„Отвъд повърхността“, Национални есенни изложби, Пловдив 2018, 1-30 септември, Старинен Пловдив
Посещението на Националните есенни изложби в Пловдив е приятно преживяване. Старият град през септември е красив и спокоен, особено в неделя следобед. Възрожденските къщи, в които са подредени изложбите, и техните дворове са гостоприемни, но и леко безразлични към изложеното в тях. Този комфорт обаче има и обратна страна, защото успокоява сетивата и мисълта, настройва носталгично, а това понякога пречи на разбирането и оценката на показаното. Човек става снизходителен към всичко.
Изложбите бяха отворени за посетители от 1 до 30 септември в Балабановата къща, Къща Хиндлиян и Къща Мексиканско изкуство. Артистичен директор на форума от 2013 г. е Галина Лардева, уважаван изкуствовед, куратор, критик. Подборът на авторите и произведенията в изложбите е подчинен на определена кураторска идея или тема. Тоест, изложбите не са просто моментна снимка на творчеството на няколко избрани артисти, но и възможност те да се срещнат на терена на общ концептуален проблем. Художниците, представени тази година, са Атанас Тотляков (графика), Богдан Александров (живопис), Даниел Леков (фотография), Калоян Илиев – Кикимото (живопис, рисунка, обект), Мартиан Табаков (скулптура), Мартин Трифонов (скулптура), Моника Роменска (принт), Шефкет Сюнмез (живопис), Юлиян Табаков (рисунка, обект) и Явор Костадинов (живопис).
Като куратор, Галина Лардева търси баланс между използването на традиционни медии (живопис, графика, скулптура, рисунка) и съвременни идеи, визуални езици и подходи. Така беше и в предишното издание на Есенните изложби, така е и сега. Тя търси също баланс между съвсем млади автори и такива с вече изградена репутация. Като цяло обаче авторите са предимно млади или на средна възраст. Заслужава да се отбележи също и добрата медийна реклама на изложбите, особено в интернет и социалните мрежи. Каталогът на събитието е добре оформен и с достатъчно репродукции и информация за авторите и изложбите. В цялостната реализация на Есенните изложби личи професионализъм.
Заглавието на тазгодишното издание на Есенните изложби е „Отвъд повърхността“. То е подвеждащо, защото насочва към традиционното за европейската култура обезценяване на повърхността за сметка на дълбочината в естетически и философски план. От текста на Галина Лардева, публикуван в каталога, обаче става ясно, че тя иска да постави под въпрос това ценностно противопоставяне, за да покаже, че във визуалните изкуства повърхността не може да бъде противопоставена на дълбочината, защото всички дълбочини (пространствени и смислови), които произведенията ни разкриват, са достъпни само на, във и чрез повърхността. Казано с по-традиционни естетически понятия и отнесено към изкуството изобщо, съдържанието в изкуството е неотделимо от формата и това не е познавателен недостатък на изкуството, а е шанс то изначално да е предпазено от метафизическата илюзия за непосредственото познание на някакви същности.
В текста на Галина Лардева все пак личи, че когато говори за отношението повърхност – дълбочина във визуалните изкуства, тя има предвид преди всичко традиционните медии плюс фотографията и видеото, т.е. онези медии, при които повърхността е съвсем буквална пространствена характеристика на самата медия. По-различно стоят нещата, ако се опитаме да мислим тези понятия по отношение на пърформънса, хепънинга, звуковите инсталации, някои форми на концептуално изкуство, които изобщо не се интересуват от образа, от материала.
Как изглеждат отделните изложби и произведения, поставени в тази концептуална рамка?
Явор Костадинов (р.1993) е съвсем млад живописец, който през 2018 г. се дипломира като магистър в НХА. В Пловдив той представя серия от пейзажи с архитектурни обекти и градски пространства, серия от (условно казано) портрети, както и един автопортрет. В центъра на експозицията е диптих с двата моста на Дунава, свързващи България и Румъния. И в двата пейзажа реалистичното изображение с подчертана перспектива е пресечено от тънки ивици в контрастен цвят, които нарушават илюзията за дълбочина и изваждат на показ повърхността на платното. Този подход (наслагване на абстрактни елементи върху реалистично изображение) е използван и в останалите пейзажи, като в някои от тях фактурата на абстрактните елементи контрастира силно с гладкото изображение под тях. Формулата е работеща, но все още не е достатъчно ефективна.
Мартиан Табаков (р.1992) също е сред най-младите участници. Дипломира се през 2017 г. в НХА. Той е разположил ефектно своите фигури в двора на Къща Хиндлиян. Става въпрос за стилизирани в духа на примитива човешки фигури в крайно експресивни пози. Те са изработени от желязо, увито с плат (кадифе, китеник), овързан със сезал. Мартиан е показвал подобен тип фигури в други изложби и вече се виждат пластически и концептуални ограничения, които той засега не успява да преодолее. Колкото и сериозни да са деформациите на фигурите, колкото и необичайни да са позите, те остават вписани в определена анатомическа структура, в определена моторика и не отиват отвъд нея. В този смисъл, експресивният им потенциал остава ограничен. Трудно ми е да кажа също дали има някакъв ясен концептуален план зад тези работи или поне по-цялостна идея.
Мартин Трифонов (р. 1991) е връстник на Табаков и също като него показва неща, които вече е показвал, ако не същите, то в същия дух. Неговите фигури, изработени от алуминий, приличат на тези на Мартиан, но са по-малко експресивни – деформациите са по-боязливи, позите са по-традиционни, грижата за анатомичната вярност е по-голяма. За него бих казал същото, което и за неговия колега – стигнал е до определена пластическа и концептуална граница, която му е трудно да надскочи. И двамата имат достатъчно талант и време пред себе си, за да го направят.
