Яна Букова:
Розовото никога не е невинно

Я
Яна Букова е поет, писател и преводач. Родена е в София през 1968 г. и е завършила класическа филология в СУ.
От 1994 г. живее в Атина, където е редактор в списанието за поезия и визуални изкуства “ФРМК”. Като част от ядрото поети, обединени около изданието, е организирала и участвала в множество алтернативни четения, поетични пърформанси и интерактивни литературни акции. Пише критика и теоретични текстове върху проблеми и аспекти на съвременната поетика.
В неин превод са издадени 12 книги съвременна гръцка поезия, както и за първи на български език запазените фрагменти на Сафо, пълното творчество на Гай Валерий Катул и “Питийски оди” от Пиндар.
Авторка е на книги в различни жанрове: стихосбирките “Дворците на Диоклециан (1995), “Лодка в окото” (2000) и “Минималната градина” (2006, Атина), сборника разкази “К като всичко” (2006, 2018)), романа “Пътуване по посока на сянката” (2009, второ преработено издание 2014), сборника приказки за възрастни “4 приказки без връщане” (2016). Най-новата й книга, стихосбирката “Записки на жената призрак”, излиза през 2018 отново от издателство Жанет 45. В края на същата година вариант на стихосбирката на гръцки език е издаден в Атина под заглавието “Drapetomania”.
Стихотворения и проза от Яна Букова са преведени на дванадесет езика, между които английски, френски, немски, испански и арабски, и включени в множество антологии.

– Какво се промени в България след 1989 г. – и какво остана непроменено? Защо?

– Промени се хоризонтът на очакване. Най-мъчителното в тоталитарния режим беше несъществуването на време. Липсата на хоризонт на бъдеще. Промени се усещането, че си извън света, че светът се случва някъде другаде, без твое участие. Че никога няма да видиш местата, за които само си чувал, че знаеш много по-малко, отколкото трябва да знаеш, защото знанието не стига до теб… Разликата е, че днес всеки сам трябва да поеме отговорност за собственото си незнание.

Останаха непроменени типажите на социализма. Същите тези партийни функционери, комсомолци-кариеристи, местни величия, номенклатурни дебелаци, възпроизвеждащи се при нови условия, но напълно разпознаваеми, които диктуват тона в политиката, обсебват публичното пространство и налагат пошлостта като норма. “Татовската” дебелащина се оказа изключително жизнеустойчива. И докато си биехме главите над неслучващия се “преход”, светът междувременно направи още една обиколка и някак странно се намери в позиция, подобна на нашата. Простащината се наложи като водещ “тренд” в политиката и се оказа, че проблемите ни не са чак толкова локални. Това не ги прави по-лесни, но поне можем да ги мислим по-хладнокръвно и с по-малко чувство на малоценност.

Как виждате София от Атина? Как виждате Брюксел от Атина? И как виждате Атина от София?

– Не бих могла да кажа, че виждам Атина от разстоянието на София, нито София от разстоянието на Атина, защото по някакъв “квантов” начин се чувствам да живея и в двете едновременно. Забелязала съм само, че когато е 20 градуса навън, в Атина се оплакват, че им е студено, а в София – че им е горещо. Това ме направи доста скептична спрямо оплакванията на хората (включително към собствените ми, разбира се).

Брюксел се намира в опасност, откъдето и да го погледне някой. Искрено се надявам вълната от самоубийствен антиевропейски популизъм да отмине, без да остави непоправими щети. Парадоксално (или пък не) страните от периферията са по-стабилни и умерени в това отношение от централноевропейските.

– А за кои потънали в забрава автори и творби жалеете?

