). Жални, властни халюцинации на нещо отминало, макар и винаги тук. Тези кратки семпли са акузматични, т. е. – „безпричинни“, какъвто е преводът на думата от старогръцки, абсурдно немотивирани, а всъщност неизбежни; гласове на анонимни носители иззад черната или бяла завеса на историята или митологията, трохи от биографии – лични и общностни; биографии на всеки от нас – независимо дали го признаваме или не. Величествена анонимност излъчват гласовете на тази музика.

Всичко, всичко, всичко ми говори./ Ала аз не мога да говоря./ Вече се превръщам на природа, написа Радой Ралин през 1964 сякаш за Божидар Спасов през 2018. И за музиката му.

Вече не сме на Атлантида, още не сме и на повърхността на океана, още не сме Природа, а ще станем ли – и къде сме, и какво сме – мисля си, слушайки. И с все по-дефицитното разбиране, че никога не си „първи“, и с надеждата, че няма да си и последен.

Качеството на записа, изобщо на sound-а и на изпълнението от посветени виртуози, тук са над всяка похвала. Просто достойни за музиката. Една от малкото хубави страни на съвременния свят е, че нещата са непосредствено достъпни, а разстоянията все по-къси. Възможно е да притежавате този диск. Съветвам ви – направете го; имайте го: https://www.discogs.com/Bojidar-Spassov-musikFabrik-Fiato-Continuo-1-2-3-4-5/release/4310201

–-

[1] „Гласове под стъкло” – авторът визира заглавие на композиция от Салваторе Шарино (1947), която „работи” с музика на Джезуалдо да Веноза (XVI-XVII в.).

За автора

Драгомир Йосифов

Драгомир Йосифов е композитор, диригент и музиколог. Завършва дирижиране в ДМА. Работил е в БАН, БНР и Държавна опера Пловдив.Автор на вестник "Култура". Понастоящем наблюдател за звукозаписи на вестник "К.

Категории