Германия се сдобива с национална идентичност по-късно от своите западни съседи. Тази идентичност се формира не толкова през политически борби и социални конфликти, а по-скоро през културно самосъзнание и гордост от великите творби на литературата, философията и музиката. Същевременно неудовлетвореността от политиката спада към постоянните теми за научен размисъл и творческа изява на германците. Но доколкото съществува германска идеология, тя не се състои в това да се търсят причините за тази неудовлетвореност, а по-скоро със солидна доза арогантност да се играе ролята едновременно на европейски аутсайдер и на наставник. Ние упорито противопоставяме Романтизма срещу Просвещението, съсловната държава срещу индустриалното общество, Средновековието срещу Модерността, култура срещу цивилизация, общност срещу общество и душевност срещу интелект. „Вътрешният райх“, който фундира философията на германския идеализъм – литературата на ваймарската класика, класическият, а след това и романтичният стил в музиката, предшества основаването на политическия райх с повече от сто години. Този „вътрешен райх“ подвежда към дистанциране от политиката и често служи за оправдание на оттеглянето от обществото в красивия блясък на изкуството и в защитения свят на личната сфера.
Впрочем, подмяната на политиката с културата се наблюдава и на други места и в други времена. В Испания интелектуалците от „поколението на 1898“ успяват да убедят обществеността, че само един културен ренесанс може да доведе до възраждане на страната, след като във войната със САЩ Испания изгубва последните си важни колонии. В просвещенска Франция, тоест в страната на отиващия си абсолютизъм, работата върху голямата Енциклопедия или постановката на „Сватбата на Фигаро“ се възприемат като политически акции, които често стигат до границата на бунта. Руснаците гледат на живота и творчеството на Пушкин като пример за това как изкуството може да се окаже ефикасна алтернатива на политиката, а по-късно памфлетите и романите, поезията и пиесите на интелигенцията подготвят почвата за рухването на царизма.
Така огромното значение на културата в Германия, на нейната употреба – и злоупотреба – като ерзац на политиката изглежда само един от немалкото други такива примери. Дали историята на Германия не е протекла по-„нормално“, отколкото твърдяха много германци и не-германци след катастрофата на „Третия райх“? Наистина ли културпесимизмът е характерна германска особеност?
Историците започнаха да поставят тези въпроси, когато стигнаха до убеждението, че историята на европейското Ново време не може повече да бъде представяна като неудържим, победен ход на модерността. Така постепенно интелектуалният климат се промени, което не остана без политически последствия. Германия не се смяташе вече за специален случай. Заблудите и перипетиите на „закъснялата нация“[1] можеха да се впишат в нормалния поток на развитието на Европа. Някои историци се впуснаха да обясняват, че нацистите били наистина престъпници, но същевременно – това трябваше да служи като „смекчаващо вината обстоятелство“ – и следовници на чужд пример. Тяхната идеология имитирала ранните фашизми на латинска Европа, Хитлеровите изтребления били реакция на престъпленията на Сталин. Ернст Нолте формулира хронологически вярното, но отвратително в морално отношение изречение, че ГУЛаг предшества Аушвиц. Хронологията трябваше да послужи не само за обяснение, но и за извинение.
„Нормализацията“ на германската история обаче бе възможна само в определени граници. Националсоциализмът не може да бъде разбран просто като един от многото варианти на фашизма. Би могло да се припомни наблюдението на Торстейн Веблен, че по правило нордическите нации значително „подобряват“ и доразвиват онова, което заимстват от други. Човек би могъл също да признае – както стори Франсоа Фюре, – че не разбира неразбираемото. Вместо това, някои историци искаха да обяснят всичко и по този начин се изложиха на опасността да извинят твърде много.
–
Голямо е било винаги изкушението възходът на националсоциализма и престъпленията на „Третия райх“ да бъдат разтълкувани с помощта на аргумента, че в хода на цялата си история, или поне от основаването на райха от Бисмарк, Германия е следвала свой собствен, особен път, който обяснява криволиците на нейното историческо развитие. Редица философи, застъпващи становището, че само те, а не историците, са способни да изтълкуват историческите деформации на Германия, търсеха причините за моралните и политическите провали в сферата на духа. Така аргументира както Джон Дюи в своята публикувана през 1915 г. книга „Германската философия и политика“, така и Джордж Сантаяна в своето излязло една година по-късно съчинение „Еготизмът в германската философия“. В убеждението си, че корените на германската политическа патология се крият в сферата на културата, те неволно заемат една „германска позиция“.