– Жалея поколението на баща ми. (Никола Буков, най-големият български витражист и автор на рисунки още за първите броеве на в. „Народна култура” – бел.ред.) Наричам го “премазаното” поколение. Това са автори – художници, писатели, поети, но и приложници, дизайнери, архитекти, които се намериха в едно много несправедливо историческо менгеме. От една страна, в най-творческите си години бяха принудени да работят в условията на пълна изолация от останалия свят и на методична и дебилна цензура. Усилията им да се информират бих определила като героични. Не украсявам ситуацията – в поведението им могат да се видят всякакви варианти на съпротива и приспособенчество спрямо режима. Но имаше едно ядро от хора между тях, които работеха за качеството, дори когато никой не го изискваше от тях, дори когато трябваше да се борят с невъобразими идиотщини и за най-дребната подробност. Бяха хора – това ядро, – за които естетическият избор беше и морален избор. Маргиналността за тях беше почти единственият начин да останеш почтен. А когато после дойдоха промените, изведнъж се оказа, че “естетическият влак” ги е отминал, че това, което правят, се смята за твърде местно, остаряло. Маргиналостта им беше разчетена като най-обикновено “лузърство”. Три десетилетия по-късно, разбира се, нахъсаността на 90-те да си въобразяват някакъв решителен естетически прелом изглежда доста неубедителна. Но истината е, че онова поколение остана премазано между забраната и забравата. Много от авторите си отидоха огорчени, почти нищо не беше описано и изследвано, докато още имаше живи свидетели; сгради, архиви, паметници на монументалното изкуство и вътрешният дизайн бяха сринати, изгубени, разбити. Днес може би има някакво завръщане на интереса, но това поколение все още не е системно изследвано. Дори когато се правят отделни ретроспективни изложби, често се правят без знанието и търсенето на контекст. В литературата все още има “изчезнали” писатели като Борис Априлов, например, който има лошия късмет да почине рано, само няколко години след 89-та, и потъна, все едно никога не е съществувал. Но дори тези, които са част от Канона, смятам, че повече се споменават, отколкото се изследват. Биньо Иванов е уважаван, но по-скоро като някакво ексцентрично и криптично изключение, не като мощния и единствен за България представител на езиковата – захранваща се директно от сугестивната сила на езика – поезия, чиито последователи можем да срещнем във всяка литература на ХХ в. За Константин Павлов се говори много, но все още твърде малко за това колко радикален, абсолютно революционен в поетиката си жест е появата на текст като “Петима старци” и сам по себе си в българската литература, и в скованите условия на 1962. Цялото това поколение тепърва предстои да бъде картографирано.

Изобщо, кои фигури рязко разшириха вашето културно самосъзнание?

– Бих посочила не само хора, но и обстоятелства: семейството ми, класическото ми образование, фактът, че живея между две страни и два езика. Неустрашимите български преводачи, на които дължа основата на литературния си вкус. Много от влиянията, които са ме изградили, са до такава степен усвоени и преработени, че дори не помня източниците им, нося само енергията, която са ми дали. Генеалогията ми не е нито линейна, нито статична. Взаимовръзките се пренареждат в различни моменти от живота ми, прибавят се нови центрове на тежест, други отпадат, отпаднали се завръщат. Съществуват няколко многостранни, ренесансови фигури от ХХ в., които особено настойчиво ме привличат в последните години и към които често се връщам: Джон Кейдж, Реймон Кьоно, Дюшан, Хлебников (обърнатата хронология следва реда, по който стигнах до всеки от тях). Борхес също, в един по-стар период. Много дължа на Джон Брокман и настояването му, че да бъде в час с идеите на науката от своето време, е задължение на интелектуалеца. Извънредно много дължа на сър Тим Бърнърс-Лий, създателя на Мрежата.

– Каква беше Малина Томова във вашия личен път?

– Камю нарича Симон Вейл “морален гений”. Вярвам, че има хора, у които моралността – това толкова трудно спазвано равновесие между справедливост и милост – е естествена дарба. Малина беше най-морално талантливият човек, който съм срещала в живота си. Случва ми се неведнъж да се питам в една или друга ситуация какво би казала или направила Малина. Понякога усещам срам, когато мисля за Малина.

Ако трябва да систематизирате в разказ артефакти от най-новата българска културна история, кои ще са те? Кои от тях са преводими – и кои не?

– Така поставен, въпросът извънредно ме затруднява. Не ми е възможно да построя подобен разказ и нямам в паметта си отделна директория специално за български културни явления и събития. Мисля и помня неща винаги в някакъв по-общ план. Най-голямото уважение към нещо, случващо се или създадено в страната ми, е да не го поставям в някаква отделна от света категория. Заедно с това вярвам, че всичко е преводимо. Ако личният ни опит е възможно да бъде споделен, не по-малко е споделим и националният. Не звучи приятно в прав текст и хората дори се обиждат, но факт е, че нито личните ни истории, нито националната са особено уникални. Не поддаваща се на директен превод остава, разбира се, емоционалната памет, чисто емоционалната реакция спрямо определени думи, образи, събития. Но винаги може да се потърси някакъв аналог, всяка реалия може да бъде адекватно предадена. Всичко е преводимо на общочовешки език. Усещането за “непреводимост” не е нищо друго, освен сладостно чесане на лични или национални травми.

Работата ви на преводач намесва ли се подмолно в работата ви на писател?

