– Поздравления за чудесното ви изпълнение в „Зелена книга“ на Питър Фарели и „Снимка с Юки“ на Лъчезар Аврамов, който ще бъде в конкурса на 23-ия София филм фест! Героите ви са полюсни, но ефектни, изградени внимателно и пестеливо. Как „потъвате“ в ролите си?
– Мисля, че потъване или превъплъщаване в роля не е точният термин, въпреки че повечето смятат така. Всеки герой, който трябва да изиграя, сравнявам първо със себе си. Търся допирни точки в дадените обстоятелства и случка. И ако не ги откривам, започвам да си представям как Димитър би реагирал. Ще ви дам пример с героя ми от „Зелена книга” – знам за Юрий Тахт фактите, които съм изровил от библиотеката. Но имам текст, който този човек говори, обстоятелства, в които действа, задачи и посоки, в които се движи в историята. Поставям себе си в този характер и тези обстоятелства. Трябва да знам, че съм максимално достоверен и реален. Друг пример ще ви дам – преди две години в Ню Йорк се снимах във филма „Руският американец“, където играех хирург. Никога не съм бил доктор, но подхождам към този герой с човешкото. Тоест, трябваше да намеря своите начини да изглеждам абсолютно правдоподобно като хирург. Продукцията ме свърза с двама хирурзи в Бруклин – в продължение на седмица те ме водеха на операции да наблюдавам, излизахме на по бира да си говорим… Видях как доктори-хирурзи общуват, как се държат, маниерите им, мимиките – всичко това е техническата част, която постепенно изградих като форма. Така беше и в „Снимка с Юки”, където трябваше да играя следовател, какъвто също никога не съм бил, но, имайки предвид моите лични наблюдения навремето в България, а и познавах следователи, се опитвах да си спомня какво е тяхното поведение, какви са като хора…
– Какво си спомняте от уроците на Крикор Азарян във ВИТИЗ/НАТФИЗ?
– Той беше човекът, който ме подреди актьорски. Вероятно вече сте разбрала от медиите, че бях открит от Невена Коканова, за ВИТИЗ ме подготви Мария Вацулка Карел. Моят учител по актьорски занаят на сцената беше Георги Попов във Видинския театър. И, естествено, Коко Азарян бе човекът, който ми даде академичното образование, метода, по който събра емоционалния, ентусиазиран талант на Димитър, всички техники, които бях усвоил в професионалния театър, и ме завърши като актьора днес. Има много интересни неща, които винаги ще помня от часовете с Коко Азарян, но някои неизменно звънят в главата ми, когато се подготвям за роля, когато играя и дори когато работя със студенти-начинаещи актьори. Например, „Успехът не се диктува от силата и възможностите на таланта, а от труда, търпението, упражненията и вярата, с които този талант се третира и му се дава възможност да се изяви”. Друга важна негова мисъл, в днешно време особено актуална, е: „Докато ми обясняват как нещо не може да стане, аз вече го правя”. Или: „Ако направя избор да работя с посредствени хора, те няма да ми дадат нищо, освен посредствен резултат“. Понякога тези думи звучат прагматично, понякога – не оптимистично, понякога – егоистично, но Коко Азарян винаги казваше истината такава, каквато е. И неговата дипломатичност беше в подхода му към изкуството. Жалко, че го няма да ме види днес, да го прегърна и му кажа чистосърдечно: „Учителю, ти ми вярваше и имаш огромна вина за това къде и кой съм днес ”.
– Как попаднахте в дебюта на Лъчезар Аврамов „Снимка с Юки”?
