Повелителят на красотата

П

Бернардо Бертолучи (1941 – 2018) е най-младият от големите италиански филмови автори. Дебютирал на 21 със „Сухата кумица“ (в книгата му „Прелестно обсебен“, ИК „Колибри“, е преведен като „Жертвата“) и създал последния си филм „Аз и ти“ на 72, вече в инвалидна количка, той дълги години правеше кино отвъд стереотипите, отвъд позволеното, отвъд елементарното разбиране за добро и зло.

Синът на поета и кинокритика Атилио Бертолучи от малък пише стихове, общува с хора на изкуството, влюбен е във френското кино и Франция… Бунтар, влязъл в италианската комунистическа партия през 1969, в творчеството си Бертолучи се занимава с политика и съвест, власт и самота, свобода и ограничения. Но, паралелно с идеологическите си пристрастия и разочарования, той насища екрана с радикална еротика и телесност, с чувственост и поезия. Бертолучи ще остане в историята на киното със свличането на сексуални табута, със сложното занимание с времето, младостта и семейната обремененост, с дълбинното, понякога безжалостно изследване на личностните мотивации в контекста на обществените катаклизми. Творчеството му е неравно, но всичките му филми са красиви. За отбелязване е, че осем от тях са заснети от великия оператор Виторио Стораро. Често музиката е на Енио Мориконе. И още – доста от филмите му, макар да е сценарист или съсценарист, фактически се опират на големи писатели: Достоевски („Партньорът“), Борхес („Стратегията на паяка“), Моравия („Конформистът“), Пол Боулс („Чай в пустинята“). Бертолучи твърди: „Две неща обичам в киното: елемента време и светлината”. Но от филмите му е видно, че обича актьорите и това е взаимно – при него те са и фантастични, и различни от обичайното.

„Преди революцията“ (1964) е първият сериозен пробив на младия Бертолучи. Започва с мото от Талейран: „Който не е живял в предреволюционни години, не познава сладостта на живота“. Филмът е датиран – 1962 в Парма (самият Бертолучи е роден там). Младият и несигурен буржоа Фабрицио (Франческо Барили) се разхожда, философства и дебне красивата си годеница Клелия (Кристина Паризе). В задкадров текст обяснява задушливата атмосфера на града, примките на католицизма, безцелността на живота, тягата към страдание… Приятелят комунист Агостино пълни главата му с марксистки идеи. След смъртта му младежът се решава на радикален жест – зарязва Клелия и става любовник на ефектната си леля Джина (Адриана Асти). Но, колкото и дръзка, и чувствена да е авантюрата, по време на операта „Макбет“ на Верди той прекъсва инцестната връзка и се връща към комфорта. Филмът свършва с венчавката му с Клелия, а лелята го целува и плаче. С почти документалното изследване на града и живеенето, филмът препраща към неореализма и преди всичко Роселини (той е и споменат в кадър), а в неспиращите движения на камерата на Алдо Скаварда, крехкия младежки бунт и дълбокомислената маниерност личи влияние на Новата френска вълна и преди всичко на Годар. Но с разрива на оперен фон, той е иронично послание към истаблишмента, според възгледите на Бертолучи, а играта със светлината предвещава бъдещите му пластични постижения. Динамичен и претенциозен, „Преди революцията“ подсказва, че неговият 23-годишен ентусиазиран автор има какво да каже занапред. През 1979 с „Луна” Бертолучи се завръща към темата за кръвосмешението.

Конформистът“ (1970) започва през 1938, когато Марчело Клеричи (Жан-Луи Трентинян) е професор по философия и фашистки агент. Има страшна тайна –13-годишен стреля по гей, който се мъчи да го прелъсти. И смята, че го е убил. Сега, когато е в Париж за медения месец със съпругата си (Стефания Сандрели), той отново държи оръжие. Поел е задача да съдейства за убийството на виден италиански антифашист, негов бивш преподавател и настоящ политически емигрант в Париж. Но се влюбва в неустоимата му съпруга (Доминик Санда). И все пак, не му мигва окото, когато тя, горката, го моли за помощ… В крайна сметка, фашизмът пада, хората ликуват, а Клеричи съзира гея, когото е смятал за мъртъв. Изследвайки във фройдистки ключ драмата на героя през мотива за гузната съвест, Бертолучи се разправя не само с фашизма, както е и в „Стратегията на паяка“ (1970), а и с вероломството на гузния интелектуалец, решен на всичко в името на буржоазното благополучие. Прочее, този филм е създаден след разочарованието му от краха на 1968. И се опитва да обгледа объркана Европа през окуляра на левичарството. Структуриран сложно и режисиран виртуозно, филмът и днес е изключителен, а визията на Виторио Стораро е хипнотична – от алено до тъмнокафяво, от ярка светлина до мрак. Незаличими са преживяванията на вглъбения Клеричи в извънредното изпълнение на Жан-Луи Трентинян или лудият танц на Стефания Сандрели и Доминик Санда.