– Не. Нито мога да си представя по какъв механизъм би могло да се случи това. Преводът е роля: влизаш в нея, свършваш, каквото има да се свършва, излизаш от ролята и я оставяш зад гърба си. В моя случай преводът – основно на античните автори – по-скоро създаде необходимостта да заема позиция по някои теоретични въпроси. Събирайки материал за уводите и бележките на тези издания, отново и отново се убеждавах колко лесно литературни теории и прочити се превръщат в догма, колко много време отнема интерпретационни вкаменелости и откровени клишета да бъдат отмествани и разчистени. Античните текстове са особено подходящ “лабораторен материал” за наблюдение, защото можеш да проследиш в продължение на векове как различни методики за литературна рецепция – отшумели и затова днес лесно разпознаваеми като смехотворни – се прожектират върху едни и същи текстове, изкривявайки и преформатирайки ги всеки път според своите очаквания и необходимостите на собствения си момент. Това ме направи особено чувствителна към догматичните постулати в господстващата литературна теория на моето собствено време, към нейната негъвкавост и в някои отношения дори несъстоятелност. Настрои ме полемично. Изпитах необходимост да се науча да аргументирам литературните си възгледи, за да мога да защитавам в случай на нужда не само собствената си поетика, но и всяка литература, която обичам и ценя. Така една потребност, която имам като автор, беше странно “отключена” от заниманията ми с превод.

Как преценявате рецепцията на книгите си в България? Вторите издания на романа и разказите промениха ли тяхната съдба?

– Мисля, че не подхожда на един автор да говори сам за рецепцията на книгите си. Каквото и както да каже, винаги звучи дребнаво.

Новата ви поетична книга у мнозина читатели ще предизвика шок. Какво вие самата днес разпознавате като поезия? Като модернизъм? Като постмодернизъм?

– Мисля, че и двете понятия не отговарят вече на нищо актуално. Все пак, едното описва полемики отпреди повече от сто години, другото – отпреди повече от петдесет. Предпочитам да говоря най-общо за поезия на съвременността, т.е. поезията от началото на ХХ век нататък. Смятам, че в онзи момент (въпреки че има и по-ранни примери) се променя радикално самият характер на поетичното изкуство. Поезията изоставя репрезентативните си функции (както в по-старо време е изоставила мнемоничните) и се превръща в това, което обичам да наричам “поезия на мисълта”. От този обрат произхождаме всички в поезията в по-голяма или по-малка степен.

Смятам поетичния език за един от възможните начини за изследване и познание на света наред с езика на науката и езика на философията. Поетичният език е по-фрагментарен, нелинеен, силно асоциативен, не конструира цялостни мисловни системи, не се определя задължително от причинно-следствени връзки. В тези му качества е особено ценна школа по навигация в съвременната флуидна и фрагментирана действителност. Поезията е единствената познавателна стратегия, която включва в себе си хумора и парадокса, не се страхува от логическата безизходица, обича играта и храни удоволствието. Също единствената, която инкорпорира аз-опита в картината на света. Поетичното знание съществува в тяло и има биография. Емоционално обусловено е и осъзнато субективно. Тоест, приема цялата човешкост, която науката чак наскоро започна да осъзнава за себе си. То е диалогично знание, оставя големи свободни пространства за приемателя си, в които да направи той своите връзки и движения, изисква съ-участието и съ-действието му, за да съществува. Изисква усилия също така, трябва да бъде учено, както всеки език. Заслужава си труда, по мое мнение.

– А елитарно и масово продължават ли да бъдат адекватни инструменти в културната и литературната репрезентация?

– Изпитвам силна антипатия към думата “елитарно”. Никоя нейна употреба не е довела до нещо добро. Същевременно до нищо добро не доведе и обезвиняването на кича в последните десетилетия в резултат от борбата срещу “елитарното” (или т.нар. “високо”). В някаква доста увъртяна естетико-теоретична фльонга беше станало проява на лош вкус да се говори за лош вкус. Резултатите – не само културните, но и политическите – са пред очите ни. В моя речник единствените действащи понятия са “качествено” и “некачествено”. И колкото и флуидни и разнородни да са критериите днес, не е толкова трудно да се определи какво е некачествено изкуство: банално/конюнктурно замислено, лошо построено, немарливо изпълнено, предвидимо, морализаторско и/или емоционално изнудващо. Всевъзможни проекти с “художествени” претенции се провалят поголовно по тези показатели. Немалко на брой скромни жанрови произведения се оказват неочаквано мощни и динамични. Уважавам всяко добре направено нещо в изкуството. Количеството публика и предпочитанията й са без значение.

Възможна ли е днес авторската фигура извън социалните мрежи?

– Не виждам нито една причина да не е възможна. Мисля, че винаги витае някакъв прекомерен драматизъм около използването или не на актуалната платформа на популярност в даден исторически момент. Подобни или/или въпроси са били задавани по-преди за телевизията или още по-преди за вестниците с голям тираж, да кажем. Отговорът като че ли остава един и същ: неприсъствието на един автор там не заличава непременно публичната му фигура – винаги съществуват алтернативни трибуни; евентуалното му участие може да даде някакви предимства, но платформата трябва да бъде постоянно “хранена”, за да бъдат тези предимства дълготрайни; прекомерното пък заиграване може да го опропасти. Проявяват се винаги и автори, които паразитират върху платформата: телевизионни писателски персони, писачи от лайфстайл списанията, фейсбук поети, инстаграм поети, но те представляват толкова безинтересно и кратковременно явление, че няма за какво да ги обсъждаме. Мисля, че всеки автор преценява рисковете си и разходите на енергия, и върши това, което подхожда на характера му. Аз, например, се нуждая от тишина, за да си събера мислите, а социалните мрежи произвеждат постоянен шум. Напрягат ме, влияят зле върху самодисциплината ми и затова ги избягвам. Друг може да ги ползва без затруднение. Не съществува погрешно или правилно в случая.

