– Всеки ден сме свидетели на нови перипетии от Брекзит – и с медийна помощ губим общата перспектива към излизането на Великобритания от Европейския съюз. Да се върнем към глобалния план на историята: какво тогава започва да означава Брекзит? Какви интелектуални предпоставки доведоха до него? Как днес той отеква в университетските кабинети и академичните аудитории? Има ли разлом между интелектуалните и политическите елити, разлом между елитите и нацията?
– Брекзит има две преплитащи се основания. От една страна, протестен вот; от друга, заявление, донякъде атавистично, за културно-историческа уникалност. Протестният вот наистина беше срещу политическите елити (и експертите, привиждани като техни слуги), заради рухналата мечта за социална мобилност и усещането, че бедните работещи и субкласата, живееща от помощи (резултат от едно все по-амбициозно преразпределение на благата), са изоставени след глобалната финансова криза и от двете основни политически партии; до идването на Корбин начело на Лейбър, партията беше силно центристка и ориентирана по-скоро към средната класа. Проблемът е, че когато има парламентарни избори, можеш да накажеш само една от тези две основни партии, а референдумът ти дава възможност да накажеш и двете едновременно, а с това и олицетворявания от тях политически елит, голямата част от който водеше вяла кампания за оставане. Тези бунтовни настроения отдолу се преплетоха с културна носталгия отдолу и отгоре. Отгоре, прокарвана от бизнес среди, чиито печалби идват главно от бизнес с Индия и Африка; тук носталгията носеше името на загубения (пост)колониален рай, британският Commonwealth, който европейската ориентация на страната била загърбила и на практика унищожила. Отдолу, носталгията с претенции за артикулиране на културна изключителност се свеждаше до все още живото в съзнанието на тези хора чувство за превъзходство на Великобритания, която не е изгубила Втората световна война, не е произвела нацизъм (въпреки някои фашизоидни аберации) и е останала демократична, когато останалите страни в Европа са изгубили или суверенитета си, или демокрацията си (Франция е британският пример за първото, а Германия за второто; ако познаваха българската история, щяха да знаят, че демокрацията и суверенитета могат да губят и едновременно). Та всичко това подклажда, особено у старото поколение, което според статистиката изнесе на плещите си вота в полза на Брекзит, манията за изключителност и съзнанието, че мястото на страната не е в този клуб от исторически посредствени, губили вече веднъж доблестта си страни. Проблемът е, че такова мислене визира едно отдавна отминало време, а не настоящето или бъдещето. Още по-големият проблем е, че имперската история на Великобритания парадоксално я кара да вижда всички играчи наоколо единствено като несъвършени по дефиниция национални държави; но отговорът на това досадно несъвършенство се оказа също толкова тесно националистичен. Брекзит за мен е остър симптом на проточилата се британска криза на идентичност след Втората световна война, особено след рухването на Берлинската стена, когато изведнъж страната започна да си задава въпроса за своето място в света – вече не толкова сигурно и саморазбиращо се като преди. Е ли е Великобритания все още велика световна сила, ако не е, да се свие към някакво свое ядро, преформатирайки напълно полиса, или да се опита да стане отново велика сила на световната сцена, излизайки от един оркестър, в който не желае и не може да е първа цигулка? Брекзит иска да следва и двете рецепти. Русия има същия проблем през последните 25 години, но го решава експанзионистично, а не интровертно; но и в двата случая за тези страни има някакви разглежани като пречка правила, диктувани от общности, от които те не искат да са част: западния либерален ред (Русия), Европейския съюз (Великобритания). Един ден историците може да видят в Брекзит настояването на един полис да остане насаме със себе си за известно време, за да премисли отново въпроса за идентичността си и мястото си в света.
– Как от Лондон в началото на есента на 2018 г. се вижда останалия свят: САЩ на Тръмп, Китай, бившите колонии на Британската империя? Русия на Путин? И обратното – защото вие пътувате много по света – как от Китай или Русия виждат раздялата между Брюксел и Лондон?
