Испания: как да живеем с историята си?

И

Гражданската война – националисти срещу републиканци – трае три години в края на 30-те и нанася непоправими поражения в Испания. Сред най-печално известните събития от тогава са убийството на Федерико Гарсия Лорка и бруталната бомбардировка на Герника, но това е нищо на фона на цялото. От началото на конфликта до своята смърт през 1975 г., военният Франсиско Франко е начело на дясната (религиозна, монархическа, богаташка) диктатура в страната, която се прославя с погазването на човешките права и упорито замита под килима стари и нови травми. В един символичен сблъсък на позиции през октомври 1936 г. в университета в Саламанка настървен франкистки генерал изкрещява “Да живее смъртта!”, а философът Унамуно го срязва: “Може да победите всички с грубата си сила, но никого няма да убедите”. Така и става. За съжаление, огромна част от безчинствата на грубата сила (изчезнали и изтезавани противници на франкизма, присвоени новородени, цензура, злоупотреби на католическата църква, опити за етническо изличаване и какво ли още не) продължават да не са заклеймени, камо ли наказани. Чак през 2018-а се заговори за създаване на “Комисия за истината”, която да събере и пресее фактите и да разпредели отговорностите от началото на Гражданската война до приемането на испанската конституция в края на 1978-а. Извън знайните убити през войната от 30-те и последвалите 40 години диктатура, и до ден днешен десетки хиляди остават “изгубени” в близо 2500-те масови гробове из страната (твърди се, че Испания е втора в света след Камбоджа по тяхното количество): картата на точното им разположение се разработва едва през последното десетилетие и може да се види в сайта на испанското Министерство на правосъдието (http://mapadefosas.mjusticia.es), съпътствана от “търсачка на гробове” и “търсачка на жертви”…

За разлика от накамарените в безименни ями над 100 000 свои обикновени съграждани, каудильото (испанската дума за “вожд”, която се “римува” с дучета и фюрери в култа към престъпника на върха) е погребан в Долината на падналите – прочут монументален комплекс недалеч от Мадрид, събрал повече от 33 000 загинали в Гражданската война (за около половината от тленните останки не е известно чии са) и изграден от политзатворници в периода 1940–1958 година. Бидейки присъствието му неуместно сред “падналите” и нездрав символ на смутна епоха (там стават фашизоидни сборища на всеки 20 ноември – ден на смъртта както на Франко, така и на основателя на крайнодясната партия Испанска фаланга, Примо де Ривера, също погребан в Долината), на 13 септември 2018 г. по инициатива на социалистическото правителство долната камара на испанския парламент гласува за преместване на костите на Франко – със 172 “за”, 164 “въздържали се” и двама гласували погрешка “против”. Ексхумацията трябваше да стане през ноември, но беше възпрепятствана от наследниците на диктатора, които оповестиха искането си тялото да бъде тържествено прехвърлено в катедрала в центъра на Мадрид.

Полемиката, ако въобще може да се говори за такава, беше не между хулители и хвалители на Франко, а между поддръжниците на една нужна, но закъсняла справедливост и пазителите на едно нередно, но мирно статукво – нещо, което се опитахме да представим в три мнения от водещите испански вестници.

Встъпление и превод: Нева Мичева

 

Останките на Франко

Когато неотдавна социалистическото правителство на Испания реши да извади останките на диктатора Франсиско Франко от мавзолея в Долината на падналите, посрещнах новината с истинско задоволство. Този кръвожаден тиранин въобще не трябваше да получава последно причастие и съответните благословии, за да почива в мир, който – откъдето и да го погледнем – не му се полага. Нито, разбира се, бе редно да бъде погребан с почести между загиналите в трагичната Гражданска война. Вицепремиерът Кармен Калво беше абсолютно права, когато заяви: “Един диктатор не бива да има държавна гробница в улегнала демокрация като испанската. Не върви.”