– Странно. Във фейсбук съм приятел с Йоана Илиева – кастинг режисьор на филма. Тя ми писа съобщение, че много иска да ме представи на режисьора Лъчезар Аврамов и на продуцентите братя Чучкови за ролята на следователя. Бях страшно изненадан. С нея лично не се познавахме. Казах й, че ми е много интересно. И попитах за кога става дума. Тя отговори, че за октомври 2016 в България, снимки около месец. Въодушевих се, но зависеше дали ще имам възможност. Бях освободил време да пътувам за България, но не за толкова дълго. Обсъдих това с агентите си, с мениджъра си. Те казаха, че точно през този сезон има доста кастинги, но в крайна сметка решението е мое. След това проведох по скайп разговор с Лъчезар Аврамов и Чучкови и ролята ми беше официално предложена, като единственото, което продукцията можеше да ми предложи, бе само хонорар. Но ролята много ми хареса, а и шансът да снимам в дебют на млад български режисьор не бе за подминаване. А и не бях се връщал в България 19 години. Поех разноските си и беше уникална авантюра от моя страна.
– Как се сработихте с Руши Видинлиев?
– Не беше точно сработване. Запознахме се в колата на път за снимки. Беше ранна и студена октомврийска утрин. Той е много резервиран, прибран. Тайно се надявах, че ще си побъбрим по пътя, но, явно, беше зает със свои проекти, прослушваше някакви записи и връщаше напред назад на телефона си. И реших да го оставя на мира. И когато пристигнахме след няколко часа на терен и започнахме снимачния период, открих, че е много мисловен човек. Първата ни среща пред къщата, на терасата, е изключително напрегната за неговия герой – трябва хем да се крие, хем да ми показва, че всичко е наред, да не говорим, че и японската актриса беше на масата с нас и тя издава ситуацията, която за мен е вече ясна. Не му пречеше видимото напрежение, в което трябваше да работи – и психологическо, и физическо. Стараех се всячески да му помагам, да му подавам реплики… Той беше изключително чувствителен към процеса. И много внимателен. Следеше ме, очите му буквално ме пробождаха с човешко усещане. Защото все пак, нека да сме откровени – Руши не е професионален актьор, той е изключителен музикант, но има чувство за реалност и при него не беше и игра. Беше толкова откровен, честен, директен… По време на тази сцена беше ужасен студ, а трябваше да си мислим, че е хубав слънчев ден. И това си оказа влиянието – процесът се прекъсваше, защото спирахме и влизахме в къщата да се постоплим. За мен не беше хич лесно, предполагам, и за него. Сцената в църквата беше голямо предизвикателство за мен, но най-вече за Руши. И не знам кой е актьорът, който ще каже: ”А, няма проблем, това ще го изиграя”. Напротив, да играеш с гръб през цялото време в такъв дълъг диалог и да не си трениран с опит професионален актьор – браво на Руши! Разбира се, огромен принос за това имаше Лъчезар, който разговаряше с него, показваше кадри, за да може Руши да види моите реакции, маниери зад гърба му и да реагира. Изключително трудна сцена! Свалям шапка на Руши за този момент. Висш пилотаж.
– Какво ви направи впечатление по време на снимките на филма?
– (смях) Въпрос с поне дванайсет отговора. Форматът и начинът, по който се снима в Европа, е доста по-различен от САЩ. И това не е само въпрос на разбиране, манталитет, традиция, но и на възможности. В Щатите се снима значително по-бързо, с много по-големи екипи и много по-добре финансирани продукции. Имахме доста проблеми с прогнозата – беше студ, дъжд, неочаквани бури и графикът се променяше ежедневно. Направи ми впечатление екипът – независимо от проблемите, всички бяха навити, готини, бачкащи. Промяната на датите за снимки понякога беше изнервяща, но в крайна сметка, съм професионален актьор и това ми е работата. Направи ми силно впечатление уникалният професионализъм на Лъчезар и то в дебютен филм – просто знаеше точно какво иска и как да изглежда и с немския оператор Торстен Липсток бяха истински приятелски тандем. Това, което Лъчезар не разбра, е, че не исках никога да се гледам след направен дубъл. Така предпочитам. Определено силно впечатление ми направи играта на Руши и изобщо цялото му поведение. Бях обграден с много внимание, любов и уважение от целия екип. Да не говорим, че, независимо от обстоятелствата, снимките и проблемите на продукцията, не се усещаше силно дразнение. Общо взето, впечатленията ми са много позитивни и ще се радвам да участвам и в друга българска продукция.
