„Опит за летене“, режисура Стоян Радев, музика Теодосий Спасов, сценография Венелин Шурелов, костюми Елица Георгиева;
Програма „Ноев ковчег“:
– Луда трева“, сценична адаптация и режисура Маргарита Младенова, музика Христо Намлиев, сценография Михаела Добрева и Борис Далчев;
– Нова Библия“, постановка Иван Добчев, музика Асен Аврамов, сценография Иван Добчев и Станислав Памукчиев, видео и мултимедия Димитър Сарджев, пластика Марион Дърова, скулптура Антон Цанев
През тази година се навършват 90 години от рождението на Йордан Радичков и 15 години, откакто не е сред нас. Във или без връзка с това, в София се появиха три постановки по негови текстове.
Стоян Радев се концентрира върху Радичковата идея да проследи „как от реални събития простолюдието създава митове“. Да изведе онази „смесица от въображение и невежество“, съчетана с мечтата за откъсване от мизерията на всекидневието. Радев разработва персонажите в ключа на характерността, очевидно едновременно съобразявайки се и оттласквайки се от легендарната постановка на Младен Киселов от 1979 г. В голяма степен смогва, включително чрез изоставяне на емблематични афоризми и съзнателно различен подход към образите – особено видно при Даскал Киро (Георги Мамалев), Матей (Павлин Петрунов), Аврамовица (Мария Каварджикова). Макар да маркира историческото време, зададено от автора, Радев полага усилия да създаде едно отвъдвремево пространство на митичното, в което да открива архитипичното, фундаментално-антропологичното.
Проектът „Ноев ковчег“ на ТР „Сфумато“ също декларира „реабилитиране на живата връзка с природното и магичното в битието и защитаването им като непреходна ценност“. Решаваща за спецификата му се оказва обаче другото негово намерение: „да възсъздаде на сцената Радичковия свят и неговите човеци в контекста на ХХI век, да направи нов театрален превод на неговите послания“.
„Луда трева“ на Маргарита Младенова чете днешното битие на Радичковите хора като нов Ноев ковчег, призван да спаси – по неизбежност компресирано – човешки уникалното, лице в лице с помитащото унифициране, доминиращо днешния облик на света. Младенова прави колаж от прозаични и драматургични Радичкови текстове, като ги редуцира до тяхната смислова структура и базисните им елементи. Оттук следва и стилизирането на отделните лица до един общностен, макар и многоизмерен, субект, в който да просветва човешки-монументалното, изповядвано от Радичков. Младенова се стреми да редуцира „материята“, да сведе света на Радичков до чистата му форма, заявявайки неговия битиен приоритет пред разливащото се съвременно животуване. „Луда трева“ се съпротивлява против него. Тя отстоява съхраняването на изчезващото: достойнството на човека.
Иван Добчев се захваща с „Нова Библия“, вграждайки фрагменти от „Прашка“. Първата версия на „Суматоха“ е с подзаглавие „Завети, притчи, събития и завещания“. Тя е Библия на един поствавилонски свят, който Добчев тълкува и като свят след преминал потоп. В него циклично се пресрещат подивели думи и сюжети, способни и на съзидание, но и на разруха, носещи и задържащи се в порутения храм. Без притеснение режисьорът въвежда характерност на лицата (бих подчертал работата на Мимоза Базова, Йордан Ръсин, Александър Тонев), с което именно внушава кръговото пребиваване на антропологичното в битието на историята, активно включвайки и сегашния ни ден. Историята похотства срещу него, но и то похотства срещу историята. Свят, в който не се вижда изход-спасение, но все още има надежда, някаква вяра и навярно любов.
И трите постановки си дават ясна сметка за тоталността на Радичковия свят. Неслучайно в екипите са привлечени първокласни професионалисти. Музиката към всяка от постановките не е „подкрепяща“; тя е съществено тяхно измерение. Всеки от композиторите улавя и задава ритми и тоналности, вътрешно присъщи на Радичковата вселена. Същото важи и за структурирането на обемите: за сценографията. Не крия пристрастията си към работата на Памукчиев/Добчев, но бързам да заявя, че и в трите случая е налице не самоцелно, прецизно изградено сценично пространство. Изследване заслужават и подходите по строенето на актьорските ансамбли, и на общата визия, внимателно полаганата значимост на всеки детайл (пример: краткия филм, откриващ „Нова Библия“). Общ за авторите е усетът, че целостта на света Радичков може да бъде постигана само със средствата на онова, което бива определяно като Gesamtkunstwerk.
Никоя от постановките не издига при това претенции за пълно обхващане или овладяване на Радичковия свят. Те навлизат в него през конкретни сектори и разгръщат обемите си в подбрани негови измерения, но така, че отварят съществени перспективи към цялото. Заедно с това всяка от тях демонстрира усет за многослойната структура на Радичковите текстове и способност да я удържа. На фона на растящите тревоги, че Радичков бива четен все по-еднопластово, неадекватно, неразбиращо, три вътрешно последователни прочита дават основание за оптимизъм – поне в сферата на театралното.