Юлиян Табаков (р. 1975) показва инсталация от няколко части, която включва фотография на реещи се в небето птици, прожектирана на тавана в затворено тъмно помещение; серия от прости линеарни рисунки на безлични лица, затворени в тъмни (в повечето случаи овални) рамки и четири херметично затворени алуминиеви кутии с шпионка. Във всички части на инсталацията Юлиян играе с темата за отвореното и затвореното пространство. Образите-метафори, с които си служи обаче, са изтъркани от употреба. Не че образът на реещите се птици не е красив, но като метафора за свобода е образцово клише.
Богдан Александров (р. 1960) показва серия от портрети, които е нарекъл „Вертиго. Портрети#бездиагноза“. Става въпрос за портрети, в които художникът се опитва да изобрази своите модели в движение, а не в статична поза, както е при традиционния портрет. Футуристите се занимаваха с проблема за изобразяването на динамиката на модерния живот. Те заимстваха от фотографията идеята за наслагващите се една върху друга фази на движението. Портретите на Богдан Александров също използват като мост към реалността фотографията. Снимките на движещи се обекти, чиито очертания са разфокусирани, са познати на всеки. Точно такива снимки са в основата на неговите портрети. Ефектът на разфокусирането, на флуидността, на разсейването на ясните очертания на нещата е визуален израз на идеята за неустойчивостта на всяка идентификация в един времеви свят. Недостатък на портретите е, че това разсейване е твърде внимателно контролирано. Всъщност, няма същинско преобразяване или трансформация в тези портрети. Чертите на лицата, общият израз е добре съхранен. Затова и няма същинско преминаване отвъд структурата на лицето. Няма го същинското зейване на хаоса, на чудовищното, както е в портретите на Бейкън, например, който също играе с наслагване на фази на движение.
Калоян Илиев – Кикимото (р. 1979) минава за провокативен автор, който умее да създава забавни визуални каламбури. На пръв поглед, изложбата му наистина изглежда забавна, носеща анархистки дух, което малко липсва на Есенните изложби. При по-внимателно вглеждане в платната и принтовете обаче ентусиазмът спада. Шегите в тях са на дребно. Идеите често са плоски като в „Добре дошли в новия световен ред“ (2010) или „Младият папа“ (2018). Абсурдното смесване на готови образи от най-различен порядък и добавянето върху тях на рисунки в комиксов стил е толкова разпространено не само в съвременното изкуство, но и в съвременната реклама и дизайн, че е нужно нещо повече, за да им обърнеш внимание. По-добре е да гледаме изложбата на Кикимото разсеяно и от дистанция.
Атанас Тотляков (р. 1975) показва графики, в които смесва традиционна графична техника като литографията с дигитално генерирани изображения. Графиките са обединени под заглавието „Естезика“. Това е термин на Пол Валери, който предлага традиционното понятие естетика да бъде разделено на две други понятия: естезика и пойетика. Естезиката би трябвало да се занимава с изучаването на усещанията и сетивните реакции. Тотляков използва дигитален апарат, с който приближава плътно повърхността на всекидневни предмети, след това допълнително обработва на компютър изображенията и ги прехвърля върху литографския камък. Резултатът е абстрактна графика, в която силните графични жестове стоят на повърхността на едно плитко пространство, почти като маслени петна върху водна повърхност. Графиките приличат малко на уголемени микроскопски снимки. Все пак, отвъд концепцията и използваната техника, естетиката на тези графики ми се струва позната.
Моника Роменска (р. 1958) показва серия от фотографии, озаглавени „Отвъд повърхността“. Тя също като Тотляков снима обикновени неща, които приближава и обработва вторично, докато те станат неузнаваеми и се превърнат в абстрактни изображения. Всички принтове са с еднакъв квадратен формат, а самото изображение е затворено в кръг с решетъчна структура вътре. Приличат на свят, видян в капка вода. Двете панорамни пейзажни фотографии (море и планина), които допълват изложбата, са интересни най-вече с формата си, който не позволява да бъдат обхванати от обичайната дистанция. Когато се отдалечиш, за да ги обхванеш – губиш яснотата, когато се приближиш, за да ги видиш ясно – губиш целостта. Яснотата и целостта, повърхността и дълбочината не могат да бъдат удържани заедно, а възприемани поотделено, са недостатъчни.
Даниел Леков (р. 1981) показва фотографии, за чието създаване е използвал стар фотографски метод от XIX в. Резултатът е красиви ретро-фотографии на красиви млади жени. Нещата са останали на повърхността.
Шефкет Сюнмез (р. 1978) е изненадата в тазгодишното издание на Есенните изложби. В центъра на неговата експозиция са живописни платна, в които той свързва голямата политическа история с интимната лична история. Те са смесени и преработени в индивидуалната памет и напомнят сън, в който кошмарът и носталгията са неотделими. В този смисъл, Сюнмез търси излаз „отвъд повърхността“ на фактите в историята (политическа и лична) към нейното дълбоко екзистенциално преживяване. Другото преминаване „отвъд повърхността“ в неговите платна е по-буквално. Той използва светоотразителни бои и когато картината бъде заснета със светкавица, тя се преобразява на снимката.
Като цяло, тазгодишното издание на Есенните изложби в Пловдив показва стойностни автори и произведения, но общото ми усещане е за липса на достатъчно енергия и смелост в концептуален и естетически план. Интерпретациите на темата или въпроса, зададен от куратора Галина Лардева, не изненадват, а както стана вече дума, дори се повтарят при някои от художниците.
Кирил Василев