– Как успяхте да запазите толкова чист българския си език?
– Простете ми, но това е наистина моя болна тема, защото съм в САЩ от почти 29 години, много българи дойдоха и много си тръгнаха. Срещал съм страшно много. Не може българин да загуби собствения си език, особено след като е излязъл от страната си след 25-годишна възраст. За мен това е форма на игра, на фалшификация, на показност, ако щете. Не го разбирам. Да, има моменти, когато правя паузи, замислям се за думи на български, понеже толкова дълго съм тук и общувам само на английски. Но акцент – не, за мен това е невъзможно. И не се учудвайте, че езикът ми е такъв, какъвто е. Разбира се, той е трениран благодарение на актьорското майсторство и на пеенето, но съм убеден, че българският език не може да се оцапа.
– Героят ви в „Снимка с Юки” е доста негативно настроен към циганите и тяхната престъпност. Вие самият имахте ли възможност да общувате с местните?
– Не, лично не съм общувал с тези във филма, само видях някои от тях. Разбира се, запознах се с шампиона Серафим Тодоров. Стиснахме си ръцете на един обяд и си направихме снимка заедно. Що се отнася до моя герой – това му е работата. Съгласете се, че нашите полицейски служби са негативни към циганите не защото ги мразят, а защото непрестанно се разправят с тях. Аз самият съм имал много приятели цигани в България навремето, да не говорим, че съм бил две години и половина в затвор, където те доминират. Там, в продължение на година и половина, свирех и в цигански оркестър. И дори знам думи и цели изречения на цигански. Имал съм много сериозни отношения с цигани, но това не са циганите, които моят герой има предвид. Има цигани и цигани, както има българи и българи.
– Как възприемате България, след като преди 2016, когато се снима филмът, не сте идвал тук от края на 90-те?
– Беше шокиращо. Оказа се, че очакванията ми са били твърде оптимистични. Бях много разочарован от вида на София. Разкопани улици, мръсни тротоари, неподдържани, направо падащи сгради, а отдолу – лъскави кафенета и хвърчащи беемвета, поршета, дори ферарита по тези разбити пътища. Много обикалях София пеша. Сантиментално исках да кръстосвам града. И кръстосвах доста. Не видях усмихнато лице. И приветливо не видях. Хората са дълбоко негативни, угрижени, дори обслужващият персонал в заведенията е недружелюбен. Много е тъжно. Е, разбира се, могат да ми кажат: „В Америка всичко е фалшиво – усмихват ти се фалшиво, сервират ти фалшиво…” Ами, дами и господа, предпочитам това фалшиво, което ме кара да се чувствам добре, поне не ме напряга. Шокира ме и положението на много от моите колеги, които работят буквално на минимум, само да си плащат сметките. Обиколих много театри, видях много спектакли. Някои ме трогнаха. Но на повечето се чудех как хората им се радват. Останах с впечатлението, че културата се води от халтурата. И много ме болеше колеги да се оплакват, че в театрите се поставят неща, които директорите смятат, че се харчат и вкарват хора в салона. Разбира се, беше страхотно да видя стари приятели и колеги, за които още когато завършвахме, знаех, че ще стигнат далече в кариерата си. И днес почти 90% от класа ни са звезди, като Лилия Маравиля, Стефан Денолюбов, Койна Русева, Стефан Вълдобрев, Мариус Куркински, Камен Донев. Това беше за мен най-голямата радост. Но, общо взето, България и като политика, и като ежедневие ме натъжи много. По време на снимки ходехме по градчета и села, където картината беше по-страшна – изоставени места, където няма млади, по улиците мрачно, особено вечер, но въпреки това се вижда красотата на България. Винаги ми е липсвала и ще ми липсва – тя е моята родина.
