„Ясна Поляна“ от Миро Гавран, превод Александра Ливен, режисура Иван Урумов, сценография Мария Диманова, музика Добрин Векилов – Дони, участват: Георги Кадурин, Иван Юруков, Марияна Миланова, София Бобчева, Театър 199, премиера на 15.11.2018 г.
От асове в жанра знам как се пише за жълтата българска преса. Рецептата е такава: избира се популярно лице (респ. група такива лица). Взимат се няколко известни жизнени обстоятелства – за рамка. В нея се вписват съчинени реплики, действия, деяния, необходимо с укорим характер. Според авторите, текстовете трябва да се четат като фикционална художествена литература.
В този стил Миро Гавран (род. 1962 г.) пише третата си пиеса „Чехов казва сбогом на Толстой“, завършена през 1989 г. Представя се гостуване на семейство Олга Книпер и Антон Чехов при Лев Толстой и съпругата му София в Ясна поляна през юни 1890 г. Такова събитие няма. Първата среща на двамата писатели е през 1895 г., когато Чехов гостува в имението за ден и половина (той се жени за Книпер през 1901 г.). От началото на ХХ в. срещите зачестяват, най-вече в Крим. Запазени са три общи снимки от тогава.
Годината 1890 не е лошо избрана. Толстой вече е написал повечето си авторитетни текстове. Той е на върха на славата си, а заявено нараства усетът му за загуба на жизнен смисъл. Две години по-рано Чехов става лауреат на Пушкинска премия за третия си сборник разкази (оценени от академията като „изключително явление“, макар и не напълно удовлетворяващи изискванията на висшата критика). Това е и времето, в което започва да се дистанцира от толстоизма.
При Гавран писателски укрепващият Чехов е поканен за „литературен шерп“: да направи книга с изричани от гения Толстой премъдрости по въпроси на битието, съществуването и бита.
Персонажите на Гавран са кухи, егоистични, суетни, цинични, жестоки нищожества, превръщащи човека насреща си в средство, съзнателно стремейки се да накърнят достойнството му, да го унизят. С налагането върху им на маски с имената на Книпер, Толстая, Толстой и Чехов, Гавран иска както да демитологизира тях конкретно, така и да руши стереотипите, свързвани с „великия творец“ въобще. „За новото поколение няма нищо свято“, е авторов лозунг, сложен в устата на Толстая. Преди 30 години, при тогавашния тип йерархизиране на педагогически и общокултурни ценности, този иконоборчески патос сигурно е имал някакъв смисъл. Сега няма никакъв.
Наложи ли се непременно поставянето на текста днес, той все пак би могъл да бъде спасен: с поставянето на проблемите в тяхната сериозност. Гавран има някакви основания да твърди, че чрез поколенческия сблъсък между двама писатели се опитва да задава въпроси за мъжко-женските отношения, за морала и ценностите, за компромиса и неговите граници, за таланта и изчерпването му, за скуката, самотата и човешката тъга.
Вместо това, Иван Урумов решава да го досъсипе. Ако Гавран добавя като последно: „и за миг не съм пренебрегвал какво би развличало зрителите най-добре“, Урумов слага акцента изключително върху това. С демонстрирана увереност, че знае какво точно би развличало днешната българска публика. Жест, добре илюстриран с преименуването на пиесата: замяна на решаващото действие с терена на баталията, стилизирана от Урумов като мизерен фарс.
Кривене – всякакво: мисловно, пластично, вокално. Слагане и сваляне на изкуствени бради, уж онагледяващи налагането и смъкването на социални маски – обидно неубедително. Постоянно щракане на фотоапарат при заемане на съответни пози. Микрофон, пред който се леят жълтини и на който Чехов пее френски шансон. Сексуални дебелащини. Веселене на зрителя със средства, проигравани в „комедийните“ медийни програми, но на още по-долно ниво. Жалка картинка.
Някои от актьорите са със сериозни постижения зад гърба си, включително в съавторство. Тук те са безпомощни. И какви да са, когато действието е накъсано на парцали? Когато няма и помен от обща или каквато и да е линия. Когато няма каквато и да е идея, освен да става смешничко, разбира се. Как се гради в ситуация на тотален дефицит? Следва още да се добави: жалко за добрата сценография, жалко за добрата музика. Жалко.
