Думи, произнесени при представянето на книгата на Андрей Райчев и Александър Андреев „Време и всичко”
Георги Лозанов каза за кого е тази книга. Аз пък ще кажа за кого не е тази книга. Тя не е за онова, което в древногръцката философия се нарича „неукрепналите умове“. Защо не е за неукрепналите умове? Защото им дава само две възможни позиции. Едната позиция е на абсолютното възхищение от нейната бляскава цялостност и подчинението на харизматика Райчев. Другата позиция е: пълни глупости. И човекът, който не знае как да чете тези неща, има само две възможни реакции. Тоест, или трябва да се подчини на тази логика и тя тогава ще го всмуче тотално, или напълно трябва да я отхвърли – аз познавам много хора, които точно това правят. Ние с Александър Андреев сме имунизирани. Имаме имунизация отдавна и това ми позволява да не правя нито едното, нито другото. На премиери обикновено се хвалят книгите. Но книгата е нестандартна. Заглавието – нахално. Аз не знам дали чувате в заглавието „Битие и време“ на Хайдегер и „Битие и нищо“ на Сартр. И двете неща ги има в заглавието, леко намекнати само и недообяснени за тези, които не знаят за какво става дума. Това позволява да се говори за тази книга също нестандартно. И аз няма да я хваля. Няма и да я нападам. Ще говоря по един дистанциран начин, спокойно и с търпение.
В книгата се борят два гласа и аз ще говоря за тях главно. Единият е гласът на парадоксалиста, а другият е гласът на здравия разум. Впрочем, това е изключително хитра находка на този странен жанр – жанрът на ренесансовия диалог, възроден в момента. Основната реакция към книгата ще бъде реакцията на здравия разум, който ще каже: „Това са пълни глупости“. Но понеже здравият разум е герой в книгата и Александър Андреев е поел тази нелека задача, книгата разиграва като театър бъдещия конфликт на своето възприемане. И в някакъв смисъл го иронизира, закача се с него, обръща го. А Андреев не е кой да е. И за него ще стане дума след малко.
Когато една книга твърди, че ще говори за всичко, възниква въпросът как въобще тя може да бъде коментирана. Тъй като, ако някой е направил теория за всичко, той не ти е оставил място. Не ти е оставил точка, от която да говориш. Възможният критически коментар трябва да има микро свободно пространство и привилегирована гледна точка, от която да може да коментира това, което ще коментира. Ако то обаче е всичко, то няма такава. И аз трябва да кажа нещо за моята гледна точка, извинявайте много, това е неприлично почти по време на премиера на книга, но няма как – трябва да обоснова как ще коментирам това нещо.
Кои са моите роли на коментатор?
Първо, професионално аз съм историк на културата, преподавам история на европейската култура, точно това, за което Райчев непрекъснато говори. Като историк на културата, моята реакция е следната: през цялото време искам да кажа: „Чакай малко, чакай малко! Не е точно така! Спри! Чакай малко!“. Но книгата не чака, тя няма време. С всеки нов свой ход тя вече е заминала някъде далече. Неща, които аз на лекции ги говоря в рамките на 3 месеца, Райчев ги свива в рамките на 1 абзац. И аз съм зашеметен.
Второ, аз съм някакъв, макар и малък, публичен интелектуалец с либерални възгледи. Като такъв съм абсолютно скандализиран, защото ми е казано, че всички неща и ценности, в които вярвам, са илюзия. Тоест, свободата, правата на човека, върховенството на закона, институциите – всичко това е илюзия, фалшиво съзнание и димна завеса…
Аз съм и приятел на Андрей Райчев, и негов опонент в подобни разговори. Като приятел не мога да се оплача – той е бил винаги крайно добър и лоялен приятел и аз се надявам, че съм отговарял със същото. Като опонент обаче той ме изхвърля многократно „на бунището на историята”. И аз сега ще му кажа, и това ще бъде загадката, която му подарявам: аз говоря оттам; аз говоря от бунището на историята. Бунището на историята има една кофа и аз повдигам капака, и като Нал (ето това е загадката, Райчев; ти си чел Хегел, ама за Нал не знаеш) говоря от кофата на бунището на историята, оттам се чува моят глас. Който обаче е спокоен, дистанциран, скептичен. Да, Бекет е. Браво, Райчев, знаеш! (Смях) Тоест, от точката на Бекет говоря.