– И двата филма, в които съм ви гледала, са мултиетнически и се говори на разни езици. В българското село хората се дивят на японката Юки, която ги снима с Polaroid; в създадения по действителен случай „Зелена книга“ вие сте руснак-челист, който свири в джаз триото на страхотния афроамерикански пианист Дон Шърли из южните щати през 1962 г. и сте принуден да наблюдавате сегрегацията, на която са подложени чернокожите в САЩ. Вие самият общувате ли с хора от различни етноси? Какво е положението в момента по отношение на расизма в САЩ?
– Разбира се, че общувам, защото, както знаете, в САЩ е миш-маш от раси и етнически групи. Живея в Сан Диего, на половин час от границата с Мексико, където има много силно присъствие на южноамериканци, т. нар. латино. Да не говорим, че бях 3 години в Коста Рика, където научих испански. Дружа с руснаци, италианци, румънци, немци… В САЩ няма значение кой си и откъде си. Що се отнася до расизма, положението не е по-различно от света. Определено чернокожите в САЩ имат най-голямата свобода и равноправие в сравнение с всяка друга държава. Но все още има проблеми и смятам, че винаги ще ги има. Въпросът е как се изявява расизмът. Сега той е преминал в друга, доста лицемерна форма. Познавам огромен брой изключително успели, богати чернокожи, които по никакъв начин не говорят за расизъм. Има едно средно ниво на чернокожи, които не спират да говорят за расизъм, но се опитват да живеят нормално и протягат ръка към ответната страна. И, естествено, има ги и крайно консервативните групировки на чернокожи, за които, независимо какво се случва, никога нищо не е наред. Проблемът е, че последните 7-8 години, особено в последните 2, откакто Тръмп е президент, расизмът е преминал в абсолютна екзалтация и никой не смее да каже дума. Сега, обикаляйки със „Зелена книга” по всички пресконференции, интервюта, партита, виждам за какво става въпрос и акълът ми не го побира. Ако искаме този расизъм да изчезне или поне да се сведе до минимум, трябва да си подаваме ръце, да се разбираме, да се изслушваме. И дори филмът беше обвинен, че е създаден от бели мъже за чернокожи в Америка от едва ли не чувство за вина. Та това не е ли, всъщност, жест? И тези бели хора искат да кажат на целия свят, че се борят срещу расизма. Обаче, от другата страна, най-десните чернокожи групировки ни обвиняват, че нищо не знаем за расизма, че не сме го преживели и едва ли не нямаме право да правим такъв филм. И това е много тъжно. До нищо добро не води непрестанното натякване, че белият човек е виновен за всичко. И най-притеснителното е, че вече не се оценява по талант, възможности и интелект, а по цвят и раса…
– Как ви избраха от компанията на Спилбърг за ролята на Олег Малакович, чийто прототип е Юрий Тахт? Четох, че не е било от раз.
– (смях) Нищо в Холивуд и по света не става от раз. Може би в България… На първия кастинг не бях одобрен, защото съм бил прекалено „улегнал“ за ролята. За втория кастинг след месец и половина поискаха да свиря на чело и това беше малко стягащо, защото от дете свиря на цигулка, но на чело – никога. Те са струнни инструменти, но доста различни. Мениджърът ми каза, че трябва да изглеждам като челист и е по-добре, ако мога да свиря нещо. И ми каза още, че имам 5 дни. Бидейки класически музикант цигулар и с дисциплината си на актьор, реших да се пробвам. Да не гледам лекото и мекото, винаги е било интригуващото предизвикателство в моята професия. И си наех преподавателка по чело от филхармонията в Сан Диего, и в продължение на 4 дни свирех по 7-8 часа, жена ми почти се разведе с мен (смях). И когато отидох на кастинга и изсвирих темата на филма, Питър Фарели каза: „Ама ти си цигулар. Не знаех, че свириш на чело”. Отвърнах: „И аз не знаех”. Бяха шокирани. Самият кастинг трая към половин час. В първите 10 минути говорех за себе си, после десетина минути говорех за проучването си на образа и се оказа, че знам повече от тях за него, което предизвика доста смях в залата, после свирих и накрая беше актьорската игра – този път реших да се вслушам в забележката от първия кастинг и да съм по-младежки. Питър Фарели дойде много близо до мен и почти шепнешком ме попита: „Защо го направихте по този начин?”. Обясних, че това е било изискване към мен, но моят първи избор е бил друг. Поиска да му го покажа. След това грабна лицето ми и каза: „Димитър, запомни, никога не приемай бележки от никого, докато не вземеш ролята. И когато я вземеш, единственият, който може да ти прави забележки, е режисьорът. И дори тогава има място за спор. Вярвай на това, което ти смяташ, че е най-добре”. Това беше големият момент. Трябваше да чакам още 3 седмици до финалното решение и, доколкото разбрах, три мегазвезди са искали да изиграят ролята, но Спилбърг и Виго Мортенсен са се застъпили за мен. Както казва Дон Шърли във филма, „Достойнството винаги възтържествува”.
