Пловдив официално встъпи в ролята на европейска столица на културата за 2019 г. Държавна опера – Пловдив отбеляза това събитие със серия от три концерта с различна жанрова насоченост, наречена „Европа – континентът култура“. Първият беше симфоничен концерт, в който бяха включени Симфония № 9 от Лудвиг ван Бетовен и кантатата „Оцелелият от Варшава“ на Арнолд Шьонберг. Вместо да бъдат изпълнени последователно, пиесите бяха вплетени една в друга. Преди началото на широко познатия финал на Бетовеновия magnum opus, сцената притъмня и на фона на ужасяващи документални кадри на еврейския „поход към ешафода“, актьорът Живко Джуранов остро поднесе българския превод на текста от творбата на Шьонберг, преди тя да зазвучи.
Съвсем не искам да се представям за критика, който знае какво е точното темпо на Adagio molto при Бетовен или каква е правилната артикулация за първи цигулки. Ще отбележа само богатството от музикални детайли, които съвсем ясно и нагледно вибрираха на сцената чрез Оркестъра на ДО-Пловдив. Чу се и очевидно планираният и детайлно проведен курс на Диан Чобанов към един по-суров и в този смисъл – интимно-човешки прочит и на двете произведения. Нямаше ги (наложилите се в последно време у нас) натруфеност и екзалтация, музиката радваше с естествените си форми на звучене. Към това интензивно смирение пред музикалната идея уверено се присъедини и Хорът на ДО-Пловдив с диригент Драгомир Йосифов, чиито певци не налагаха привичната агресивност, а вместо това предадоха фино и отчетливо емоционалната тоталност на музиката с всичките й противоречия. Не бива да пропускаме и суверенното участие на солистите Станислава Момекова, Елена Чавдарова-Иса, Георги Султанов и Ивайло Джуров.
Голяма част от написаните обаче статии за това събитие говориха за „провокация“, „предизвикателство към слушателя“. Слабото разбиране на журналистите на тази музикална сплав се прояви в сляпо цитиране на – сами по себе си – отлични програмни бележки. Всъщност, в Девета симфония беше инкрустирана епитафия на зададена вече в нея общочовешка драма – невъзможността да се изпита пълна радост. Слетите произведения на Бетовен и Шьонберг бяха една заслужена плесница към всички канони, с които ни заливат училището, консерваторията и медиите – че музиката бива минорна и мажорна, тонална и атонална; и че изразява – подобно на езика – душевна емоционалност. Прегръдката между тези две музики, разделени от 120 години, показа колко наивно и неразграничимо е разбирането ни за утопия и дистопия и именно това сякаш изтри за миг тяхната принадлежност към времето им на написване. Защото Бетовен е толкова актуален днес, колкото Шьонберг е традиционен. Затова няма как да се говори за музикален шок. Миниатюрните и гъвкаво построени конструкти на „нововиенчанина“ се виеха като стъкълца от отминали скърби около грандиозно-тревожната монолитност на Девета симфония. Пролича си колко различно в естетиката си, но и колко еднакво в чистотата си на звучене е мисленето и на двамата композитори. И точно това ги обедини в цялото на концерта.
Парадоксално, но това донесе и на двете произведения още по-голяма отчетливост в посланията. След „Оцелелият от Варшава“, светлината в залата се върна и „животът продължи“. Но сега първото Freude! в гласовете на басите от финалното presto прозвуча смразяващо. И тук се сетих за едни думи на Албер Камю от „Чумата“: Всяко бедствие започва и свършва с малко красноречие. В началото още не сме го загубили, а в края – отново го придобиваме. Само през време на нещастието хората свикват с истината, тоест, с мълчанието. Да почакаме!
Пловдивската публика дочака българската премиера на написаната през 1947 г. творба на Шьонберг и тази дързост на ДО-Пловдив заслужава адмирации – заслужават адмирация и музикантите за прецизното и вдъхновено изпълнение. Това дойде и като доказателство, че слушателят не е безразличен и не изпитва страх от такива проекти, доказателство колко голяма нужда има публиката да се възпитава редовно чрез подобни музикални намигвания. Мисля си колко хубаво е, че този концерт се състоя, защото музиката, изпълнена тази вечер, изказа истината, тоест, мълчанието.