Според Дюи, от главно значение за разбирането на германската история, култура и политика е учението за двете царства на Кант: външното царство е царството на природата и на необходимостта; вътрешното царство е царството на идеала и на свободата, като предимството винаги е на страната на вътрешното. Сходна е логиката и на Сантаяна, който описва трансценденталната философия като любимия метод, използван от германците, за да открият „действителността в собствените си гърди“, и саркастично добавя, че „германските гърди отдавна вече не са онзи анатомичен орган, който Лок е искал да изследва, а едно чисто метафизическо място“. За Дюи изтъкването на вътрешните ценности, без значение какви могат да бъдат реалните последствия от тях, е онова, което отличава германците от обърнатите към света латински нации и от утилитаризма на англосаксонците.
От друга страна, и критиците на Германия, а Дюи спада както към нейните критици, така и към нейните почитатели, говорят с възхищение за господството на трансценденталния метод, превърнал Германия в единствената страна, където генерали се позовават на метафизиката, когато искат да постигнат практически резултати. По същата причина други пък мразят германската философия; Флобер, например, който кълне пруските войници, бомбардиращи Париж, и ги нарича „сънародниците на Хегел“. Още по онова време прословутото определение на мадам дьо Стал за Германия като страната на поетите и мислителите се оказва една „фатална похвална формула“ (Плеснер) за германците.
През 1935 г. излиза книгата на Елиза М. Бътлър „Тиранията на Гърция над Германия“, която бързо се прочува. Английската германистка отправя предупреждение за „опасния идеализъм“ на германците, който те заимствали от древните гърци и който често се оказвал с трагични политически последствия. По време на Втората световна война Дюи и Сантаяна публикуват отново своите книги за Германия, излезли първоначално още по време на Първата световна война, без никакви промени. Те смятат това за оправдано, защото Германия явно не се била променила. Изпълненото с идеалистично съдържание понятие „култура“ било все още ключовата дума, посредством която германците искали да се отличават от останалия просто цивилизован свят. По време на Първата световна война Сантаяна пише, че винаги, когато му се налага да говори за германската метафизика пред студентите си в Харвард, го полазвали тръпки. По време на Втората световна война Дюи отива още по-нататък, като твърди, че може да се установи пряка връзка между мирогледа на Хитлер и философската традиция на германската класика. Подобен континюитет се провижда също – освен на много други – на Л. Т. Хобхаус в неговата работа „Метафизическа теория на държавата“ (1918), на Шарл Морас, който смята, че в „математическата глава на Кант“ се очертава вече физиономията на германското варварство, на Дьорд Лукач в книгата му „Разрушаването на разума“, както и на Питър Вирек, един от предшествениците на американските неоконсерватори, за когото съществува причинно-следствена верига, водеща пряко от романтиците до Хитлер. Мнозина намират място в „галерията на злодеите от Хердер до Хитлер“ (Фьогелин).
Често се предприемат не полемични, а направо отчаяни опити да се изолира в германската културна почва уникалният болестотворен бацил, който би могъл да обясни как се стигна до Холокоста, този невъобразим цивилизационен срив, който сякаш заплашваше да изключи завинаги Германия от кръга на европейските правови държави. Усилията да се докаже, че фашизмът се е пръкнал през XVI век във времето на Реформацията, трябваше да компенсират безпомощността пред лицето на ставащото в Германия. Само че така и не се удаде установяването на причинно-следствена връзка между особеностите на германския културен и духовен живот, от една страна, и престъпленията на германската политика, от друга.
Мнозина в чужбина бяха на мнение, че германците са просто обладани от убеждението в уникалността на собствената си култура и малоценността на западната цивилизация. При това, често се пропускаше обстоятелството, че първоначално тази гордост от културата е продукт на политически разочарования. „Германците са най-мислещият народ на земята, народ, за който литературата и изкуството са свещени“, пише Паул Пфицер[2] в книгата си „Кореспонденция между двама германци“: „Всичко от онова, което предлагат изкуство и поезия, религия и наука, бе опитано, за да се запълни празнотата сред един многоброен и образован народ, оставена от липсата на обществен живот, на един голям практически порив, на изпълваща душата идея за отечеството – но напразно“. Или Хуго Пройс, който пише в книгата си „Германският народ и политиката“ (1915): „Трагичният контраст у този народ по онова време се състоеше в това, че на дъното на своето бездържавно злощастие той се намираше на върха на индивидуалната духовна култура… Творците на германската класика съвсем не бяха аполитични, но колкото повече се опитваха да се изживеят политически, толкова по-ясно съзнаваха, че са синове на един аполитичен народ, чиито заложби и талант се разгръщат не в държавата, а извън нея“.
