В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света. (Иоан. 16:33)
Геополитическият удар, който САЩ нанася на Русия чрез патриарх Вартоломей посредством украинската „автокефалия“, е силен, болезнен, дългосрочен, исторически. Той ще донесе още страдания, скърби и тежък кръст на православните украинци.
Има два подхода за осмисляне на явлението: геополитическият, който разкрива привидния смисъл (светския, повърхностния, хоризонталния); и теополитическият – който разкрива същността.
Светът закономерно греши, когато се опитва светски да обясни църковните явления. Светът закономерно греши, когато се опитва да използва Църквата за своите светски (т.е. нецърковни, т.е. антицърковни) цели. Защото Църквата е Бого-човешко учреждение. Тя побеждава света дори когато е унизена, страдаща и разпната – и именно когато е унизена, страдаща и разпната. Няма не пострадал християнски светец.
Църковните събития в Украйна са прескръбни, но те предвестяват края на един вековен пагубен уклон в историята на земната Църква – секуларистичен, модернистичен, икуменистичен, продажен, отстъпнически, самоизмамен, самодоволен… Този смъртоносен в своята баналност уклон е олицетворяван днес от патриарх Вартоломей, но го наричаме мелетизъм – по неговия баща Мелетий (Метаксакис).
Най-опасният враг на земната Църква не са яростните атеисти-гонители, а тихият секуларизъм: хилядолетен, всепроникващ, ентропичен.
През последните векове, вместо да въцърковяват света, земните църковни институции стават все по-светски. Ние, Божият народ, ставаме все по-светски. Този процес протича общо взето настъпателно от хиляда години насам и особено през последните векове. Надирът бе достигнат след Втората световна война.
Ключовата година е 1948, когато кристализира следвоенният нов световен ред. Тогава се сблъскват два светски политически проекта относно Православието.
От една страна, болшевикът Сталин, на крилете на победата над нацизма, се опитва да свика през 1948 г. Всеправославен събор и да наложи Москва като лидер в Православната Църква – за да я използва за своите цели. Този проект скоропостижно се проваля.
От друга страна, масонът Труман, главозамаян от ядрения монопол (всемогъщество, ненаказуемост) на САЩ, решава да обсеби Цариградската Патриаршия за своите цели. Той сваля Цариградския патриарх Максим V и демонстративно назначава на негово място своя американски събрат – Атинагор (1948 г.). Също през 1948 г. и със същите цели Труман създава т.нар. Световен Съвет на Църквите (ССЦ), в който вкарва и подвластните си („капиталистическите“) православни Църкви. Трумановият проект преуспява (Атинагор ражда Димитрий, после Вартоломей) – чак до 2016 г…
През 1961 г., главозамаян от успехите на СССР в космоса, Никита Хрушчов, убеден атеист и ентусиаст, решава да използва Църквата за своите антизападни цели. Той вкарва Московската патриаршия и подвластните му („социалистически“) православни Църкви в ССЦ. Прави го не от любов към Православието, което презира, а като политически инструмент, който да способства за мечтаната победа на „комунизма“ в 1980 г. Църковната „доктрина Хрушчов“ закономерно се проваля. Мачканите у дома „социалистически“ архиереи комплексирано благоговеят пред своите блазирани западни съответници, стават зависими от тях…
„Комунизмът“ рухва – и през 90-те години целият бивш соцлагер (включително елцинова Русия) се васализира спрямо Запада. Църковното бойно поле остава в ръцете на „Трумановата доктрина“ за американска власт върху Православието чрез Фенер и ССЦ.
Секуларният дух е лукав и могъщ. Той не слугува на Сталин, Труман, Хрушчов – те му слугуват. Той не иска като тях да овладее света (включително използвайки Църквата). Той иска несравнимо повече: да овладее Църквата, използвайки света. Да я секуларизира. Светският дух иска да овладее земната Църква отвътре – да проникне в крепостта на нейните канони и догмати. Предвиждаше това да стане чрез един секуларистичен Всеправославен Събор – замислен от патриарх Мелетий (Метаксакис) в 1924 г. и задействан от патриарх Атинагор (1963 г.). Този събор трябваше „спешно“ да се проведе при патриарх Димитрий, но бе сразен от св. Иустин (Попович) в 1977 г. Най-сетне при патриарх Вартоломей въпросният събор беше съвсем, съвсем на път да се осъществи – през 2016 г. в Крит. Но стана Божие чудо и той се провали…
Крит беше главната опасност за съвременното Православие, защото (почти!) беше подвел цялото земно ръководство на Църквата тържествено да извърши едно лъже-съборно богоотстъпничество.
След което, стъпвайки върху „успеха“, да превърне събора в редовен, в перманентен… След което в 2025 г. (годишнината от Никейския Събор) да се свика един още по-велик събор, на който да се преодолее „омразата“, да победи „любовта“ и да се сбъдне мечтата на лукавия – „обединението на църквите“. Впрочем, такова „обединение“ се одобрява от мнозинството в света: всички секуларисти, псевдоцърковници, квазицърковници, топлохладни, стипендианти, невярващи…
Чудото с провала в Крит в 2016 г. съсипа тази токсична самоизмама.
По секуларните мерки заплахата с геополитически удар срещу Москва чрез украинската „автокефалия“ („отмъщение“ за Крит) е страховита. Патриарх Кирил сякаш направи политическа грешка и се постави в още по-слаба позиция, когато отиде в Истанбул да разговоря с патриарх Вартоломей относно Украйна. Той се върна не само с празни ръце, но и унизен поради своето безсилие. Но може би точно тази „грешка“ и точно това „безсилие“ ще се окажат промислителни.
Патриарх Вартоломей се помисли за „силен“ и нанесе „удара“. Хюбристично реши, че тъкмо чрез предстоящата му неминуема „победа“ в Украйна ще срази Москва в сърцето. И така ще измие позора от Крит, ще се утвърди като „пръв без равни“ и властелин в Православието…
Но. Теополитиката е не просто по-достоверна от геополитиката. Всъщност, тя е единствено достоверната. Светската геополитика е самоизмама, утопия, призрак – като комунизма, като капитала, като световното господство. Теополитическият резултат от геополитическите действия винаги е парадоксален за света.
Кризата в Украйна може да пробуди Руската Църква от самоизмамите на секуларните утопии, самоубийствения дипломатизъм, промискуитета на икуменизма и ССЦ – за нейното истинско призвание. Тя вече заговори недипломатично (стихията на Църквата не е дипломацията, а истината). В този свят на всепроникващ фейк малкото стадо на незомбираните човеци са петимни не за „велик и свят“ светски църковен фейк (Крит, Фенер, ССЦ и пр.), а за святост и истина. Църквата е последната крепост на истината.
Не Руската Църква трябва да бъде инструмент на държавата, а руската държава трябва да бъде инструмент на Църквата, т.е. на Бога. Защото Руската Църква не е руска, а Божия. Църквата не принадлежи на Русия, а Русия принадлежи на Църквата.
