Да се превежда Майкъл Соркин[1] е трудно, но изключително приятно. Например, трите точки (23 – 25) във връзка с „ъгъла“, преведени от не май къде буквално, едва ли имат сграден или тротоарен ъгъл предвид, а по-вероятно са двусмислено свързани с повратен момент, преодоляване на препятствията и неизбежността архитектът да понася успешно пренебрежение, неодобрение, несправедливо обвинение? Или да вземем „изящния труп“ (126). Дали Соркин има предвид класическата съвършена и остаряла архитектурна форма, или отсеченото дърво, което, обелено и разбичено, дава качествен материал?
„Тестът на Соркин“ отговаря на въпрос, станал задължителен напоследък: интелектуалци ли са архитектите? Вероятно има причини за съмнение. В миналото, че са били такива, няма спор, сега стана спорно… Според Тони Джъд, интелектуалците от Дидро насам са наричани (поне във Франция) моралисти (без днешния ироничен оттенък на думата). Такива са били още Езоп и Тукидид, Петроний и Апулей, Исидор и Антимий от Трал, Петко Славейков. За интелектуалец не е достатъчно да си мъдър и прозорлив специалист по нещо, нужно е да бъдеш обществено ангажиран. Понятията еволюират.
Този интригуващ текст има далечни цели и добра мотивация. Намерението му е да впечатли публиката с широкия спектър от знания, умения, чувства и опит, които истинският архитект притежава, плюс професионалното можене да строи и да проектира. Соркин не изброява всичко необходимо, избира симптоматични примери. Без много труд могат да се напишат още пет пъти повече от 250-те „изисквания“ и качество им като четиво и като съдържание не би пострадало много.
Авторът на „въпросника“ е поставил в скоби съвсем малко подсказки. За българския читател са нужни значително повече. Поразителна е липсата на чувство за хумор в „изискванията“ към архитекта. Но пък Соркин има хумор в изобилие.
Соркин набляга на хедонизма и епикурейството – вероятно, защото Модернизмът (преди всичко Льо Корбюзие) пострадаха от обвиненията в догматизъм и мизантропия. Защо фигури като Робърт Моузес и Бети Фридан (които не са архитекти и за които в България нямаме хал хабер) присъстват в компанията на други подобни? На Запад те бяха изключително важни и ще стават все по-важни. Джейн Джейкъбс и Рейчъл Кързънс са вече тук.
Няма ред в изброяването, за да е по-интересно и разнообразно, на места – сугестивно – във връзка със съседния въпрос. Другояче групирани, „изискванията“ могат да се подредят в раздели: естествени науки, обществени науки, медицина, история, изкуствата, екология, философия… политика и, естествено, строителство – в още по-големи тънкости. При това, според Соркин, не е достатъчно архитектите да имат разнообразни и дълбоки познания във всички области. Нужно е още да имат душа, да съчувстват на света в текущите му проблеми и вечни красоти, да имат личен опит, да са били… навсякъде и да са преживели присъствието си дълбоко.
Как стои съвременният български архитект спрямо теста на Соркин? Без съмнение – зле, въпреки че днешните студенти са видели доста повече свят от родителите си. Дори ако преобладаващите англоамерикански реалии заменим с български и европейски, пак няма да получим приемлив резултат. Архитектурата на континентална Азия, последните постижения на науките, обществените движения на ХІХ – ХХІ век никога не са изучавани от българските студенти. Общата им култура във връзка с литературата и останалите изкуства е ниска след две нечетящи поколения.
Може ли „тестът на Соркин“ да бъде полезен? И как още! Аз бих пренастроил според него цялото архитектурно образование. Тъй като това няма как да стане, предлагам нещо по-лесно. Всяка от 250-те „теми“ да бъде разчепкана и изложена (примерно) на страниците на седмичния периодичен печат. 250 теми = 5 х 50 седмици = (малко повече от) 10 учебни семестъра – колкото се учи специалността архитектура по света и у нас. При това, по темите могат да пишат различни автори. Има ли подходящи? Бихме могли да потърсим.