Дълго време културата в Германия е сфера на компенсация за отказания достъп до активен политически живот. Дистанцирането от политиката има много малко общо с германския национален характер – и много общо с германската история. Когато виждат, че нямат възможност за участие в делата на полиса, много от тружениците на духа се отвръщат от политиката и възприемат политическата индиферентност за белега, отличаващ ги като културтрегери. Понякога дори изглежда, че Германия е страна без политика, държава с поданици, но без граждани. Ала държава без култура, Германия никога не е искала да бъде.
Фриц Стърн[3] е описал убедително как в Германия дистанцирането от политиката се свързва с надценяване на културата и с един така наречен от него културен „илиберализъм“, който изкристализира първоначално във ваймарската класика и просъществува чак до ХХ век. В Германия културата става арена на абсолютното. В това царство няма компромиси. Според Стърн, надценяването и величаенето на културата довеждат до един особен вид претенция за власт: характерно за германската традиция е, че културата бива погрешно схващана като по-добрата политика. Как става така, че в Германия едно общество, притежаващо почти робско покорство пред всякаква форма на авторитет, произвежда една изключително богата, критична и жива култура?
На 4 октомври 1914 г. 93-ма известни германски учени, художници и писатели – „мандарините“, нарича ги Фриц Рингер – публикуват призив, озаглавен „Към културния свят!“, в който защитават политиката на германския райх от нападките от чужбина; текстът на манифеста е изготвен от един еврейски поет, Лудвиг Фулда, който през 1939 г. се самоубива. По думите на Фриц Стърн, този призив представлява морална декларация на война, документ на атавистична арогантност. Малцина са през 1914 г. интелектуалците – сред тях е Алберт Айнщайн, – които се дистанцират от него.
В призива се казва, че Германия била една миролюбива страна, на която войната била просто наложена. Германия не била нарушила неутралитета на Белгия, напротив – германската армия попречила на Франция и Англия да нарушат този неутралитет. От особено значение обаче е твърдението, че ставало дума не за война срещу германския милитаризъм, както твърдяла вражеската пропаганда; водела се война срещу германската култура, която английското правителство, по думите на германските интелектуалци, най-безсрамно оправдавало като война в името на цивилизацията. Гвоздеят на текста е аргументът, че в чужбина не желаели да отчетат факта, че германската култура и германският милитаризъм образуват едно цяло: „Без германския милитаризъм германската култура отдавна щеше да бъде заличена от лицето на земята“.
За известна оригиналност в чужбина може да претендира реакцията на Томас Стърнс Елиът, който пише на брат си, че нарушаването на белгийския неутралитет не го притеснява особено; той нямало да се бори срещу германските престъпления, а срещу германската култура, „тази система от офицери и професори“. От своя страна, Хърбърт Джордж Уелс констатира лапидарно: „Това е конфликт между културите и нищо друго“. Макс Шелер[4] обвинява Ромен Ролан и Бърнард Шоу, че бъркат, като противопоставят Германия на Бисмарк на Германия на Бетовен.
–
Германците постигат своето единство първо в културата, а едва след това в политиката. В продължение на известно време те се задоволяват с етикета „народ на културата“ и самочувствието им не страда от това, че Германия все още не е станала държава. Политиката в страната винаги се е разкъсвала между идеализъм и реализъм, между романтическия копнеж за морал в обществения живот и решителната съпротива против внедряването на етически съображения в политиката. Едва Бисмарк преодолява този разлом. „Железният канцлер“ се превръща в символ на умелия политик, чиято романтична чувствителност може, когато се наложи, моментално да се преобрази в бруталност и цинизъм.
Ницше обаче продължава да настоява на несъвместимостта между култура и власт. Със забележката, че той е последният аполитичен германец, Ницше се дистанцира от изкованата от Бисмарк – както смятат неговите почитатели – коалиция между култура и политика. Прилагателното „аполитичен“ впрочем е подвеждащо; с него Ницше иска просто да се разграничи от хроничната надменност, която обзема сънародниците му след победата над Франция. Според него, човек не може да триумфира в политиката, без да заплати за това в културата: „Културата и държавата – нека не се заблуждаваме – са антагонисти: „културна държава“ е просто една модерна идея. Едното живее от другото, едното процъфтява за сметка на другото. Всички велики епохи на културата са епохи на политически упадък: онова, което е велико в смисъла на културата, е аполитично, дори антиполитично“.
