Разговор с писателката
– Какво е мястото на Тони Морисън във вашия писателски път? В книгата ви има благодарности и към нея.
– Запознахме се, когато тя пристигна в Оксфорд, за да получи почетна докторска степен. На следващата година се срещнахме в Щатите, бяхме с майка ми и сестра ми у тях. Тогава Морисън ме попита: „Няма ли най-после да ми донесеш ръкопис за четене?“. Беше по Коледа. И тя ми даде срок до догодина по същото време, не повече. Така написах „Сексуалният живот на африканските момичета“ – и й го изпратих. Опитах се впоследствие да го развия в роман, но не ми се получи. И тогава започнах „Отивам си е възвратен глагол“…
– Приляга ли на нобелистката Морисън вашето понятие „афрополит” – това, с което описвате самата себе си?
– Не. Очевидно не.
– Вашата стилистика доста затруднява преводачите…
– Наистина е така. Винаги. Затова съм благодарна на Бистра Андреева, която в превода си запазва едновременно и музиката на изречението, и смисъла на думата.
– Вие сте световна, а не глобална писателка, нали?
– Какво имате предвид?
– Глобалните автори пишат лесно преводими текстове…
– О, никога не съм искала да бъда превеждана лесно.
– Вашият герой умира цели сто страници. Какво е мястото на смъртта в съвременната култура? Много социолози и културолози твърдят, че западната цивилизация прави всичко възможно да изведе смъртта извън публичната сцена, за да не тревожи никого. Да бъде крайно естетизирана.
– Така да е, но аз не съм израснала само в рамките на запада: и в Гана, и в Нигерия за смъртта се говори свободно. Погребението е празник. И в двете държави има силно чувство по отношение на предците и на духовете, своеобразна връзка между живо и неживо. Никога не съм растяла с чувство на безпокойство от смъртта. Същевременно бях на 23 години, когато за пръв път почина някой от близките ми. По-впечатлена съм от тъгата, отколкото от смъртта.
– Как живеете всекидневно с напрежението между Юга и Запада в тялото си, в съзнанието си?
– Няма никакво напрежение. Аз съдържам и двете. Смятам, че точно това е уникалното качество да бъдеш човек: в едно-единствено същество е вложена цялата множественост. Аз съм цяло, по-голямо от съставките си. Не съм нигерийка, не съм ганайка, не съм американка, не съм англичанка. Аз съм всичко това. Между моите съставни части няма напрежение.
– Обезсмислихте следващия въпрос.
– Попитайте все пак?
– Как виждате от Лисабон, където живеете сега, Щатите? Как виждате от Щатите Рим, където сте живяла три години…
– Аз съм свръхчувствителна относно факта как цялата култура на САЩ е оформена от мисленето и опита на емигранта. Когато мисля за САЩ откъм Лисабон, разсъждавам колко много португалци имаше в едно градче до Бруклайн, Масачузетс, където съм отраснала. Не виждам хора, които първо са живели на едното място, после на другото; виждам пунктира, който свързва двете места. Същото е и с Ню Джърси, където живее баща ми: виждам какво се е случило с италианските емигранти, които са дошли там, макар и преди стотици години… Може би защото съм емигрантка и писателка, не виждам всички тези хора посредством амнезията, която американската култура обичайно упражнява, а виждам старото в рамката на новото. Как виждам Америка, когато съм в Европа? Има дистанция. Аз уважавам Америка като проект – например, незавършеният още проект на интеграцията, колкото и да заклеймявам други страни на този проект: като доминацията на капитализма над човешкото достойнство. Но нито едно от изброените места не ми принадлежи. Нито едно от тях не е мое дете. Аз празнувам силните им страни, виждам кристално ясно недостатъците им, без вътрешна тревога, притеснение и недоволство. По същия начин усещам Акра и Лагос, за които не ме попитахте.
– Вие имате двегодишно дете. Как ще го възпитавате в този свят без нации и национални принадлежности?
– Искам да възпитам сина си в най-доброто от културите, на които съм станала част.
– Но поне в България за броени месеци понятието мултикултурализъм стана мръсна дума…
– Какво се случи тук?
– Антиинтелектуалната тенденция, като навсякъде в Европа, набира скорост.
– Знам. За добро или лошо, аз съм интелектуалка. За добро или лошо, детето ми е дете на интелектуалка. Да уточним обаче въпроса: свят без нации или свят без държави?
– Без национална идентичност.