Днес за специалността архитектура в България кандидатстват все по-малко младежи. Да не би да са стъписани от обема знания, които „въпросникът на Соркин“ предполага? Дали все пак „туризъм“ и „връзки с обществеността“ не са по-лесни? Вероятно са. „Въпросникът“ косвено дава ключа към отговора какво прави архитекта архитект. Прочетохте ли внимателно всичко чак до 250-ата „точка“, обмислихте ли го? Ако да, може и от вас да излезе архитект… Любопитството е ключът. Младежта е все по-малко любопитна.
Корупционната българска действителност, законодателството, „клиентите“ натикаха в калта архитектите, учените в областта, инженерите, професията. „Клиентът“ не се интересува от качеството, което Соркин има предвид. Авторитетът на архитектите пострада катастрофално. Текстове като този на Соркин дават надежда за реабилитация. Ако погледнем нещата от тази страна, излиза, че публикуването на „въпросите“ и техните възможни отговори са добра стъпка в правилната посока. Освен че са превъзходно интелектуално четиво.
Магистратурата по специалността „Международни икономически отношения“ в УНСС избра за своите дипломанти темата: „Антагонизмът между инженерите и архитектите“ чрез анкети в произволно избрани проектантски бюра. Инженер Иванка Кунева-Донова реши да напусне света на точните изчисления, взимайки второ висше в УНСС. Икономистите, а не архитектите и инженерите се интересуват от темата, вероятно защото антагонизмът засяга икономическите интереси. Кунева-Донова направи своята анкета между инженери и архитекти поравно и доказа, че антагонизъм съществува. За причините не се говори, а последиците очевидно пречат на работата. Опити да се види смешната страна на явлението не липсват. Донякъде те съдържат лекарството (смеха), но не помагат да бъдат проследени корените. Важна причина е несъгласието на обществото да признае интелектуалното превъзходство на инженерите и архитектите.
Преди две хиляди и петстотин години архитектите на Древна Гърция строили на място (заедно с измислянето им), освен сгради от всякакъв вид, също така пътища, мостове, водопроводи, канализация, водохващане, помпи, измерителни уреди, духови инструменти, кораби, канали, подемни и обсадни машини, оръжие. Изглежда последният „архитект“ от този вид по нашите земи е известният майстор Никола Фичев – същият, който заявил на управителя на цяла Румелия: „Паша ефенди, ако не направя моста на Бяла по теркя си за 700 хиляди гроша…“ и т.н. Доказателство за някогашната многоученост на архитектите и първоизточник на безценни сведения за миналото на Европа е „Десет книги за архитектурата“ на римлянина Витрувий. „Книгите“ на Витрувий ще излязат за първи път на български език през тази година. Преди петстотин години в Италия са били обект на многобройни подражания.
Оттогава „специалността архитектура“ се разроила неимоверно, включвайки все нови и нови науки и умения, все по-малко в пряка връзка и зависимост от „чистата архитектура“. Все пак, Отис не би изобретил асансьора, ако не беше необходим за мините и небостъргачите. Все още първите, които започват „от белия лист“, са точно архитектите – всички останали работят след тях, по техните „подложки“. Това е фактът, който само най-умните инженери признават, макар с уговорката, че на това предимство скоро ще се види краят. Много е възможно да познаят.
Преди петстотин години неслучайно половин дузина велики творци написали своите „Книги за архитектурата“. Били са длъжни да го направят точно защото, освен архитекти, са били конструктори, художници, философи, скулптори, поети, математици, дипломати, фехтовачи, понякога монаси… Малцина съвременни архитекти са такива. Развитието на науката и техниката, на щенията и възможностите предопределят загубата на позиции от страна на архитекта, позицията (и позата) на пръв и най-важен, на алфата и омегата в материалния свят. Не това обаче е причината за антагонизма.
Според римското определение, архитектът е „Вир бонус перитус едификанди“ ,тоест – мъж добър, опитен в строителството. Освен че не става дума за жена, от него научаваме, че той е опитен именно едификанди, а не да речем парланди, пинтанди, маркитанди и най-вече имитанди. Тоест – архитектът тогава (освен че става дума за мъж) е полезен непосредствено в производството – там неговите способности се проявяват и оценяват. А там точно днешният архитект и все повече от инженерите отсъстват. Не поради неспособност или мързел – така диктува разделението на труда – едно от условията на прогреса. Това, което се случи на архитектите, все повече се случва на инженерите – в т.ч. на конструкторите – едни ще измислят, други ще изчисляват, трети ще проверяват, четвърти ще строят, пети ще контролират, шести ще одобряват, седми ще решават кой колко пари заслужава… необратим процес! Но съвсем доскоро всичко изброено са вършили именно архитектите… както и да се наричат. В тази действителност, ако някакъв антагонизъм съществува, би трябвало да е между архитектите, които могат (повечето изброени неща), и онези, които имитират… професионални умения. Същото при инженерите. Между добрите инженери и архитекти би трябвало да съществува братство – те произвеждат заедно материалния свят, силно зависят един от друг. Голяма част от техните знания, професионален морал и способности са общи и взаимно заменими, а в миналото – поделени. Техни истински врагове са фалшивите инженери и сбърканите архитекти… когато могат да бъдат разпознати.