С победата над Франция махалото на културата се отклонява към левия бряг на Рейн. Германската култура не струва вече; нейното оздравяване изисква едно политическо поражение. За германските патриоти думите на Ницше трябва да са звучали като държавна измяна, защото той казва това, което мислят враговете на Германия. През 1876 г. Жорж Санд изразява пред Флобер надеждата, че с военната победа на Прусия ще започне моралният упадък на Германия.
С размишленията си върху неедновременността на политическия триумф и културния напредък, Ницше оставя едно опасно наследство. Неговата атака срещу германския национализъм е маскирана като политическо пророчество: германската култура ще възкръсне едва след едно военнополитическо поражение. В навечерието на Първата световна война на патриотично настроените германски интелектуалци не остава нищо друго, освен да се дистанцират от саркастичното предвиждане на Ницше, като изместят началата на единството между политика и култура, дух и власт, в което се заричат, колкото се може по-назад в германската история. Те се виждат принудени да прокламират не само вътрешното единство между култура и политика, но и тясната връзка между култура и милитаризъм. Войната, пише Макс Шелер, не е просто изблик на физическо насилие, а израз на волята за власт, а властта, за разлика от насилието, е и дух. Малцина са интелектуалците, които по време на войната имат куража да осъдят агресивния културпатриотизъм, залял страната, камо ли да одобрят предложението на Валтер Ратенау[5] думата „култура“ да бъде зачеркната от речника на германците.
И след края на Първата световна война германските историци продължават гордо да твърдят, че между 1770 г. и 1840 г. тяхната страна се била откъснала от главните течения на европейската политическа мисъл. Те категорично отхвърлят обаче обвинението, че от онова време нататък индивидуалната вглъбеност била станала всеобщ идеал и същевременно ерзац на политиката. Явно въздействието от провокацията на Ницше все още се чувства. Три години след основаването на райха той изповядва, че за него има нещо по-важно от политическото обединение на Германия и това е „единството на германския дух и живот след унищожаването на противоречието между форма и съдържание, вглъбеност и условност“.
–
Фридрих Майнеке е онзи германски историк, който се нагърбва със задачата да опише как от често резигнативната концентрация върху културата в Германия израства една действена политика. Според него, противопоставянето на култура и политика няма нищо общо с германския национален характер; това било противопоставяне, наложено на германците отвън. Майнеке е съгласен с Ницше, че културната съзидателна сила на една нация не зависи от съществуването на мощна национална държава. Противно на Ницше обаче, той смята, че в дългосрочна перспектива едно общество не може да запази творческия си потенциал, ако той не се опира на стабилна политическа структура.
Преди Наполеоновите войни хората в Прусия живеят едновременно в една стара съсловна териториална държава и в една нова военизирана голяма държава, а образованите сред тях живеят „в един трети, съвсем нов и бездържавен свят, където всички политически и социални обвивки, обвързващи индивида, падат и човекът, чисто като човек, става мащаб и идеал на всички ценности“. Тези свободни по дух хора, пишещи и четящи писма и книги, „властват над баналната действителност като боговете на Олимп; онова, което става долу, достига до тях силно приглушено“. Съсловното разделение на труда облагоприятства учените и писателите: те не се занимават с политика, в замяна на което политиката ги оставя на мира: „Мнозина възхваляват това състояние на нещата, виждайки в него шедьовър на цивилизацията“.
За Майнеке тук се крие една дълбока мъдрост на историята. Ако германските поети и мислители се бяха концентрирали върху въпросите на политиката още преди Наполеоновите войни, литература и изкуство, музика и философия щяха вероятно да бъдат пожертвани в името на интересите на държавата, нямаше да се стигне до разцвета на германската класика между 1795 г. и 1805 г. „Известен инкубационен период беше по-скоро предпоставката за това от военизираната държава на XVIII век да израсне културната държава на XIX век“.
С една дума, Майнеке вижда в забавеното възникване на политическо съзнание предпоставката за ранния разцвет на културата. Това е един характерен за Германия възглед. Франция предлага обратната картина: произведенията на класиците Молиер, Корней и Расин не могат да бъдат разбрани извън разцвета на придворната цивилизация, изкристализирала през XVII век в обкръжението на Луи XIV. От друга страна, беше погрешно аполитичните, дори антиполитични изявления на германските класици да се разглеждат като израз на отчуждение от света или на провинциализъм. Мнозина от онези, които стоят или са били принудени да стоят настрани от политиката, стават въпреки това или тъкмо заради това космополити. Идеята за една „световна литература“ се ражда не в някоя метрополия като Лондон или Париж, а в един малък град на име Ваймар. Както казва с неприкрита гордост Гьоте: „Аз съм гражданин на света, аз съм ваймарианец“.