– Въпреки обтегнатите напоследък отношения, в Русия има някаква симпатия към Брекзит: може би поради разпознаването на общия проблем с необходимостта да се намери ново място в света. Освен това исторически Русия, особено интелигенцията й, е имала слабост към Острова – в руските очи място на свобода, дом за изгнаници анархисти, марксисти, либерали, още от 19-ти век; а сега и сигурен все още трезор за милиарди долари, изнасяни от Русия, където притежателите им вярват, че парите им са застрашени. Китай обикновено е силно прагматичен; той знае добре, че Брекзит би отслабил Великобритания поне за десетилетие напред, но никога не би злорадствал открито. Ползите от търговията, енергийните и инфраструктурни проекти са по-важни от ефимерната наслада да отсъдиш кой прав, кой крив. Моите срещи с китайските студенти, в Китай и извън Китай, ме карат да си мисля, че там бавно се изправя едно ново поколение, което е култивирало у себе си друг поглед към света и други потребности. Китай и Индия имат едно голямо преимущество пред Запада: те умеят да са търпеливи и да мислят с десетилетия напред; това е културно и исторически обусловена разлика, много съществена. Западният свят, включително Европа, е в известен смисъл по-динамичен и по-нетърпелив; погледът му обикновено е насочен 5-10 години напред, често само в рамките на краткия електорален цикъл. Но между Индия и Китай има важни разлики, макар че и двете са дълбоко самодостатъчни култури. Индия ще бъде спъвана задълго от огромното социално неравенство, регионалната разделеност и лошата инфраструктура. Всъщност това, което се опитва да направи Моди сега, за което силно го критикуват отляво, е да започне да преодолява тези проблеми, като хомогенизира страната: религиозно, икономически, инфраструктурно. Що се отнася до бившите колонии на Великобритания, проблемът е, че там сантиментът отдавна се е изпарил и допускането (което води някои от привържениците на Брекзит), че тези страни ще се хвърлят в икономически сделки с метрополията само в нейна изгода, без да настояват на своя интерес, е изключително наивно. Иронията е в това, че когато Тереза Мей отиде в Индия, за да иска сделка за свободна търговия, тя чу в Делхи точно това, от което панически бягаше: Брюкселското настояване, че свободна търговия е невъзможна без свободното движение на хора. Що се отнася до Тръмп, картината ми се струва сложна. Реториката и действията не съвпадат съвсем: той се опитва да центрира външната си политика около Азия (тук включвам и Близкия Изток); Европейският съюз е оставен на себе си и засега пощаден от мита. Европа, разбира се, в новата ситуация се чувства изоставена; на едни им липсват американските гаранции за сигурност, на други американските гаранции за опазването на либералното статукво. Европейският съюз съвсем логично започва да мисли за собствената си сигурност и за собствена армия. Но един Европейски съюз с истинска самостоятелна и боеспособна армия ще е съвсем друга формация, с бавно но неотклонно променящи се ценности, с неизбежно намален бюджет за социални разходи, и т.н. Спомням си думите на един китайски професор-германист по време на вечерята ни в Шанхай: ако Европа иска да се конкурира с Китай, тя ще трябва да се варваризира.
– Да се върнем към европейския Изток. преди 18 години в разговор за вестник „Култура“ ти заяви, че Обединена Европа не се изгражда от любов и грижа към нас. От какво се изгражда Европейския съюз днес? Центробежните или центростремителните му сили предизвикаха появата на консервативните националистически режими в Будапеща, Варшава, та дори в София? Дали това е контраефект от брюкселската „колонизация“?