Кълновете на антагонизма бяха насадени от образованието… преди много години. Когато за специалността архитектура за едно студентско място се състезаваха седем момчета и десет момичета, беше сякаш в реда на нещата приетите да се надуят като пуяци и да се фукат пред връстниците, приети „само“ в „някакво си“ инженерство или геодезия. Онези пък си го връщаха с твърдението, че архитектите са празноглави рисувачи, които не знаят просто тройно правило (което беше доказано), но и за художници не стават (това беше опровергано). Глупавите и суетни преподаватели в желанието си да се харесат на студентите насърчаваха тези настроения и от двете страни. Нямаше значение, че архитектурните катедри преподаваха на инженерите „своите“ дисциплини, че инженери учиха бъдещите архитекти на математика, статика, физика, съпротивление на материалите, конструкции… Остарели и често излишни знания, неподходящо поднесени… от високомерната позиция на „голямата наука“. От страна на архитектите – артистично презрение към „тесногръдите инженери“. С такива именно нагласи към бъдещите си партньори в занаята нашите момичета и момчета влязоха в практиката.
Това продължава до днес, макар че вече с тройка по математика (на приемния изпит и до диплома) в България се става инженер, а кандидатите за архитекти са вече колкото приетите… негодници. Възможен ли е път назад? Към ренесансовото можене, към античната представа за архитекта (който тогава е и инженер, според днешния смисъл) като демиург и занаятчия едновременно? Възможно ли е архитектите и инженерите да разберат, че не са един другиму виновни, а виновно е общото им невежество, стремежът към прехвърляне на отговорности, бюрократичните хватки, уредени от безумни закони? Би трябвало да е възможно! Съществува понятието „пълна проектантска правоспособност„. Нея камарите на инженерите и архитектите предоставят (всекиму) срещу диплома, три години (всякакъв) стаж и ежегодна такса. Ако се имаше предвид само вир перитус едификанди, колцина „мъже“ биха отговорили на понятието? А и нужно ли е да са повече, отколкото все пак ги има? Научаването на занаята е дълъг и сложен процес. Нормално се предава от ръка на ръка, не става – от уста на ухо! Хората, които могат да строят (а следователно и да направят читави работни проекти) се броят на пръсти. Останалите дипломирани претенденти за „пълна правоспособност“ би трябвало да са свободни, без никакви членства и такси, да правят всякакви идейни проекти, да участват в конкурси, да дават акъл – по всички въпроси. Когато обаче работата опре до едификанди, тогава да отиват като калфи при майсторите и когато майсторите преценят – младите и не дотам млади автори на идейния проект стават майстори на свой ред. Така е било, така трябва да бъде!
Има смисъл приемането в „лигата на майсторите“ на камарите да се прави от инженери за архитектите и обратно. Има много смисъл камарата на инженерите и архитектите да е обща (както общо беше БИАД). Направил си идеен проект? Построил си го под ръководството на (избран лично от тебе) майстор? Резултатът е успешен? Ставаш майстор на свой ред! Колко просто!
Тогава за междупрофесионален антагонизъм няма да остане място. Разбира се, винаги ще има място междуличностният антагонизъм, но той е разпознаваем и изобличим. Обществото като цяло е заинтересувано да строят само подходящите хора. Да се реализират само добрите, успешните проекти дори ако техните автори се провалят на „теста“ на Соркин. Антагонизмът е измислен. Той обслужва негодниците!
–-
[1] Майкъл Соркин, 250 неща, които един архитект трябва да знае, бр. 1/2019 на вестник „К“. Превод от английски Павел Попов.