– В света останаха много малко еднонационални държави: Япония, Унгария, Малта, може би България… Къде другаде мнозинството от населението произтича от една нация? Нациите изчезват, макар и бавно. Майка ми е йоруба. Не вярвам йоруба да изчезне напълно. Но трябва вече да мислим за свят отвъд нациите. И същевременно не знам колко дълго може да удържи съществуването си държава като САЩ, която не е съставена от една доминираща нация. Или Германия… Независимо дали на португалците или германците им харесва, техните държави вече не са еднонационални. За да имаш немски паспорт, вече не е необходимо да си наследник на тевтонски рицар. И слава Богу. Какво щяхме да ядем тогава? (Смях.)
– Как като писателка живеете в свят, в който политиците отказват да четат книги – и дори се хвалят с това?
– Живея като бежанка.
– Бягате в книгите си?
– И там. И в Лисабон. Понякога се измъквам от балона си. Това е мрачен свят. Опитвам се да го осветя с мъничката си светлинка. После тичам обратно вкъщи.
– И какво тогава четете на сина си?
– Той е на две. Още не сме стигнали до големите класически романи. Но диетата му със сериозна литература предстои, само да стане на четири.
– Исках да чуя заглавията. Прочее, от кои книги сте съставена вие самата?
– В момента чета „Физика на тъгата“ на Господинов и откривам, че това е моят тип роман. Тази литература идва от моя интелектуален дом. Да, чета го в превод, разбира се, но се чувствам у дома си – заради фрагментарния подход към историята, заради придвижването напред-назад. Както във всички други мои любими романи – „Богът на дребните неща” на Арундати Рой, „Непосилната лекота на битието” на Милан Кундера… Това не е просто разказ, това е цялостен начин да виждаш света. Да, в него виждам своя дом. И това е домът, който искам синът ми да наследи.
– Това не е литературата на бъдещето. Дъщеря ми учи в училището отсреща и нейният много млад учител по етика ми разказа как сегашните 15-годишни могат да възприемат само дълбоко фрагментирани на порции текстове…
– Е, и Библията е крайно фрагментиран текст. Технологията промени способността за концентрация и нейната трайност. Няма да преувелича, ако кажа, че тази промяна ме удря направо в сърцето. Опитвам се да отгледам сина си благодарение на една житейска философия, при която екранът стои извън картината на света. Не знам докъде ще го докараме така. Искам синът ми да знае как да постигне история с начало, среда и край. Да може да прочете съсредоточено текст, по-дълъг от един туит. Не друг, аз трябва да го науча да внимава.
– А как вие се научихте да внимавате? Знаете какво трябва да се случи в едно ваше изречение и как да стигнете до точката, но сякаш постоянно се разсейвате. Оглеждате се постоянно, но знаете пътя.
– Само така изглежда. Вътре в себе си изобщо не съм разсеяна. Можем да го наречем така, само ако изходим от презумпцията, че най-бързият начин да стигнеш от едно място до друго е по права линия. Бях много млада, когато отхвърлих този модел на мислене. Той е много първичен. В математиката най-много мразех доказателствата – с една права линия, цък-цък, и стигаш до отговора. Този емпиричен подход има, разбира се, своите преимущества, но е само един от многото начини на познание. За мен отклоненията не забавят пътешествията, те са самото пътешествие.
– „Искаш ли да успееш, заобиколи“, казват азиатците.
– Припомняте ми една история. Бизнесмени от различни култури са поканени да разгледат една и съща картина. След това излизат от залата и са помолени да опишат видяното. Изследователите откриват следната зависимост: принадлежащите на западната цивилизация започват да описват картината от най-големите обекти в нея, докато принадлежащите на източната цивилизация – от най-дребните неща… Кажете ми кой вижда същината на нещата? Този, който вижда едрите форми? Този, който вижда детайлите? За добро или лошо, виждам всичко.
– Ако останем при картините, на Изток големите художници нарочно допускат грешчица в иначе съвършените си изображения. В този смисъл, какво бихте редактирали в книгата си сега? Коя грешка е неин живец?