– Европейският съюз днес носи напрежението между ясна прагматика (свободно движение на стоки, товари и капитали, единна валута в едно разрастващо се ядро от страни) и не съвсем ясни, в смисъл, че вече не са безспорни, ценности. От известно време насам мисля и пиша, че ако има криза в Европейския съюз, тя е криза преди всичко на ценностите. По-голямата част от новите икономики, които сега изправят ръст в Азия, не са привлечени от принципите на социалната държава; доскорошната мантра на Европа за благородната й уникалност, почиваща върху „меката“ сила и пацифизма, изглежда наивна в повечето столици извън Европа (все повече и в самата Европа); дори отмяната на смъртното наказание остава неосъществена в Америка и Китай, а дори вътре в Европа Орбан смята, че трябва да има референдум по въпроса в Унгария. С една дума, Европейският съюз се оказа, поне засега, лош износител на ценности; това го кара да се затваря в себе си и да се възприема като благополучна крепост, която трябва да се опази от нашествия. Това не може де е дългосрочно успешна политика; такъв манталитет не вдъхва особена увереност. Ролята на Източна Европа напоследък е да катализира тези различия и изважда наяве кризисните моменти. Голямата разделителна линия между Източна и Западна Европа минава през наличието или отсъствието на колониален опит. Всички основни страни-членки от първите десетилетия на Европейската общност бяха страни с опит на колонизатори; страните, присъединили се след 1991, бяха страни без такъв опит; напротив, в миналото те са били страни-части от нечии други империи. Оттам и различните прагове на толерантност в срещата с другия, както и силният скепсис към проекти, които са прекалено централистки.
– Ако прибегнем към литературната аналогия, можем ли да сравним либералната идея с прословутата Шагренова кожа на Балзак? – сиреч, колкото повече (права, пазар) искахме, толкова по-незначителна ставаше тя… И сега сме нещастни и грохнали, а консерватизмът тържествува. Какви истории виждате зад българското ляво и българското дясно?
– Консерватизмът всъщност нерядко е прегръщал либералната платформа. Огромните неравенства, които се формираха в последните две-три десетилетия, правят по-лесно разбираема една политика, ориентирана към промяната на социалното статукво, отколкото към неговото удържане. Но парадоксът в Европа – и на Запад, и на Изток – е, че всъщност по-привлекателната реакция е не тази на истинската промяна на статуквото, не дори просто тази на консервативното му съхраняване, а националистическата политика на възстановяването му в едно лелеяно минало – да построим наново обществото, каквото е било (кога?), без чужденци, без хора със заявена другост, без културно многоезичие. Това на практика помага на социалното статукво да оцелява. В това е и проблемът на европейските социалдемокрации, които са във видимо отстъпление, включително и в България, защото намират за твърде трудно да се конкурират с отговорите, предлагани от популистко-националистическите формации. Лявото засега не успява да вземе националистическия завой, а там, където успява да стори това, замирисва на нов тип диктатура срещу инакомислещите, както във Великобритания, където Корбин е едва прикриващ се привърженик на Брекзит, защото смята Европейския съюз преди всичко за оръдие на едрия интернационален капитал (доста едностранчива представа). Корбин мисли, че Брекзит, изолирайки страната, изваждайки я от обсега на това оръдие, ще му помогне да преследва, отвъд контрола на европейските правила за сдържане на дефицита, една радикална политика на преразпределение. Лейбър при Корбин все по-уверено се обръща към методите на вътрешно-партийната диктатура, която трябва да отстрани несъгласните с официалната линия депутати от партията.
– 28 години след краха на социалистическите режими антикомунизмът продължава да бъде много силна карта в политическата игра у нас. Защо, според вас, се получава така? С какво е белязана тази карта?
– Призракът на комунизма броди още из България, почти 30 години след 1989, заради неравния старт през ранния преход, доминиран от раздвижването на свързани с бившата комунистическа партия капитали; още и заради липсата на по-дълбока лустрация; както и заради приемствеността между тогавашните и сегашните служби за сигурност. Но, разбира се, оценявам подтекста на въпроса: не е ли малко неловко да продължаваме да настояваме на тези неща, когато дневният ред е съвсем друг, когато предизвикателствата пред страната са други, когато светът се вълнува от последствията от роботизацията и генното инженерство. Вярвам, че България е силно спъвана от това неизживяно разделение; но то е огледало на липсата на достатъчно примамлив проект с обединителен потенциал.