„Последно танго в Париж“ (1972) е епохален филм, разполовен, според признанията на Бертолучи, „между Маркс и Фройд“, където единственото спасение от самотата е откровението на секса. 45-годишният американец и пресен вдовец Пол (Марлон Брандо) и 20-годишната френска глезла Жана (Мария Шнайдер) връхлитат в празен парижки апартамент на гибелната страст – до мига на психопатичната мъжка бруталност с маслото. Потресен е героят на Брандо – гол физически и душевно, побрал вселенската скръб. Почти неизменно на екрана, той е еманация на екстремната мъжка неустоимост. Трагичен персонаж. Уникален. Насложено в структурата на филма, поведението му ескалира чувствеността, превърнала огромния апартамент в хралупа за тела и животинска страст. Тя е по-деспотична от познанието си и по-болезнена от мълчание. „Последно танго в Париж“ е покъртителна драма на отчаянието, където емблемата на Трюфо и на Новата френска вълна Жан-Пиер Лео е годеник на Жана и жалко режисьорче. Филмът е заснет в розово-червено-лилаво а ла Франсис Бейкън, а портретите на Марлон Брандо и Мария Шнайдер – и в контражур, и на светло – са дуенде на Виторио Стораро. Заради обилието от сексуални техники във филма, Бертолучи си е имал доста дертове в Италия – пет години е бил забранен. И у нас, естествено, също. Но филмът продължава да живее и да предизвиква, въпреки идеологиите, сексуалните революции, умората на утопиите и дори #metoo. Прозорливо Полин Кейн е написала, че „след „Последно танго в Париж“ изкуството ще бъде друго“.

„ХХ век” (1976) е най-дългият филм на Бертолучи – 5 часа и 18 минути. Тази колосална сага започва през 1901 в родната му област Емилия – в деня на смъртта на Верди в имението на Берлингиери (Бърт Ланкастър) се раждат неговият внук Алфредо и Олмо, внукът на ратая. Сприятеляват се от малки, въпреки социалните различия. Когато порастват, Олмо (Жерар Депардийо) е класово активен, а Алфредо (Робърт де Ниро) е малодушен. През техните отношения и семейства се проектира половинвековната история на Италия – и стачката на ратаите, и Първата световна война, и Втората световна война, и идването на власт на Мусолини, и победата над фашизма… Олмо и волната Анита (Стефания Сандрели) се обичат и имат общи идеи. Но при раждането на дъщеря им тя умира. Алфредо и неземната Ада (Доминик Санда) са нещастни и самотни. Тя се бои от злодея фашист Атила (Доналд Съдърланд), управителят на имението. Настоява пред Алфредо да го уволни. Когато той най-сетне сторва това, Ада го е напуснала. Двамата приятели отново са заедно. Филмът е внушителен – и трагичен, и поетичен, и политически, и любовен, и психологически, и натуралистичен разрез на италианското живеене през ХХ век с универсално внушение. Участието на Робърт де Ниро и Жерар Депардийо му създават звездна аура, селяните на екрана му придават още по-силна живост, а сексуалните сцени – завидна освободеност. Въпреки щедро веещите се червени знамена, Бертолучи изразява съмнение в тази идеология, а гениалният Виторио Стораро обагря филма в златисто и землисто, насища пейзажите със светлина, характерна за сезоните, в които се развива определено действие. Да не пропусна и вълшебната музика на Енио Мориконе и… Верди.

„Последният император“ (1987) е монументален филм, създаден по автобиографията на Пу И (1906 – 1967) – последният император на Китай и Манджоу-Го. Във флашбек през 1950 затворник № 981 (Джон Лоун) си спомня живота – от детството до пленяването му от съветската армия през 1945. Тъй като филмът проследява Пу И от 3-годишен, когато се качва на престола на Поднебесната, в образа му се превъплъщават четирима изпълнители. Като император той може да прави всичко, но не и да напуска пределите на двореца. В един момент обаче хилядолетните традиции се късат. Този безумно красив филм е едновременно мащабен и интимен, трагичен и романтичен. Занимава се с властта и свободата, манипулациите и самотата… „Последният император“ получава 9 „Оскар“-а от деветте си номинации, включително за филм и режисура. Бернардо Бертолучи вече е режисьор с глобална известност. „Последният император“ е последният му епос.