– Виждам ви на разни снимки с очила – значи, във филма не са сложени нарочно заради приликата с Юрий Тахт?
– Не, никога не съм носил очила. Снимките, на които ме виждате с тях, са заради филма – това бе изискване на PR-ите, за да могат хората веднага да ме разпознават, и от Universal ми подариха тези очила, оригиналните на героя ми във филма. Та това е просто медиен трик.
– Какво научихте от общуването с Виго Мортенсен и Махършала Али? А те от вас?
– Първото нещо, което научих от общуването си с тях, е, че колкото по-голяма е една звезда, толкова е по-земна и толкова по-лесно се работи с нея. И при двамата няма никаква надувка, никаква претенция. Напротив! Толкова човешки и приятелски настроени са към всеки и особено към мен. Махършала Али още на втория снимачен ден ме покани в апартамента си да работим сцената на руски език, което можехме да направим и на терен. Тя е само с 4-5 реплики, но той имаше голям проблем, тъй като никога не е говорил на руски. Въпреки че беше работил върху тази сцена месец и половина с руски преподавател в Холивуд, нищо не е запомнил. Но аз отказах да отида в апартамента и му предложих да се видим в градинката пред хотела, да пием по питие и да работим. Оказа се, че той не пие, защото е мюсюлманин, но иначе радушно прие. И работихме буквално половин час. И той се научи да говори на руски. След това изкарахме близо два часа да си говорим за неговия живот, за моя… Все едно сме приятели отдавна. По-късно с Виго – по същия начин. За първи път ми се обади посред нощ, че му се пие червено вино и да отидем в един бар в Ню Орлиънс. И тъй като бяхме единствените пушачи в цялата продукция, това беше голям жест и всъщност се сприятелихме първо с цигарите, после с червеното вино… И това стана традиция. Вечери наред се срещахме в този бар, където започнаха да идват и Питър Фарели, и Ник Валелонга, и моят партньор във филма, басистът Майк Хатън. И си пийвахме, и си говорехме за живота, и почти не споменавахме филма. И беше много интересно. Между другото, помогнах на Махършала актьорски в поведението му на пианист – той не свири, има дубльор и ръцете не са неговите. Това е холивудски трик. Дубльорът е композиторът на филма Крис Бауърс. Той му показваше техническите неща, Махършала с часове го гледаше как свири на пиано. Пък аз се опитвах да му предам идеята, че ако иска да изглежда като истински пианист и да му се повярва, първо трябва да има ритъма на движение на тялото си. Плясках му с ръце различни ритми, карах го да си затваря очите, да имитира пиано… Той на много пресконференции и интервюта е споменавал как актьорски съм му помагал да пресъздаде формата си на пианист. Виго Мортенсен научи от мен физическата комедия на импровизация – например, муфтарството му с цигарата в първата ни среща във филма: той си има, но иска от мен. Аз я измислих тази импровизация и цялата група се скъса от смях. По време на филма имаше много приятелска атмосфера – и професионална, и персонална. Всичко ставаше с толкова любов и лекота, че нямам думи, с които да изразя колко уникално беше и колко съм щастлив, че бях част от този проект.
– Как се чувствате в Америка на Тръмп?