– Ако стигнем до културните, нежели литературните измерения, на всичко, за което говорим, споделяте ли разбирането, че преживяваме своеобразна революция на посредствеността? – ими поне на медийната й доминация. Или това разбиране е ефект на стари елитистки рефлекси, снобизъм?
– Мисля, че усещането за повсеместна посредственост е по-скоро ефект от това, че вече от доста време живеем в друг режим на релевантност в сравнение с този, в който сме били учени и възпитавани как да боравим с изкуството, литературата, знанието. В този режим на релевантност изкуството, например, вече няма автономна ценност само по себе си; то е инструмент за развлечение, индивидуална терапия и куп други неща; следователно ние вече не го усвояваме като изкуство само по себе си. С други думи, в този нов режим на релевантност високият талант, съвършенството и т.н. не са изчезнали, но ние вече не ги разпознаваме като такива, защото те не са достъпни за наблюдение и преживяване сами по себе си, а само в едно неразличимо цяло със забавлението, терапията, представата за монетарен и социален успех, инструмент на които те са станали. Посредствеността ни изглежда повсеместна, защото и изкуството, и знанието (преди всичко хуманитарното знание) вече съществуват само като посредници, като проводници на нещо друго, което пазарът изисква да е достъпно без ограничения: развлечението, лекуването на някакви травми, изработването и удържането на някакъв имидж.
– „Човек носи със себе своя минал живот и е въпрос на вътрешно достойнство той да го предава цялостно“, бяхте споделил пред мен. Какво българската култура, литература, литературознание скри от себе си под килима през последните десетилетия?
– Това е много хубав въпрос. В литературата, струва ми се, че все още няма български роман, който да е предложил по-цялостно осмисляне на прехода, встрани от носталгичното или сензационното; може би е още рано, а може би в едно разделено общество такъв жест да е нелеп. Допускам също, че може и да е просто много късно, не само в българския контекст: добрият стар социален роман е в криза, защото класовите идентичности станаха по-размити и вече не са основната призма, през която виждаме едно общество, доминирано от потребителски желания, страхове от другостта и други енергии, оставащи встрани от социалната еманципация. За литературознанието ми е трудно да говоря; има много интересни книги напоследък, има, както и на Запад, вяла умора и едно засега все още отпъждано усещане за острата нужда много неща да се преосмислят, за да може това знание да претендира за място в един нов Ноев ковчег, който ще трябва да пренесе културните форми на пред-дигиталната ера. А що се отнася до моето поколение, огорчавам се да констатирам, че моментът да се пресъздаде и предаде в други култури и на друг език животът при комунизма, продължен – изоставян, съживяван – като живот на Запад, беше пропуснат. Появиха се повествования от автори, живеещи в чужбина, за живота при комунизма, но не и за живота отвъд тази черта, мислен като част от едно цяло, като континуум. Доколкото ги има, тези разкази са или силно синкопирани (тогава и после), или повърхностно критични и към комунизма, и към Запада (предлагайки някакъв негативен вариант на цялост), или – най-често – екзотизиращи миналото по начин, който отнема всякакви шансове за откриването и извличането от него на универсалното измерение на човешкия опит.
Въпросите зададе Марин Бодаков
От 2011 г. Галин Тиханов заема катедрата по сравнително литературознание на името на Джордж Стайнер в Лондонския университет. Автор е на четири книги и над сто статии. Член е на консултативния съвет на Института за световна литература в Харвард. Гост-професор в Йейл, Пекинския университет, Университета на Сао Пауло, Сеулския Национален университет и Висшата Школа по икономика, Москва.
