Привързаността на Великобритания към Европа не беше искрена

П

Спектакълът, който разиграва днес Камарата на общините, вероятно би накарал мнозина французи да си мислят, че британците са си загубили ума, когато са гласували за „Брекзит”. И председателят на Европейския съвет Доналд Туск наскоро обяви, че хората, насърчаващи излизането от Европейския съюз (ЕС), имат запазено „специално място в ада”. Използвам възможността да обясня защо не сме нито луди, нито обладани от зли демони.

Историята е тази, която определя начина, по който ние, англичаните, възприемаме ЕС. По същия начин тя определя и вашата гледна точка. По време на Втората световна война не сме били нито победени, нито окупирани.

Ето защо нашите институции не са били дискредитирани. Суверенният парламент, чрез който Обединеното кралство се управляваше, подкрепи коалиция, в която членуваха всички партии и която се оказа победителка. Нашето разбиране за свободата ни донесе победа.

Когато беше създадена Европейската икономическа общност (ЕИО), ние приветствахме идеята, но малцина от нас смятаха, че тя е жизнено необходима на Великобритания. Да го кажем така – нашето присъединяване не беше от сърце. Генерал дьо Гол разбра това и имаше мъдростта на два пъти да се противопостави на влизането ни в ЕИО.

Когато през 1973 г. най-накрая станахме част от ЕИО, ни бе обяснено, че благодарение на членството си ще можем да намалим икономическите си проблеми. А въпросите, които някои повдигнаха по отношение на националната съдба и суверенитет, бяха омаловажени от адептите на присъединяването към ЕИО. На референдума през 1975 г. всички масово гласувахме да останем в общността – така, както настояваха всички основни партии.

През 80-те години икономиката ни се възстанови благодарение на пазарните и синдикални реформи на Маргарет Тачър. Тези реформи не бяха осъществени с помощта на Европа – тъкмо обратното – те бяха реализирани въпреки европейските държави, които им се противопоставяха. Между Маргарет Тачър и председателя на Европейската комисия Жак Делор избухна остър конфликт. Той защитаваше всичко онова, което тя отхвърляше – социализма, увеличаването на правомощията на Брюксел, паричния съюз и политическия съюз.

Жак Делор, Хелмут Кол и Франсоа Митеран смятаха, че заради края на Студената война и обединението на Германия, паричният съюз трябва да се въведе (политическият съюз, за съжаление, бе отложен).

Общественото мнение във Великобритания, напротив, бе категорично, че паундът трябва да се запази и се опасяваше, че новата валута неизбежно ще концентрира икономическата власт в Германия.

Еврото беше толкова непопулярно, че всички партии, които се изправиха една срещу друга по време на изборите през 1997 г., трябваше да обещаят, че за въвеждането му ще има референдум. Ние не се присъединихме към паричния съюз, въпреки че новият министър-председател Тони Блеър искаше да го направим – но той знаеше, че ще загуби, ако постави въпроса на всеобщо гласуване.

Това обещание за организирането на референдум ни помага да разберем къде сме днес. Колкото по-силна стана Европа през ХХ век, толкова повече негодуванието срещу нея в Обединеното кралство се увеличи. На нас не ни харесва да бъдем управлявани от чужди власти, вместо от представители, които ние като народ сме избрали.

Според мен, в страната ви президентът Еманюел Макрон може да призове за „повече Европа”, защото това предполага повече власт за Франция.

У нас обаче никой британски политик не би се осмелил да твърди, че „повече Европа” означава повече власт за Великобритания; просто защото никой избирател не би му повярвал.

Повечето от политическите ни лидери продължаваха да мечтаят за по-голяма европейска интеграция. Затова призовахме да се потърси потвърждение и от обществените нагласи, за да се прекъсне монополът на проевропейците. Така се стигна до идеята за референдум за принадлежността към ЕС. Тя се споделяше масово в средите на Консервативната партия. През 2013 г. тогавашният премиер Дейвид Камерън се съгласи да постави въпроса за членството в ЕС на обществено гласуване, ако партията му спечели предстоящите избори. За негова изненада, политическата му сила се оказа победителка и той трябваше да изпълни обещанието си. За него ЕС направи само някакви незначителни отстъпки; кампанията, която той води с идеята страната му да остане в ЕС, бе негативна и в крайна сметка се провали.