– Откровено казано, никога не съм се интересувал от политика. Правил съм политически коментари, вълнувал съм се от политически проблеми, но съм далече от нея. Това започна още в България. Не бяхме образовани в политиката, тъй като бяхме в тежка диктатура, нямахме право дори да коментираме политика, защото такава у нас нямаше. Имаше наложен ред, норми и дисциплина. И след като станаха политическите промени в България, започна безумното разделение на народа и всички започнаха да разбират от политика, и всеки знаеше точно какво трябва да се направи и как трябва да се направи, за да може България да успее. И 30 години по-късно виждаме какъв е резултатът. Тогава се отвратих от политиката. Тук, в САЩ, минах през Буш баща, Клинтън, Буш син, Обама и сега Тръмп. Честно казано, в личния си живот не съм усетил разклащания и драстични промени в зависимост от това кой е президент. Но по времето на Клинтън имах бизнес и бяха добри и сметките, и данъците. По времето на Обама започнах да работя в Холивуд. Всъщност, при него се засили поляризацията и нещата започнаха да стават по-екстремни. Отново бях външен свидетел на случващото се. Първо усетих промените при студентите, на които преподавах – поведението им стана по-фриволно, дисциплината започна да се нарушава и се влезе в еуфория, която много ми напомняше България от началото на 90-те. Просто започваха да се губят ценностите на обществото. И се стигна до момент, когато училищата започнаха да губят контрол. И така дойде Тръмп, който иска да повдигне националния дух, да върне Америка към консервативните стандарти – на дома, семейството, религията… И, както виждате, той размъти водата и в Европа, и в Близкия Изток… И пак съм страничен наблюдател. Аз държа на дом и семейство, на ред и дисциплина, на респект и правила. Сега най-силен е шумът около емиграцията. Аз емигрирах в САЩ с работна виза, не нелегално. Почти три години чаках за зелена карта. И минаха още 4 години, докато получих паспорт. Междувременно, като политически емигрант, ми се предложиха всички възможни безплатни програми, за да се чувствам добре. Но аз не бях отишъл там, за да ме издържат данъкоплатците. Исках сам да си построя живота и да докажа, че съм достойна част от САЩ. Оттогава, есента на 1990, никога не съм кандидатствал за никаква програма – работил съм и съм живял от това, което съм изкарвал. Имало е дни с по 2 долара в джоба, имало е дни и с по 200. На всичкото отгоре нямах и кредитна карта. Сега новите програми за емигранти са още по-разширени. Голямото вълнение е около нелегалните емигранти. Аз не съм против тях, а против нещата, които им се дават за сметка на американските граждани. За едно съм донякъде съгласен с Тръмп, за друго – не. Но, общо взето, въпросът опира до това, че в една държава трябва да има респект и уважение, ред и закони, които да се спазват, трябва да е коректна към другите държави и те към нея. И оттук нататък политическите игри нямат значение. Но никога не бих обобщил, че това е Америка на Тръмп – не е Америка на Тръмп. Тръмп е просто един от многото президенти на Америка. Америка е Америка. И, колкото и да се разклаща, аз съм дошъл да живея в Америка, а не да живея при Тръмп. Или при който и да е друг президент.
– Преди дни стана известно, че Джон Малкович ще участва в пиесата на Дейвид Мамет „Горчива пшеница“, вдъхновена от историята на обругания филмов продуцент Харви Уайнстийн. Какво е отношението ви към #Me too и днешния холивудски лов на вещици?