Във Франция средните класи и литераторите обединяват силите си, за да утвърдят „националната идея“; в Германия, както подчертава Майнеке, поетите и мислителите сами постигат това, не толкова съзнателно, колкото в резултат на своята писателска работа и своята философска мисъл. Затова е съвсем понятно, че в писмо до Гьоте, изпратено от Париж на 18 март 1799 г., Вилхелм фон Хумболт може да напише: „Който се занимава с философия и изкуство, принадлежи на отечеството си повече от всеки друг“. Чудно ли е, че Шилер също вижда „германското величие“ в независимостта на културата от политиката? „Германското достойнство е морална величина, живееща в културата и характера на нацията, които са независими от политическата съдба.“
Шлегел отива още по-нататък, като призовава сънародниците си да не пропиляват вяра и любов в политическия свят, а да концентрират всичката си енергия в света на изкуството и науката. И все пак, това не са антиполитически максими, а свидетелства за един период в историята на Германия, когато германската нация осъзнава своето единство първоначално в изкуството и литературата, в музиката и философията. Едва вследствие на победата на Прусия над Наполеон през 1813 г. Германия успява да израсне от нация на културата в държава на културата. Германският дух и пруската политика не могат повече да бъдат разделени. Култура и власт се помиряват, така че и държавата на властта става държава на културата. Оттам нататък съдбата на Прусия определя историята на Германия.
–
Защо тогава напрежението между политика и култура не само се запазва чак до времето на Ваймарската република, но и допринася за нейния преждевременен край? Трябва да се отбележи, че и след поражението в Първата световна война, сред германските културни елити продължава да преобладава съгласие по въпроса, че демокрацията е чужда на германците, също както им е чуждо и схващането за политиката като изкуство на възможното. Културата на политическия компромис се смята за проява на слабост. Затова мнозина виждат във Ваймарската република и в усилията за налагане на демокрацията предателство към германските идеали. Отстояването на парламентарната демокрация като съвместима с особеностите на германската култура бива заклеймявано като саботаж срещу „германския дух“. Дори Майнеке, който еволюира в „републиканец по разум“, приема – макар и с немалка вътрешна съпротива – демокрацията и защитава републиката, се жалва, че сега героят бил изчезнал от политическата сцена в Германия; останали били само търговците. Майнеке продължава да вярва в оцеляването на държавата на културата, но без ентусиазъм и по-скоро в резигнативен ключ. Партийната програма на Германската демократическа партия от 1918 г. настоява за изграждането на германска държава на културата и се чете така, сякаш е била написана от „комисия от разочаровани метафизици, а не от политици“[6]. В обкръжението на „републиканците по разум“ цари атмосфера на саморазрушително пророчество, надеждата, че в последна сметка, опиращата се на властта държава на културата и парламентарната демокрация няма да успеят да се сближат.
Пророчеството на Ницше, че от пруската победа над Франция ще страда преди всичко германската култура, се превръща сега в оръжие срещу непатриотичната дейност в полето на културата. Застъпниците на културния пробив в модерността, който поне отчасти е подплатен с демократични идеали и либерални ценности, биват укорявани, че извличат изгода от военното поражение в Световната война и рухването на райха. Фактът, както отбелязва Питър Гей в книгата си за Ваймарската култура, че „в града на Гьоте се роди една нова държава, не беше гаранция за държава в духа на Гьоте; нито дори за просъществуването й“[7].
Текстът е от глава трета на книгата „Култура и политика. Германски истории”[8]. Авторизиран съкратен вариант на книгата е публикуван на английски под заглавие: The Seduction of Culture in German History (2006).
Превод от немски Стоян Гяуров
–-
[1] „Закъснялата нация“ (1934) е книга от германския философ Хелмут Плеснер, в която той обяснява срива на Германия от Лутер до Хитлер като следствие от „закъснялото“ политическо обединение и закъснялото възприемане на демокрацията.
[2] Паул Пфицер (1801-1867) е германски политик, журналист и философ.
[3] Фриц Стърн (1926-2016) е американски историк от германски произход.
[4] Макс Шелер (1874-1928) е германски философ.
[5] Валтер Ратенау (1867-1922) е германски държавник и индустриалец.
[6] Robert A. Pois, Friedrich Meinecke and German Politics in the Twentieth Century (1972). – бел.авт.
[7] Peter Gay, Weimar Culture: The Outsider as Insider (1968). – бел.авт.
[8] Wolf Lepenies, Kultur und Politik. Deutsche Geschichten (2006).
