Писна ми да чета и слушам, че „Оскар“-ите не са това, което бяха. Естествено! Промени се филмовата индустрия, технологиите изместиха сюжетите в блокбъстърите, зрителските критериите се сринаха, настани се догматиката на политкоректността, независимо дали става дума за пол, раса или сексуална ориентация. Нормално е най-важният „Оскар“ да печелят малки, независими, но важни филми. Те не са хитове, но топлят душата – та дори и на малцината видели ги. Жалки и безсмислени са тези консервативни вопли по „Оскар“-ите за комерсиални филми.
За първи път от 1989 г. 91-та церемония по раздаването на наградите на Американската филмова академия „Оскар“ мина без водещ. Това се случи, след като актьорът Кевин Харт отказа да води заради обвинение в хомофобско изказване в миналото. В момент на свирепа политкоректност в САЩ, никой не се наема да разсмива с парливи скечове. Добре, че заради бурните реакции, Академията се отказа да не показва награждаването в 4 от категориите, включително за операторско майсторство. Всичките 24 са си равностойни. И още – отказа се да въведе новата категория за изключителни постижения в популярното кино.
За първи път филм на стрийминг гиганта Netflix е номиниран за „Оскар“ („Рома“), а изпълнителката на главната роля Ялица Апарасио е първата мексиканка-индианка, номинирана за главна женска роля. За първи път и филм от вселената на Marvel попада сред 8-те номинирани („Черната пантера“). Те, всъщност, са двата полюса на селекцията. За първи път е номиниран филм, където една от знаковите роли играе български актьор – Димитър Маринов в „Зелената книга“.
Бие на очи отсъствието в осмицата на „Първият човек“ на Деймиън Шазел, чийто предишен романтичен мюзикъл „Ла ла ленд“ преди две години бе претендент за „Оскар“ и получи 6 статуетки, но победителят се оказа „Лунна светлина“ на Бари Дженкинс. Сега младият режисьор се оттласква от музиката и е съсредоточен върху Нийл Армстронг, семейството му, покоряването на луната и след това. Заснет на лента, филмът е зрелищен, но без компромиси – сериозен и задълбочен. Оказа се обаче номиниран само в 4 категории: за сценография, звуков монтаж, звуков микс и визуални ефекти. Бие на очи и отсъствието от престижните номинации на изобретателния и магичен, макар и малко неравен уестърн на Джоел и Итън Коен „Балада за Бъстър Скръгс“ в шест сегмента – номиниран е само за адаптиран сценарий и костюми. Освен това, не ми е ясно как така прекрасният „Студена война“ на Павел Павликовски е номиниран за чуждоезичен филм, за режисура и за операторско майсторство, но не и за филм?
И така, с по 10 номинации бяха „Рома“ на Алфонсо Куарон и „Фаворитката“ на Йоргос Лантимос. С по 8 – „Роди се звезда“ на Брадли Купър и „Вице“ на Адам Маккей. Със 7 бе „Черната пантера“ на Райън Куглър. С 6 – „Черен в клана“ на Спайк Лий. С по 5 – „Зелена книга“ на Питър Фарели и „Бохемска рапсодия“ на Брайън Сингър, обвинен наскоро в сексуален тормоз.
Прави впечатление, че само 2 от филмите не са по действителен случай: „Черната пантера“ и „Роди се звезда“. И още – че само те са ситуирани в наши дни, доколкото това може да се каже за „Черната пантера“.
Всъщност, като изключим копродукциите „Рома“ (Мексико/САЩ) и „Фаворитката“ (Великобритания/САЩ/Ирландия), тази година номинираните американските филми не очертават паметна картина, колкото и някои от тях да са граждански активни и приятни за гледане. Три са с главни герои чернокожи: „Черен в клана“, „Зелена книга“ и „Черната пантера“. Пет са с оригинален сценарий: „Рома“, „Фаворитката“, „Зелена книга“, „Вице“ и „Бохемска рапсодия“ (не е номиниран в тази категория).
Както вече споменах, мегахитът „Черната пантера“ 3D, попаднал в престижната компания вероятно заради боксофиса си, е най-слабият филм. Той е толкова инфантилен, че е трудно изобщо да се нарече филм. Създаден е по мотиви от комиксите на Стан Лий и Джак Кърби. Разказва за Тчала и перипетиите му да стане крал на африканската високотехнологична страна Уаканда. Трябва да спаси и човечеството, разбира се.