Но да се върнем към основните гласове – гласа на парадоксалиста и гласа на здравия разум. Какво прави парадоксалистът. Парадоксалистът се занимава със смяна на очевидности; той извършва това, което в психологията се нарича внезапна смяна на гещалта. Какво представлява това нещо – гледаш една картинка, на нея е нарисувана ваза, но ако внезапно я погледнеш малко по друг начин, виждаш, че на нея е нарисувана жена. И така можеш да си играеш на смяна на този образ, на този гещалт непрекъснато. Само че в случая гещалтът не е една картинка, гещалтът е картинката, тоест, целият свят, всичкото. И Райчев иска, ни повече, ни по-малко, да ни смени образа, гещалта на всичкото. И това е огромна амбиция. Дали тя е философска или социологическа – след малко. Но тази амбиция е свързана с невероятния евристичен талант на Андрей Райчев. Той измисля по бляскав начин, измисля непрекъснато; и тук, слава богу, това измисляне е влязло в един отдавнашен, натрупан с годините режим, така че отделните парадоксалистки блясъци са се свързали в – представете си – система и то от хегелиански тип. Когато един парадоксалист е хегелианец и марксист, нещата стават още по-ужасни. Защото обикновени парадоксалисти – като Оскар Уайлд – играят и самото удоволствие от играта е важно. Но когато парадоксалистките изблици се свързват в една огромна система, която описва самата неизбежност и необходимост на историята, и че всички тези неща са самата структура на битието, на социалното битие, тогава зад парадоксите започва да звучи един апокалиптичен тон. И тук ние с Георги Лозанов сме чели две различни книги. Аз чувам този апокалиптичен тон, от който нищо не ме освобождава. Това е един голям разказ и този разказ е апокалиптичен. В този разказ няма институции, няма закони, няма принципи, няма максими, няма категорични императиви. За сметка на това, има мрежи, констелации, подвижности, временни и малко по-дълги консенсуси и, разбира се, антагонистични конфликти. Ако ви харесва тази картина – това е дълбоката картина, която този свят предлага. Когато Райчев е бил в по-добро настроение, е давал от време на време по някоя и друга надежда. Има такива пасажи в книгата, в които надеждата се появява. Но иначе това е един свят отвъд морала, отвъд добро и зло.
Както казаха уважаваните говорители преди мен, книгата издава едно невероятно удоволствие от процеса на мислене. И това е вярно. Но тя прави нещо много повече – това е не просто удоволствие, това е едно удоволствие-издевателство, скандал има в него; има известно злорадо манипулиране с очевидностите на здравия разум. То не е прекалено зло, то е по-скоро игрово. Но все пак, провокацията, скандала, усещането за… драматизъм на парадокса – това са основните удоволствия, за които става дума.
Стигам до един момент, който е най-важният – до отношението към философията, до отношението към социологията. Ще ми позволите едно съвсем кратко забягване в стил Андрей Райчев назад в историята на философията, в нейните най-ранни моменти. Тогава, когато философстването представлява учудване или философско изумление от всичкото – защо по-скоро има нещо, вместо да няма нищо! Това е въпросът, от който тя тръгва. И тогава, благодарение на това философско учудване, което представлява своеобразно обръщане към битието, се появява прочутото деление между епистема и докса. Доксата – това са мненията на тълпата, митологиите. А пък епистемата – знанието на мъдреца, този, който се учудва на битието. Тази фундаментална философска опозиция има много сложна историческа съдба, която тук няма как да разглеждам, но ще скоча направо в епохата на позитивизма, когато идва един човек (той се казва Огюст Конт) и казва: „Всички тия неща с учудването, смайването, с особеното отношение към битието – те не принадлежат към науката; науката се занимава със сфера от въпроси, на които могат да се дадат позитивни отговори. И това е науката, а другото си го правете частно вкъщи, ако искате“. Истинската философия, тази, която тръгва от Талес, не би приела това нещо. Тя би искала да се занимава с цялото, тя би искала учудването, битието да продължава, да е тук.