Как да почитаме човека, поискал от външни сили – Хитлер и Мусолини! – да бомбардират родината му, Испания, и да изтребят цели семейства, невинни деца, жени и старци, да сравнят със земята градове и пристанища, музеи, академии, паркове, театри, библиотеки, болници, къщи? Да, в съюз с чуждестранните фашистки лидери, Франко е избивал сънародниците си и е рушил собствената си страна с италиански тримоторни “Савоя”, биплани “Фиат CR-32”, танкети “Ансалдо CV-33” и картечници, с германски юнкерси, изтребители Hе-51, зенитни оръдия и прочее. Абсурд е да забравим ужасяващата гавра с Герника, както и да отвърнем поглед от “Закона за политическата отговорност” (прокаран два месеца преди края на Гражданската война и валиден чак до 1966 г. – б. пр.), в който се чете следното обещание за терор със задна дата, черно петно в историята: “Да се смятат за престъпници всички привърженици на Републиката от първи октомври 1934 година.”

Макар и решението за оправданата ексхумация да беше успешно взето, покрай него възникна конфликт, в който си пролича политическата зрялост на повечето испанци: “Къде да заровим костите на тиранина?”. Никой не ги иска, чудна работа. Дори общинарите във Ферол, родния му град, отказаха да ги приемат. Отнеха на Франко привилегията да е “обичан син на града”, а с нея си замина и мястото в гробището, което местните власти му бяха подарили през 1963 г., навръх диктатурата, когато го наричаха своя “пресветла рожба…”!

Варианти за нов гроб? Семейната крипта в катедралата “Алмудена” в самото сърце на Мадрид, където е погребана дъщерята на диктатора. Не! И там не става, църквата не е частна собственост, а трябва да се “гарантира, че никъде из испанската територия Франко не се величае”. В испанския пантеон? Невъзможно – ще вземе да се превърне в сборен пункт на туристи и фанатици и да увековечи зловещия спомен. Неслучайно са затворили мястото в Берлин, където се предполага, че Хитлер се е самоубил в края на войната – в Райхсканцеларията: за да не се превърне в олтар за обожанието на неонацисти… Необяснимо защо балсамираното тяло на Сталин (така е в оригинала – б.пр.), друг безпрецедентен престъпник в човешката история, и досега лежи в гробница в Кремъл (но в ерата на Путин, друг тиранин, надали някой от Думата ще се осмели дори да предложи то да бъде ексхумирано, кремирано и разпиляно в устието на Волга). Същото важи и за Мао Дзъдун, поредният диктатор, който почива в собствен мавзолей в Пекин. Виж, Мусолини се е озовал в трудно откриваем анонимен гроб – идеално.

Вероятно най-добре е костите на Франсиско Франко да се изгорят и пепелта им да се разхвърли извън териториалните води на Испания, в някое място на Атлантическия океан, “за чието име не искам да си спомня”, както би рекъл Сервантес, или, още по-разумно, да се изсипят без помен от протокол или почести в самия Мадрид – там, където се обработват отпадъчните води, та от тиранина да не остане никаква диря и историческият процес по помирението на испанския народ да напредне колкото се може по-бързо.

Франсиско Мартин Морено, El País, 14 ноември 2018 г.

 

Франковците и безочието

Британският историк Пол Престън – автор на внушителната биография “Франко: испанският каудильо” – заяви пред в. El Comercio, че испанската демокрация е била повече от “снизходителна и добронамерена” към семейството на диктатора. Нещо подобно каза и бившият премиер Сапатеро: “Демокрацията не ги ощети, тъкмо против, прояви към тях щедрост.” Испанската демокрация така и не се запита по какви начини и пътища този военен с уж аскетичен бит успя да завещае на близките си грамадно наследство. Откъде се взеха дворците, къщите, вилите, произведенията на изкуството, накитите? Съществува дори херцогска титла с името му за изумление на новите поколения, които се питат как е възможно в демократична държава да има благородническо звание, наречено на диктатор…

Седемте внуци на Франко отвърнаха на демократичната добронамереност с ритник в устата. Кармен, Аранча, Мариола, Кристобал, Мария де ла О, Хайме и Франсиско (лидер на клана) не желаят дядо им да почива в някое дискретно място, където да му носят цветя на Задушница. Държат гробът му да си остане национално съкровище. Каквото те самите са били в своето безгрижно, чаровно детство в Ел Пардо (кралския дворец край Мадрид – б. пр.).

Яростният отказ на Франковите внуци да се ангажират с тленните останки на дядо си прилича повече на кьорфишек, отколкото на начало на дискусия. Всички (всички!) партии, представени в парламента, са по същество съгласни с ексхумацията, нищо че Народната партия и Сюдаданос (Ciudadanos, букв. “Граждани” – 12-годишна центристка партия с десен уклон – б. пр.) имат различна идея за начина, по който тя да стане.

