Българската архитектурна 2018 може да се обобщи в едно изречение: много на брой добри малки проекти и малко на брой (всъщност, почти липсващи) добри големи проекти за обществени пространства и градска среда. Или, с други думи, качествена архитектура не липсва, но тя все още не успява да промени качествено средата около нас.
Тенденциите
Ако имаше архитектурна дума на годината, то за 2018 тя щеше да бъде “ремонт”. И тук не става дума само за прословутия ремонт на софийската улица “Граф Игнатиев”, който предизвика един от най-шумните скандали, свързани с архитектурно-строителни дейности напоследък. 2018 видя реализирани или в процес на реализация много проекти за ремонти, реконструкции, подмяна на настилки, саниране и обновяване, които очертаха една от водещите тенденции на годината – унищожаването на архитектурния детайл в българския град, тенденция, която тлее от години, но започна да става все по-видима именно през 2018.
Причините са много, включително реализирането на стратегията на ЕС “Европа 2020” за повишаване енергоефективността на сградите и българската “Национална програма за енергийна ефективност на многофамилни жилищни сгради”, както и усвоените бюджетни и европейски средства от българските общини, включително и по програма “Региони в растеж”. В резултат в нашите градове се осъществи бурна строителна дейност, която с помощта на няколко вида бетонни плочи и павета, малко топлоизолация, 2-3 цвята мазилка и (предимно бяла), PVC дограма, съумя да унифицира сгради от най-различни исторически епохи и ефективно да премахне многообразието на градския ансамбъл. Дълготрайни естествени материали по пешеходни улици и площади се подмениха масово със стандартни бетонни тела, много сгради загубиха характера, оригиналните материали и детайлите си, а градовете ни станаха значително по-скучни.
Тази тенденция вероятно ще продължи през следващите години и всъщност, в момента се наблюдава и в много други страни в Европа – в Словакия се възмущават от унищожените под слой топлоизолация сецесионови орнаменти на старо училище, в Германия архитекти се оплакват, че проектират само растери на облицовки, холандци правят сложни проучвания как едновременно да повишат енергоефективността на сгради от модернизма и да запазят видимия бетон, а във Великобритания, след трагедията с “Гренфел тауър” в Лондон, текат разследвания за масови некачествени ремонти и саниране със запалими материали на социални жилища. Всичко това, разбира се, не прави българските “ремонтни” проблеми по-малки.
Другата отчетлива тенденция на 2018 е по-малко строителна и повече културна, обществена и политическа. Новият архитектурен консерватизъм е любопитно явление, което отчетливо набра сили през 2018 за пръв път след последната сериозна антимодерна реакция през 1980-те. Архитектурният консерватизъм е свързан с възхвала на “красотата” на романтичното минало, с носталгия по “велики” исторически периоди, с култ към прединдустриалното занаятчийско майсторство и с активни атаки срещу наследството на модернизма.
И тази тенденция, разбира се, не е само българска, но, ако това действа успокоително, в България архитектурните й проявления са все още умерени и често граничат с гротеска и абсурд.
През пролетта например беше промотирана инициатива на Фондация “Богария” за нова концертна зала в София като възвишена кауза за “съграждане на величествен Храм на Духа”. Новата зала трябваше да е нищо по-малко от величествена и нищо по-малко от великолепна, твърдяха инициаторите, които, оказа се, в представите си за новата филхармония се вдъхновявали от немодернистичните, класически линии в архитектурата. От изяществото – като онова на филхармонията в Барселона. От великолепието – като на базиликата Сакре Кьор в Париж. През лятото пък беше обявен конкурс за възстановяване на Мемориала на войниците от Първи и Шести пехотни полкове пред НДК и неговите 11-метрови неокласицистични стени на мястото на съборения през 2017 абстрактен паметник “1300 години България”. Конкурсът завърши без победител и с декласиране на всички участници, защото никой от предадените 5 проекта не показвал достатъчно уважение към оригинала (т.е. към отдавна загубените неокласицистични стени).
Българското архитектурно образование има здрави модерни традиции, поставени още от първите преподаватели у нас, донесли идеите на “Баухаус” и немския рационализъм. Трудно ми е да си представя български архитекти да споделят искрено, а не от поза, патетичното преклонение пред консервативните идеи на британския философ и общественик сър Роджър Скрутън, който от години радетелства за предмодерната “красота” в архитектурата, а от тази есен официално оглави новосформираната държавна британска комисия “Да строим по-добре, да строим красиво” / Building Better, Building Beautiful Commission.
Разбира се, никога не е късно времето да ме опровергае.
Добрите примери
За разлика от архитектурните неудачи, които през изминалата година бяха някак сходни, повторяеми и повсеместни, малките добри неща бяха разнообразни, изненадващи и именно поради това достатъчно оптимистични.
През 2018 бяха завършени няколко добри еднофамилни къщи, които показаха, че нормална архитектура с прецизен детайл, намерен мащаб, разумен бюджет и отношение към средата у нас се прави, но тя остава тиха и неглижирана. Да не говорим, че българските публични пространства все нямат късмета да попаднат на такива архитекти.
Изненадващо съвременен фолклорен център бе открит в село Чавдар със специално разработени шрифт, лого, експозиционен и графичен дизайн по новите фасади, който показа, че баналното възрожденско наследство не е толкова лоша идентичност, когато се интерпретира от модерни хора без комплекси.
Направиха се няколко успешни реконструкции:
– на тенис кортовете в софийския парк “Заимов”, които от куп безлични постройки бяха превърнати в интригуваща композиция от летящи дървени скатни покриви, прозрачни обеми и интегрирани в композицията дървета;
– на бившия Младежки дом във Варна, който от овехтяла растерна кутия стана атрактивна сграда с фасада с огромни надписи на няколко езика, цветни стъкла и използваем плосък покрив-тераса с изглед към Червения площад;
– на бившата приемна сграда-музей към Боянската църква, която от изоставен обект на съмнителни инвестиционни интереси се превърна в 112 ЦДГ “Детски свят”, запазвайки при това изцяло духа на оригиналната сграда.
Направиха се и няколко добри ремонта, при това в училища и детски градини. “Интериорът възпитава”, казват младите архитекти от студио “Лусио” и създават креативни пространства, които не са просто ремонт, а се опитват да провокират мислене и да градят визуална култура. Такъв е Центърът за природни науки и предприемачество в 1 ОУ “Н. Й. Вапцаров”, Берковица, който дава на децата люлки в коридорите, добър графичен дизайн и удачен подбор на цветове и материали, все неща, които възпитават много повече от елементарната PVC дограма и зле подбраните цветове и мебели в иначе масово ремонтираните български училища.
По аналогичен начин възпитават и новите кабинети по японски език в 138 СУЗИЕ в София, проектирани от българо-японското студио YAMAZAKI+IVANOVA architects, които искат да покажат на учениците японската култура чрез естествени материали, много дърво и спокойната простота, характерни за нея.
За финал
2018 не бе изненадваща година, тя показа по-скоро устойчивост – и в неудачите, и в постиженията. Българските архитектурни проблеми и тенденции се оказаха все по-близки до споделените европейски и така, парадоксално, докато светът се фрагментира и национализира все повече, България, поне архитектурно, изглежда все по-глобална – и в доброто, и в лошото.
Бел. ред. Разширена версия на този архитектурен обзор може да бъде прочетена в номинациите за годишните награди WhATA Awards, които от 2010 определят най-доброто и най-лошото в българската архитектура през изминалата година и на които авторът на този текст сътрудничи от самото им създаване.
Анета Василева