С „Открадната красота“ (1996) Бертолучи се завръща в Италия след историко-географските си скиталчества. Американската девица Луси (Лив Тайлър) пристига от Ню Йорк в Сиена. Гостува на стари приятели на самоубилата се нейна майка, поетеса. Мъжете обезумяват по ослепителната свежест на Луси. Тя се стреми да разкрие майчина тайна. Страда – улавя подигравки заради девствеността си. Сприятелява се с умиращ писател (Джеръми Айрънс). Най-сетне едно от момчетата я дефлорира в крупен план. Атмосферата е прекрасна – компанията е от хора на 1968 с техните деца в старинни фамилни къщи. Филмът е по-скоро декоративен, отколкото психологически. Най-доброто в него са операторската работа на Дариус Конджи и актьорското присъствие. Пак участва Стефания Сандрели, а Жан Маре е в последната си роля на художник. В „Открадната красота” Бертолучи се е отдал на наблюдението. Бедата на филма е, че, за разлика от „Последно танго в Париж” или „ХХ век”, където изстисква историята до последна капка, тук той се държи като познатия в киното случай „застаряващ режисьор снима младата си муза”.

В „Мечтатели“ (2003) по романа „The Holy Innocents” на Гилбърт Адеър се срещат темите за затворените тела, Париж, кръвосмешението (почти) и революцията. Матю (Майкъл Пит) е американски студент в Париж през пролетта на 1968. Министърът на културата Андре Малро уволнява създателя и шефа на Синематеката Анри Ланглоа и това предизвиква младежки бунт. Сред защитниците на Ланглоа са Жан-Пиер Лео и близнаците Изабел (Ева Грийн) и Тео (Луи Гарел). Така се срещат с Матю. В задкадров текст той обяснява своето киноманство и борбения дух от края на 60-те. Когато първата нощ остава да спи у тях, неволно Матю вижда близнаците да спят голи заедно. Когато вече е поканен у тях, след като родителите заминават за месец, Тео го принуждава да прави секс с Изабел пред него. Те се чукат на пода, а той ги наблюдава и пържи яйца. На улицата преминават червени знамена. По пръстите на Матю – кръв. Изабел е девствена. Телата вече са три. В палатка насред апартамента. Така ги заварват родителите. В крайна сметка, бунтовната парижка 1968 е избухнала и тримата се втурват навън. Зад кадър Едит Пиаф пее „Non, je ne regrette rien“. Киноманството е изведено в крупен план – Изабел и Тео имитират филми и изпитват Матю, а на екрана виждаме архивни кадри от „Кралица Кристина” или „Лице с белег”. Сексуалното буйство е единственото, което интересува младите хора извън киното. Лудешкото време е изобразено и чрез мащабни протестни сцени, и чрез хроникални кадри, и чрез наслагването на Мерилин Монро върху лицето на Свободата от прочутата картина на Дьолакроа. Освен младежките тела, затворени в старинния апартамент, от филма ще запомня и реплика на Изабел: „Чуждите родители винаги изглеждат по-добри от своите, но бабите и дядовците са винаги по-добри от чуждите“. „Мечтатели” ме остави безразлична, но това вероятно е поколенски проблем – предполагам, че на младите той въздейства силно.

„Аз и ти“ (2012) е лъчист филм по романа на Николо Аманити, където Бертолучи отново се занимава със затворени тела, младост, душевен херметизъм, семейна обремененост. Лоренцо (Якопо Олмо Антинори) е на 14. Той е пъпчив, интровертен тийнейджър, да не кажа мизантроп. Лъже родителите си, че отива на ски със съученици, а се затваря в мазето за седмица, където на воля може да чете книги и да слуша музика. Не щеш ли, там нахълтва доведената му сестра Оливия (Теа Фалко). Тя е художничка, грубиянка и наркоманка. От взаимна неприязън, постепенно двамата се сближават. Мазето се превръща в обиталище на сродни души. По ирония на съдбата, последният филм на Бертолучи е първият му, заснет с цифрова камера, и първият след „Трагедията на смешния човек” (1981) на италиански език. „Аз и ти” е интимен и ужасно симпатичен, а присъствието на музиката на Дейвид Бауи, който пее Space Oddity на италиански, препраща към 60-те – така важното за Бертолучи десетилетие.

След толкова ексцесии, бунтарство и мащабност, в завещанието си големият майстор е скромен, бодър и нежен.

За автора

Геновева Димитрова

Геновева Димитрова е филмов критик, дълги години редактор и филмов наблюдател на вестник „Култура”. Сега е член на екипа и филмов наблюдател на К.

Категории