– Това е, разбира се, много болезнен въпрос. Да е жив и здрав Джон Малкович, нека участва, в каквото желае. Бях отвратен от поведението на Харви Уайнстийн и използването на силата и влиянието за въздействие върху толкова много жени. Но нека да не се лъжем. Как е в България? С мутрите, мутресите и цялата мафиотска институция? Но това е друг въпрос. Моят проблем с движението #Me too е, че покрай сухото гори и суровото. До такава степен нещата са преминали в истерия, че се хвърлят недоказани обвинения. Ако една жена има принципи и морал, винаги има начин да накара даден мъж да узнае това. А не да се оплаква 25-30 години по-късно и да обяснява тогавашното си мълчание със страха да не изгуби работата си. От една страна, съм съгласен с тях – отмъщението е силно нещо. Но какво постигат с това? Дали това отмъщение ще изчисти съвестта им? Съмнявам се. Защото тяхната съвест не е била чиста спрямо морала, за който сега претендират. Обожавам жените. Израснал съм сред жени без мъжката, бащинската фигура. Осиновителката ми беше от старата буржоазия, много агресивно консервативна. Родната ми майка бе точно обратното – страшно либерална. И в момента имам здраво семейство с жена, с която сме от 17 години. Но когато едно движение се превърне в лов на вещици, както го наричат, тогава се губи достойнството и дори започва подценяване на жената, авторитетът й; и става нож с две остриета.
– Киноман ли сте?
– Откровено казано, не. Аз съм театрал. Обожавам киното, гледам много филми. Допреди да вляза в Холивуд, за мен киното бе удоволствие. Но, ако трябва да избера между филм и спектакъл, определено избирам второто. Ако трябва да избирам между малка роля във филм и малка в театъра, ще избера второто. Разбира се, в САЩ театърът е само в Ню Йорк и отчасти в Чикаго, където можеш да правиш пари от него. В Калифорния е по-скоро хоби. Нямам търпение да се върна към театъра, но засега е повече кино. Обожавам предизвикателството на момента, защото в киното и телевизията има дубли, а в театъра не можеш да се повториш.
– Гледате ли български филми? Имате ли любими?
– Дълго време не бях гледал български филми, защото имах няколко разочарования. През 2016 присъствах на премиерата „Докато Ая спеше” на Цветодар Марков със Стефан Денолюбов и този филм силно ме разклати. Много интригуващ ми се стори „Слава” на Кристина Грозева и Петър Вълчанов. Гледах и „Вездесъщият” на Илиян Джевелеков, но ме разочарова. Определено приятна изненада бе „Привличане“ на сценариста и продуцент Яна Маринова и режисьора Мартин Макариев. Това вече е филм в световен стандарт и мащаб, независимо че третира съвсем български проблеми – те са проблеми на младото поколения в цял свят. Общо взето, малко български филми съм гледал напоследък. Имам раздвоено мнение засега.
– Какво е отношението ви към независимото кино?
– Много сериозно и приятелско. Оттам младите таланти започват. То е територията, където всеки може да пробва, без да чака да бъде избран. През последните десетина години американските независими филми са далеч по-силни от блокбъстърите.
– При кои режисьори мечтаете да се снимате?
– Не мечтая да се снимам при определени режисьори. Бих снимал при всеки. Просто искам да снимам. Но би бил изключителен опит да работя с гиганти, като Мартин Скорсезе, Франсис Форд Копола. Откровено казано, неизвестен режисьор може да е по-интригуващ от признати имена. Миналата година работих с младия Уил Уърник във филма му „Следвай ме“. И беше уникално преживяване. Трябва да излезе през лятото. Или талантливият Лъчезар Аврамов. Всеки режисьор е различен, както всеки актьори или процес.
– Какво означава успехът, според вас?
– Успехът е относително понятие. Но, според мен, е признанието на максимален брой зрители. Колкото са по-различни – толкова по-добре. Успехът за актьора е, когато е удовлетворен. Признанието невинаги означава успех. Понякога смятам за успех факта, че съм сготвил на семейството си гозба – вкусно ми е!
– Как определяте живота си?
– Оставил съм на другите да го определят – тези, с които живея, с които другарувам, с които работя. Просто живея живота си. Но, ако трябва някак да го определя, аз съм човек без задръжки, духовно свободен, авантюрист… Може да се каже, че съм песимистично устроен, ако под песимист разбираме добре информиран оптимист. Винаги съм се стремял да живея в реалния свят, защото работя в нереалния. Малките решения в живота си съм ги вземал с главата си, а големите – със сърцето си. Накратко, животът ми е приключение.
Въпросите зададе Геновева Димитрова
7 февруари 2019 г.