„Роди се звезда“ е режисьорски дебют на Брадли Купър и трети римейк по едноименния филм на Уилям Уелман с Джанет Гейнър и Фредерик Марч от 1937. През 1954 Джордж Кюкър прави „Роди се звезда“ с Джуди Гарланд и Джеймс Мейсън, през 1976 – Франк Пиърсън с Барбра Стрейзънд и Крис Кристофърсън. В новия филм Джаксън Мейн (Брадли Купър) е обичан кънтри блусар, открил в сервитьорката Али (Лейди Гага) своя достойна партньорка – гласът й е страхотен, а тя самата искри от спонтанност. Помежду им пламва любов, разбира се, и колкото нейната слава расте, толкова неговата се сгромолясва – пороците надвиват таланта. Филмът е романтичен, но, без да е блудкав, стои като недоразумение в най-важните категории. (Прочее, същото се отнася и за „Бохемска рапсодия“, макар да ми е по-симпатичен.) Брадли Купър си е чудесен, както обикновено, но Лейди Гага е неубедителна. Най-хубавото в целия филм е песента Shallow и с право не бе подмината.
„Вице“ на Адам Маккей е фокусиран върху житейския и политически път на Дик Чейни (Крисчън Бейл) – от Каспар, Уайоминг през 1963 до издигането му до вицепрезидент на Джордж Буш-младши (Сам Рокуел) и след това. В политическите игри го въвежда Доналд Ръмсфелд (Стив Карел) по времето на Никсън. Интересно е да се проследи как несретник, изгонен заради пиене от „Йейл“, се издига до пост, който му позволява да промени не само САЩ, но и света. Филмът е леко гротесков, но не и смешен. Разказан е в объркан флашбек, с доста документални кадри и разклонения, с обилен задкадров текст… Крисчън Бейл е неотразим в ролята на хитрия и алчен за власт Дик Чейни – не просто е напълнял с двайсет кила, но е възприел и начина му на говорене. Прекрасни са и Сам Рокуел, и Стив Карел. Ейми Адамс е обаятелна в ролята на Лин Чейни, но не е така силна, както в „Хищници в мрака“ на Том Форд (2016). Ако не беше толкова екранно разпищолен, „Вице” би бил доста по-въздействащ. За съжаление, не постига ефекта на предишния филм на Адам Маккей „Големият залог“ (2015) – увлекателен фарс на жаждата за печалба и нещо като указател по световната икономическа криза от 2008.
И така, главният „Оскар” – за поддържаща мъжка роля на Махършала Али и за оригинален сценарий, отидоха при „Зелената книга” на Питър Фарели – симпатичното, стройно антирасистко road movie през 1962 от Ню Йорк до южните щати и обратно (вж. бр. 5 на К от 2019). За талантливия афроамериканец, син на жена-пастор и приел мюсюлманството, това е втори такъв „Оскар” – преди две години получи за ролята си на наркопласьор-възпитател в „Лунна светлина” на Бари Дженкинс.
Чернобелият „Рома” на Алфонсо Куарон (вж. К, бр. 1 от 2019) получи „Оскар” за чуждоезичен филм, за режисура и операторско майсторство. Така Куарон стана първият победител едновременно в тези категории, а „Рома” – първият мексикански филм с „Оскар” за чуждоезичен. Исторически момент! Статуетката за режисура му връчи приятелят му Гийермо дел Торо, получил я през 2018 за „Формата на водата”. Така че в две последователни години в една от най-важните категории побеждават мексиканци. Прочее, този „Оскар” е втори за Алфонсо Куарон – през 2014 получи за „Гравитация” и всъщност стана първият мексиканец с него, а на следващата година победи „Бърдмен” на сънародника си Алехандро Гонсалес Иняриту. Сила са мексиканците – и в Холивуд, и в страната си.
Изиграла най-трудната роля във „Фаворитката” на Йоргос Лантимос (вж. К, бр. 3 от 2019), Оливия Колман получи първата си номинация и първи „Оскар” напълно заслужено – нейната кралица Анна е и властна, и уязвима, и нещастна.
И на чудния Рами Малек с ролята на Фреди Меркюри в „Бохемска рапсодия” (вж. в. К от 16 ноември 2018) му провървя – той е първият актьор от арабски произход (египетски) с „Оскар” за главна мъжка роля.
Радвам се и за „Оскар”-а за визуални ефекти на „Първият човек”.
Повечето от „Оскар”-овите филми минаха или са на екран, а другите, включително и „Рома”, излъчен в Netflix, предстои да бъдат видени на София филм фест.
Що се отнася до церемонията, добре си беше без водещ и задължителните безвкусни шегички, но пък емоциите преляха. А сега адептите на комерсиалното кино могат временно да си отдъхнат – „Зелената книга” се радва на зрителски интерес.