– В джаза на йоруба има страхотна традиция на полиритмията. Има една хватка, при която несъвършеният ритъм става съвършен – малко преди септимата да се разреши в октава. Има голямо, огромно напрежение в този момент. Много обичам тези сегменти от текста: да оставя всичко да се излее в едно, второ, трето изречение, преди всичко окончателно да приключи. Това напрежение е безценно. Бях малко егоистична, докато пишех тази книга – това, което на мен ми изглежда абсолютно прекрасно, е непоносимо за някои читатели. Идва им в повече. Може би щях да пренапиша някои страници…
– Не съм сигурен колко страници мога да понеса последователно за четене. В този, смисъл вашата книга е много по-близо до поезията, на места безскрупулна поезия.
– Аз мога да прочета тези 350 страници на един дъх. Но все пак съм тренирана, дълго време превеждах епическа поезия от латински. Много благодаря за въпросите, трудни въпроси.
Разговора води Марин Бодаков
27 ноември 2018
Тайе Селаси е родена през 1979 г. в Лондон, в семейството на нигерийка и ганаец. Израства близо до Бостън, впоследствие живее в Ню Йорк, Рим и Берлин, а понастоящем – в Лисабон. Не обича да я питат откъде е. Предпочита да изброи градовете, където се чувства местна. Или да използва думата „афрополит“ – понятие, което сама е измислила за такива като нея. Макар литературата да я влече още от малка, Селаси завършва с отличие американистика в Йейл и международни отношения в Оксфорд. Новелата „Сексуалният живот на африканските момичета“, публикувана в списание „Гранта“ през 2011 г., е включена в сборника „Най-добрите американски разкази на 2012 година“. Междувременно се появяват и първите сто страници на „Отивам си е възвратен глагол“, на базата на които Уайли, една от най-могъщите литературни агенции в света, моментално поема Селаси като свой клиент и сключва сделка с Ан Годоф от издателство Penguin (работила по „Бели зъби“ на Зейди Смит и „Богът на малките неща“ на Арундати Рой) за издаването не на една, а на две книги. Провъзгласен за „изящна поезия“ и „зашеметяващ дебют“, романът излиза през 2013 г. и влиза в класациите за „Топ 10 на най-добрите книги на годината“ на The Economist и Wall Street Journal. Самата Селаси е включена в списъка на „Гранта“ с двадесетте най-обещаващи автори на десетилетието на възраст под 40 години, съобщават българските й издатели. „Отивам си е възвратен глагол“ е единственият й роман до момента, представен у нас от „Жанет 45″. Тайе Селаси посети Пловдив и София в края на ноември т.г.
Куеку умира бос една неделя на развиделяване, чехлите му на прага на спалнята като предано псе. В момента стои между остъклената веранда и градината и умува да се върне ли да ги вземе. Не. В тази спалня спи втората му жена Ама, с леко разтворени устни, нежно набръчкано чело, пламнала буза, търсеща по възглавницата по-хладно парче плат, и той не иска да я събуди. Все едно би могъл. Тя спи като кокосов орех. Като нещо неодушевено. Спи като майка му, загасила света. Може да им оберат къщата – нигерийци по джапанки, да спрат право пред портата с ръждясал руски танк, без хич да се церемонят, както вече правели на остров Виктория (или поне така разправят приятелите му: каубои и крале на суровия нефт, разпуснати из Лагос и околностите, тоя чудат сой африканци – безстрашни и богати), а тя все така ще си похърква сладко, като по ноти, и ще сънува захарни петлета и Чайковски. Спи като дете.
Но все пак я мисли, пристъпвайки на път от спалнята към верандата, все едно някой го гледа – толкова внимава. Гледа се сам. Това му е навик, открай време, откак си тръгна от село – прави малки представления на открито, но зрителят е само един. Или двама: той и неговият оператор, този ням-невидим оператор, присламчил се преди почти половин век в сумрака преди съмване край океана, и който оттогава ежедневно го следва навред. Тихо снима живота му. Или по-скоро: живота на „Човека, който му се иска да бъде и замина да стане“. Тази сцена е в спалнята: „Грижовният съпруг“. От който не се чува гък, докато се измъква от леглото, отмества чаршафите тихо, полага долу крака един по един, съсредоточен да не събуди несъбудимата си съпруга, да не стане твърде бързо и да хвърли матрака в смут, докато пресича стаята тихомълком, после затваря без звук. И така надолу по коридора, през вратата и до двора, където е ясно, че тя няма как да го чуе, но е на пръсти все пак. По късата пътека между голямата спалня и хола, където спира за миг да се полюбува на своя дом.
Текстът е началото на „Отивам си е възвратен глагол“, превод от английски Бистра Андреева (редактор Биляна Курташева).