Щеше да е достатъчно Франковци да приемат трезво и демократично решението на испанския Парламент, за да ни спестят този цирк. Допускам, че домашното им възпитание не им е позволило да пораснат като демократични граждани, но за 40-те години след това все нещо трябваше да са научили. Само дето не са и сега си играят на криеница зад гърба на Прехода. Със сарказъм и безочие.

Преходът беше колективно постижение, при което обществото, в чудодейно единство с управляващия елит, постави основите на демократичния режим. Този пакт обаче никога не е предполагал Франко да се обяви не за диктатор, а за благодетел на нацията с право за вечни времена да бъде почитан в мавзолей сред телата на своите жертви. Рано или късно ексхумацията трябваше да се очаква. И потомците на Франко току-що пропиляха възможността да отвърнат с щедрост и елегантност на щедростта и елегантността, с която демокрацията се отнесе с тях.

Лусия Мендес, El Mundo, 1 септември 2018 г.

 

Тате, кой е Франко?

Посочих разпятието, което се издига над Долината на падналите, докато минавахме по магистралата. “Вижте, там е погребан Франко.” Децата не ми обърнаха внимание. Слушаха най-новата песен на Ед Шийрън, който редовно пътува с нас и се меси в семейните ни разговори. “Правителството ще го вади от гроба…” – започнах, но големият ми син, който е на единайсет, ме прекъсна: “Тате, кой е Франко?”.

Роден съм през 1977 г., две години след смъртта на диктатора. Можех да отговоря на сина си с разказа за нещо, което не съм преживял, както направи баща ми, когато на същата възраст го попитах кой е генерал Павия (военният, чийто преврат слага край на още ненавършилата две години Първа испанска република през ХIХ в. – б. пр.). Погледнеш ли назад, винаги ще видиш някой клон от генеалогичното ти дърво да кърви или превратаджии да посягат на свободата. Но в един момент трябва просто да избереш да гледаш напред. И аз това направих. Продължих да карам към хоризонта.

Ние, родените през демокрацията, няма защо да изповядваме културата на злопаметността, но ето нà: някои от нас безогледно си служат с нея, за да зашеметяват масите. За всичките си 41 години никога не съм чувствал Франко като проблем. Бил е диктатор и като такъв – негодник. Но историческите събития не могат да се променят постфактум. Реваншизмът е винаги задушаващ, подъл, невеж и непоследователен. А хората, които се захващат да преразглеждат историята, обикновено правят точно онова, против което са се обявили: натрапват собствения си закон, което не е същото като да търсиш справедливост. Затова в предните редици на новите революционери има само метежници с тениски на Че Гевара. Популисти, които ожалват демократичните институции и които, докато ексхумират един тиранин с извинението, че лекуват раните от миналото, ни намушкват в гърба със закон, който елиминира Сената, тоест, народната воля. Нашия глас. Всичко за народа, обаче без народа. Докато повдигат надгробната плоча на каудильото, оскверняват правилата на Прехода. Точно това е санчизмът-подемизъм (от името на социалиста Педро Санчес, премиер на Испания от юни т.г., и Podemos, букв. “Можем”, най-новата лява партия във властта, основана преди четири години – б. пр.): измама посредством злоупотреба с политическите процедури. Театър с много повече сценични работници, отколкото драматурзи. Опит за експлоатиране на държавната машинария с цел да се види сметката на държавата изотвътре. Те търсят само жестове, гримаси, не и дълбоки решения. Шоуто им деспотично окупира пространството на интелектуалното и се крие в миналото, за да не говори за бъдещето. Затова Педро Санчес е не само премиер без гласове, а и премиер без бъдеще.

Това парвеню в Монклоа (дворецът Монклоа в Мадрид е седалището на министър-председателя – б. пр.) дойде във властта като невидял на шведска маса. Трупа хаотично всичко в чинията, включително и костите на Франко. Не знае, че преяждането със злопаметност се плаща не с пари, а с разстройство. Санчес не разбира, че за децата на XXI век франкизмът е синоним на древност, на изпит по история. И че днешните млади ги вълнува много по-малко един мъртъв диктатор, отколкото живите потисници.

Алберто Гарсия Рейес, ABC, 25 август 2018 г.

За автора

Нева Мичева

Нева Мичева е преводач, журналист и критик.

Категории