Надявам се, че вече е станало ясно, че британският евроскептицизъм не е от вчера и се основава на демократични принципи. И дори когато лидерите на трите основни партии водеха кампания за оставане в ЕС, 17.4 милиона избиратели! – безпрецедентно число в историята на страната ни – се отказаха да ги подкрепят и гласуваха в полза на „Брекзит”.

Това бе само логично продължение на един стар проблем, появил се отново заради провала на европейските елити – включително и на нашите – изправени пред финансовата криза от 2008 г. Разбира се, става въпрос за протестен вот, но протестът бе сериозен и мощен. И нямаше нищо общо с популистките гърчове.

Този протест продължава. В някои европейски държави референдумите са единствено предпазни клапани. Правителството прави някои отстъпки, след което налага второ гласуване. Ако това се бе случило във Великобритания, щеше да стане скандал, защото ние мразим да бъдем заплашвани.

Почти всеки ден в кръчмите, в магазините, във влаковете, в църквите и в лекарските кабинети чувам хората да казват: „Те се опитват да ни попречат да напуснем Европа, но ние гласувахме за това!” И под „те” британците имат предвид както ЕС, така и народните представители, не спазили обещанието си – по време на изборите през 2017 г. и лейбъристи, и консерватори обещаваха, че ще вземат под внимание резултатите от референдума.

За повечето гласоподаватели, подкрепили „Брекзит”, събитията, настъпили след референдума от 2016 г., само потвърдиха отрицателното им мнение, което имаха за ЕС: парите, които бяха поискани от нас, опитите да бъдем накарани да останем, претенциите да ни се диктуват правилата, които ще важат както на границата между Северна Ирландия и Република Ирландия, така и между Ълстър и останалата част от Обединеното кралство.

Какво биха казали французите, ако от Обединеното кралство започнат да им обясняват как да обработват товарите, превозвани от Бретан към друга част на Франция? Обидното говорене на Жан-Клод Юнкер, презрението на Мишел Барние, а сега и изпращането ни в ада от страна на г-н Туск само дадоха основание за всички карикатури, с които бе осмян всемогъщият Европейски съюз. И твърдението, че можем да останем в ЕС, въпреки всичко, което се случи, за милиони от нас звучи като грозна шега.

Сега изглежда логично да напуснем ЕС без споразумение и да се опрем на правилата на Световната търговска организация в отношенията ни с континента. Мнозина от нас искат по-положителен резултат, но в същото време ние не желаем картагенски мир. Липсата на сделка за „Брекзит“ ще ни създаде трудности, но си има и конкретни плюсове.

Ние ще си запазим 39 милиарда паунда [с тях трябваше да се изплатят задълженията на Лондон по текущия многогодишен бюджет в рамките на 2014 г.- 2020 г.], ще сме свободни да сключваме свои търговски споразумения и ще знаем за какво да се борим, вместо да преминаваме през дълъг преход, който ще ни докара до просешка тояга. Възможно е в краткосрочен план да станем по-бедни, но ще бъдем свободни.

В Камарата на общините има сигнали, които ни карат да вярваме, че скоро ще излезем от безизходицата. Депутатите най-накрая започват да изпълняват конституционните си задължения – така, както обикновено го правят в края на мандата си. Забележително е, че до сега, по време на целия процес на излизане от ЕС, не е имало почти никакви прояви на насилие. Политическата ни система и традиционните партии са поставени под голямо напрежение, но те работят, за разлика от много други на европейския континент. Ние нямаме нищо, наподобяващо движението на „жълтите жилетки”.

Ако резултатът от референдума се запази, мирът е почти гарантиран. Ние ще сме упражнили свободата си, която би трябвало да притежават всички европейски народи, за да поемем бъдещето си в свои ръце. Това не е законът на тълпата, а единствено правото на народа.

Чарлс Мур

(Чарлс Мур е бивш редактор в Daily Telegraph и автор на биографията на Маргарет Тачър, одобрена приживе от нея.)

Le Monde, 12.02.2019

Превод от френски Иван Николов

За автора

Из чуждата преса

Категории