Удивително звуково везмо

У
Симфоничен оркестър на БНР, диригент Георги Димитров, солист Ромен Гариу (виолончело), с участието на дамски състав при Смесен хор на БНР, хормайстор Любомира Александрова. В програмата: Едуард Лало (Концерт за виолончело), Клод Дебюси (Малка сюита и Ноктюрни). Зала „България”, 15 февруари 2019 г.

Диригентът Георги Димитров отдавна е доказан майстор в музикално-класическата практика. Концертите му винаги предлагат специфична територия на прочита, в която оркестърът е подреден и много качествен, гъвкав звуково инструмент, независимо от местонахождението и равнището си. Не си спомням случай на не концентриран и неорганизиран оркестър в ръцете на Димитров. Срещата с изкуството му е среща със съмишленик, на която се създава възможност за по-специален, смислен и в същото време радостен контакт с музиката. Разбира се, дори и при високия прочит на текста, който гарантира всеки концерт на Димитров, могат да се случат различни в степента си концерти, но те винаги са качествен звуков модел за култура на интерпретацията. А концертът му с френската програма, който се случи миналия петък, бе извънредно събитие, особено що се отнася до чудодейната ювелирност в звуковото и темброво изображение на пиесите от Дебюси, постигнати от него в работата му с радиооркестъра.

Виолончеловият концерт на Лало откри програмата. Създаден е в нормата на инструментално впечатляващия солов концерт на ХIХ век с „две щипки” испански колорит, така актуален за последните му десетилетия. В забележителния си програмен текст към концерта Янина Богданова ни припомня показателно изискване на композитора: „Когато един солист е на сцената, трябва да му се възложи главната роля, а не да бъде третиран като солист в рамките на оркестъра. Ако композиторът не е доволен от жанра солов концерт, тогава да пише симфонии или други пиеси за оркестър, но нека не ми досажда със солови фрагменти, постоянно прекъсвани от оркестъра.” Концертът действително е „посветен” на главната роля на солиста. Която френският челист Ромен Гариу, реномиран изпълнител с впечатляваща биография, уплътни изцяло по отношение мащабната бравурност, на чувствената кантилена с доминиращо солово присъствие. Моя личен възторг предизвика втората част с красивия диалог между солиста и двете флейти, изпипан в изящен френски маниер с брилянтен щрих и интимна взаимност, отгледана с любовна прецизност от диригента. След ефектния финал, издържан в прелъстителния ритъм на хабанерата, бисът на Гариу отведе в храма със Сарабанда от Петата сюита на Бах – горестна смълчана молитва, произнесена с благородство и смирение от музиканта.

С прелестната „Малка сюита” започна втората част на концерта. Оригиналът е за пиано на четири ръце, оркестрацията е дело на композитора Анри Бюсер по молба на Дебюси. Оркестърът на Бюсер излъчва „дебюсизъм” в звученето си – с предпочетените сола в дървените инструменти (флейта и целотонния епизод, или английски рог), с арфовите прелети, с елегантния реверанс към оркестъра на Бизе и Масне, от които младият Дебюси е усетил упоението от възможното колориране на фактурата. И радиооркестърът бе сменил изцяло своето излъчване – елегантност, ефирна красота, мекота в емисията, осъзната темброва подвижност, гъвкаво, но и целенасочено движение, направлявано внимателно от Димитров, чието въображение сякаш в момента нюансираше инструмента-оркестър. Кулминацията на този процес бе в „Ноктюрни”. Трите пиеси: „Облаци”, „Празници” и „Сирени” (с дамски хор), бяха буквално изрисувани, избродирани от диригента. Музиката стана видима. В „Облаци” езиковото богатство на композитора получи реалния си цветови аналог – в хармоничната, регистрова и темброва картина на творбата. Димитров сякаш докосваше определени точки в самата музика на Дебюси, които се активизираха, цветовете им възпламеняваха чувството за „поетиката на отлитащия миг”. Рядко оркестърът звучи по този начин – със съвършени, но ясни пианисими, с безакцентни встъпвания, с така важните за тази фактура неусетни, но зрими преливания от инструмент или група в друг/а, с мекота… Концентрирани в ръцете на диригента, музикантите реагираха отзивчиво, гъвкаво, с рядък звуков контрол. Беше оркестров звукопис в действие, сякаш в момента диригентът нанасяше цветовете с пастел, като художник, който довършва своята творба. В „Празници” боите бяха по-наситени, по-плътни, по-осезаеми, а маршовото движение бе изработено с изключителна прецизност. Мистериозната чувственост в „Сирени” бе изваяна повече от инструментите, отколкото от дамския хор. Предполагам, че певиците бяха повече, отколкото е предписал авторът в партитурата (22 вместо 16) в името на някаква по-изнесена емисия. Но самият им маниер на вокализиране, на тоноизвличане (с интонационни несполуки във височините) с много малките изключения на добри попадения в частта бе извън стиловия код на пиесата и някак не съумя да извиси латентната темброва експресия, която излъчваха диригент и оркестър. Великолепно бе изсвирен в тайнствена „неподвижност” финалът с буквално избродирана от диригента динамика и едва доловими от слуха темброви промълвявания, които се затвориха в тишина и увенчаха този невероятен музикантски акт.

Ще завърша в контекста на началото си – симфоничната култура в България в момента е в немилост. Вече много малко състави в страната се сещат, че съществува. Натирена е в ъгъла в името на оперети, мюзикли, поп-концерти, попфолк-концерти, фолк-концерти, филмова музика, популярни концерти, които са карашък от гореизброеното. Така публиката се „превъзпитава”, но елементарният флирт с нея не е перспективен за симфоничната култура. Много често в столицата оркестрите и диригентите им – постоянни или временни – чието задължение е да я съхраняват, решават, че това може да става рутинно, с по-малко усилия, защото…”заплатите са ниски”. Затова диригенти като Георги Димитров, които работят на репетиция активно, пълноценно, за да се получи незабравим концерт като този, не са предпочитани често. Те вече са като рядък празничен подарък за публиката, който може евентуално да й напомни що е то високо, професионално произнесено симфонично изкуство. А симфоничното ни всекидневие изглежда доста заблатено – лишено от идеи, провокации, с репертоар, който се повтаря непрекъснато, с небрежно подготвени програми. Затова личностите с палка като Георги Димитров са страшно важни и като пример, и като коректив. Това са хора, които служат на музиката, не допускат музиката да им служи за каквото и да било. Имат висок и далечен хоризонт, създаден от таланта, културата и най-вече от качеството на работата им.

За автора

Екатерина Дочева

Екатерина Дочева е музикален критик, години наред музикален наблюдател на вестник „Култура”. Сега е член на екипа и музикален наблюдател на К.

Категории