След като миналата година с неразбориите около НДК и паниката пред бъдещото председателство управляващите зачеркнаха Новогодишния фестивал, като счетоха за достатъчен Новогодишния концерт, представил с музика всички страни в Европейския съюз, тази година ръководството на НДК обяви, че ще има Новогодишен фестивал от 5 декември до 1 януари. В този твърде голям отрязък от време фестивалните концерти са всичко на всичко шест – на 5, 14, 15, 20 и 29 декември и на 1 януари. В същия период имаше филмова седмица, посветена на основателя на фестивала Емил Чакъров, в която фигурата на знаменития български диригент бе представена от два документални филма и филми-концерти, които Чакъров направи по време на първите четири издания на фестивала, които ръководи. Тази седмица бе полезна, доста уплътни рехавото фестивално пространство. Защото всъщност фестивалният принцип е (напомняла съм тази азбучна истина) среща на артисти в избрана, концептуално издържана музикална програма в кратък, сгъстен период от време, в който пространствата на залата са отредени предимно за фестивалните артисти и публика. Няма да говоря за камуфлажната реклама на предпочетени концерти и жанрове. Това е огромна тема също.
След Емил Чакъров също се случваха добри спрямо по-ниското финансиране издания, когато с фестивала бе поканен да се ангажира Емил Табаков. Естествено, той има авторитета и познанствата с много музиканти благодарение на диригентската си кариера и това веднага се отрази на фестивалните издания. Но това бе за кратко, защото и на него дворцовите чиновници започнаха да му се бъркат и да предрешават някои неща. Табаков се оттегли от правенето на фестивалната програма и остана предимно с участието си в Новогодишния концерт. По-миналата година го изместиха и оттам, но миналата година, когато трябваше да се сътвори и отстои трудната програма, го поканиха отново.
В НДК в момента работи само един музикант, който знае за какво иде реч. Но когато нямаш достатъчно пълномощия, трудно можеш да планираш нещата както трябва – което значи, че отсега следващият фестивал вече трябва да е почти готов. А той не е! И затова и догодина ще бъде същото – „фестивалната” програма ще защитава принципа „тука има, тука нема…”.
Тази година само два концерта – като жанрово и артистично-музикално равнище, се доближават до идеите на Новогодишния фестивал – симфоничният концерт „Виртуозите”, за който ще стане дума нататък, и предстоящият Новогодишен. Дали в бъдеще някой по-далновиден началник ще реши да покани музикант с реално име, с опит и авторитет, за да пресъздаде образа на фестивала? Нямам надежди в тази посока.
Но висотата на изкуството на Минчо Минчев, холандския контрабасист Рик Стотийн и Емил Табаков със Софийската филхармония в концерта „Виртуозите” даряваше публиката не само с надежда, но и с щастлив смисъл. Сякаш имплантира в нея светлина и въодушевление.
Градусът на вечерта се вдигна още в началото с ефектната, зашеметяваща публиката увертюра „Крадливата сврака” от Росини, която стана естествено предисловие към инструменталното белканто на друг един италианец от XIX век – Джовани Ботезини, контрабасист, диригент (дирижирал е световната премиера на „Аида” в Египет през 1871) и композитор на инструментални (предимно за контрабас) произведения и на двайсетина опери. Инстинктът му по отношение на ефектната, „грабваща сърцето” мелодия и изискващия перфектна техника инструментализъм се прояви и в Голямото концертно дуо за цигулка и контрабас, което Минчев и Стотийн „изстреляха” с удоволствие, с автентична наслада от безпределните си възможности във вдъхновяващо артистично съгласие. Колкото и да е безсмислено употребявана и поради това изтъркана думата „виртуозност” от словесно бедната рекламна индустрия, тук тя е съвсем на мястото си в класическия, достойно защитен смисъл. Това е реална виртуозност, която се гради на брилянтна чистота в скоростния тонов обхват, на финес и съвършена симетрия в диалогичната същност на партиите, на красиво лъкатушене в тембровото нюансиране, в наслада от регистровата игра на контраст, имитация и височинни обрати. На безукорно музикантско поведение в параметрите на ефектните съвместни прояви на двата инструмента и във вкуса на поднасянето им (добрият вкус отдавна е изчезнало понятие за публичните личности – също и в музиката, която правят нароилите се нашенски гении). Естествено, след това невероятно преживяване Минчев и Стотийн бяха бисирани и „разказаха” носталгичната чувственост на „Зима” от „Четирите годишни времена в Буенос Айрес” на Пиацола. Съчетание от харизма и висока култура!
Във втората част на концерта Емил Табаков направи музикалния текст на Фантастичната симфония на Берлиоз изключително релефен, с ярко изразен, дори видим сюжет. Удивително е как през неговия прочит се чуват толкова допълнителни предложения към основния сюжетен разказ – към знакови прагове в драматургията (например, специфичните „профетни” реплики на ниския щрайх), към характера на фразите, към тяхното оцветяване, към полифоничните залежи на едно хомофонно творение, към драматургичните значения на ритъма, към оркестровия език, към всичко, което предлага гениалната партитура. И звукова елегантност – понятие, което, надявам се, обяснява характера на звукопроизводство, в което оркестърът участваше, впрегнал възможности да отговори с необходимото качество. Едно творение получи своята извънредна интерпретация, с която Табаков издигна публиката до възможността да усети отвъдното на текста.