Как се отнася към цялата тази работа Андрей Райчев? Той разсъждава за всичкото и разсъждава като социолог, като следовник на Конт. Само че, за разлика от Конт, той навлиза в онези сфери на битието, в които няма позитивни отговори. И какво прави там? Прави едни внезапни, бляскави салтоморталета. И къде прехвърля изумлението? Изумлението, от изумление на философа, е прехвърлено върху изумлението на читателя. Читателят е този, който е смаян, който изживява потреса от тази гигантска конструкция. И на него не му е никак лесно. Ето защо казвам и ще повторя: това не е за неукрепнали умове, те твърде много ще се поддадат на изумлението или просто ще захвърлят книгата – едно от двете. В този смисъл, Райчев е един философстващ социолог, а той твърди, че социологията е разказ. И разказът е простичък, в него има завръзка, кулминация, развръзка. Освен това, неговата завръзка е в бъдещето. И този разказ е във владение на парадоксалиста, философ и разказвач.
В цялата тази драматургия се намесва гласът на здравия разум по особен начин. И аз мисля, че това е едно от най-важните неща в тази книга – особеният контраст между двата гласа. Сашо Андреев знае за опасността, имунизиран е, но дори той от време навреме затяга предпазния колан – когато трябва да стане нещо много важно, много бляскаво, много шеметно и хегелианско, тогава Сашо Андреев се предпазва, така да се каже. Едновременно с това, здравият разум в случая е твърде информиран, той знае много подробности. И най-внезапно, на теориите на Райчев се противопоставят някакви дребни детайли, които Райчев с лекота интегрира в своята картина. Фантастично е да се види как това става! Сашо Андреев задава фини, деликатни, скептични въпроси. А Райчев моментално интегрира всеки проблем в огромната конструкция. И тук му помага един идеологически оператор, негов любим, който е думата „всъщност“. Основната операция на тази книга може да бъде наречена така: това всъщност е онова. Това се случва непрекъснато, това е логически оператор и, разбира се, той е разигран сложно, диалектически, зад него е теорията на отрицание на отрицанието и т.н. Но е истински интелектуален театър да се наблюдава цялата тази работа и човек изпитва неподправено удоволствие тогава, когато не се ядосва. Защото да четеш тази книга, без да се ядосваш, е много трудно. Аз през цялото време си говорех: Чакай! Спри малко! Искам да кажа! Но никой не ми дава думата. Впрочем, нашите разговори навремето в нашия приятелски кръг се характеризираха с това , че се воюваше за думата. И Райчев непрекъснато ми взимаше думата и казваше: „Кьосев, ще те прекъсна нарочно, за да ти спестя време!“. Той ми е спестил много време. (Смях)
В книгата има особен ритъм. И тук стигам до един неин основен парадокс – книгата е философска, социологическа, тя е бляскава и т.н., а ритъмът е медиен, ликвиден, неокапиталистически, неолиберален, няма време, всяко следващо изречение трябва да покаже, че няма време. И как да изръшкаш всичко, ако си бавен, търпелив и подробен. Нямаш време. В този ритъм е написана книгата.
Основното постижение на книгата е в смелостта от парадоксални положения и диалектически антиочевидности да се построи система. Системата е мрежова, разплитаща се, заплитаща се отново, но все пак е система. И основното предизвикателство пред читателя е да я разсистеми. Да види онези неща, които са страшно интересни, а разните бързи преходи да ги прати на боклука, където им е мястото. Това е много трудна операция. Много пъти се опитах да прочета книгата отначало докрай. Не мога да направя това нещо. Аз я четох, както те са я писали. Тоест, една вечер едно, друга вечер – друго; и това ми стана адски интересно, започнах да мисля по него, има страхотен потенциал в него. А виж – системата не приемам. Ще се върна към началото и ще кажа така: Ницше казва, че трагедията се ражда от духа на музиката; тази книга е родена от далечния дух на нашите разговори преди 20-30 години, но определени гласове са изчезнали от нея. И Александър Андреев е останал единствен като героичен представител на една обикновена човешка общност на здравия разум. Кънчо Стойчев се е намесил силно, което го казва и самият Райчев, Деян Деянов е там, разбира се, той е като сянката на Маркс отзад, а други гласове са отстъпили настрани и вече ги няма, те вече не участват. Не може да има идея за диалог там, където има теория за всичко. Там просто има едни хора, които се лъжат в едни истини, и други, които казват тези истини в магически стил, като форма на заклинание на едно бъдеще, за което, докато разказваме, вече го правим.
Александър Кьосев
(Текста публикуваме с незначителни съкращения.)