Какви опасности за демократичните устои на културата забелязвате?

– Преди всичко демокрацията сякаш е загубила вяра в себе си. Последните години преживяхме няколко силни шамара върху самата идея за демокрация. Арабската пролет и зловещото откритие, че при определени обстоятелства един диктатор вероятно е за предпочитане пред дългогодишна кървава анархия. Брекзитът и сриването и на последните остатъци от илюзия за резултатността на пряката референдумна демокрация. Плюс параноичната загуба на доверие в автономността на вота в условията на хибридна война. За нас в България мисля, че беше просто съсипващо това, което виждаме да се случва в страните, които сме смятали за пример: Полша, Чехия, Унгария. Страни, които извършиха лустрацията, която ние не успяхме, и въпреки това тя не се оказва никаква гаранция за демократичност. Като прибавим към това и нарастващото съсредоточаване на невъобразими количества богатство в ръцете на абсурдно малко хора, вярата в демокрацията започва все повече да заприличва на някакъв вид екзистенциален инат.

На всичко отгоре, демокрацията по самата си природа е нещо изключително крехко и пълно с парадокси. Например, често й е невъзможно да се защити с демократични средства. Тоест, поставена е пред патовата ситуация да избира между това да противодейства на враговете си, нарушавайки принципите си, следователно, рискувайки да престане да е демокрация, или да отстоява принципите си, оставайки уязвима пред тези, които искат да я унищожат. Всяко поставяне на граници (в последно време този метафоричен израз е добил съвсем буквално значение) много трудно може да бъде проведено като демократичен акт. Превантивните мерки са по природата си недемократични, защото противоречат на презумпцията за невинност, налагат действие още преди да има нарушение. Освен това, като единствената политическа система, която съдържа и критиката към себе си, е склонна към прекомерна самокритичност и постоянни съмнения. Перфекционизмът й на моменти граничи с нихилизъм. Всички знаят какво точно е, само когато я няма. Тя е единственият жив организъм измежду формите на управление, т.е. реагира на околната среда и се променя спрямо нея, и като всяко живо същество се нуждае от много фино регулирани условия, за да оцелява. И като всяко живо същество най-лесното е да бъде убита. Демократичните устои на каквото и да било са по определение пребиваващи в постоянна опасност. Илюзията за постигната сигурност може да бъде само временна.

Много трудно се защитава нещо толкова противоречиво. Нещо, което дори не е територия, а много тънка линия на равновесие, върху която се ходи като по въже. Само леко разсейване е достатъчно, за да се изплъзнат нещата: малко инертност, малко несмелост, малко опортюнизъм…

– Гръцкото ляво съвпада ли с българското ляво? Гръцкото дясно – с българското дясно?

– Нищо ново няма да е, ако кажа, че българското ляво е преобърнато наопаки не само спрямо гръцкото ляво, но и спрямо всяко традиционно ляво в Европа, просто поради факта, че партията, която в България се представя като лява, е партията на наследствения капитал у нас. Оттам всевъзможни абсурди като налагането на плосък данък от една “лява” сила и т.н., и т.н.

Мисля, че и в това отношение светът ни застигна. В ситуацията на безусловно наложен неолиберален модел (наложен така категорично и поради хроничното шикалкавене с истината и пубертетния максимализъм на същата тази традиционна европейска левица) разликите между ляво и дясно в близост до центъра са почти заличени, изчерпват се предимно в маниера на говорене и начина на преразпределение на някакви дребни суми. При крайно лявото и крайно дясното, като изключим националния нихилизъм на първото и войнстващия шовинизъм и расизъм на второто, имаме еднаква популистка реторика “против системата” и еднакъв тоталитарен стремеж. (Както вероятно и финансово подпомагане от един и същ външен център.)

Реалните участъци на идеологическо напрежение в момента са много повече по оста “прогресивно”/“регресивно”, като под “прогресивно” разбирам “повишаващо социалната справедливост и индивидуалните права”. Всяка от важните теми на нашето време пребивава в подобна дилема. Като започнем от фундаменталната за настоящето ни: глобализацията нещо прогресивно ли е или нещо регресивно? Ако е вярно първото, не е ли странно, че регресивна империя като Китай е един от най-горещите й защитници? Свободното движение на хора и капитали прогресивно ли е, както подсказва самото му назоваване “свободно”? Или не поради това, че подкопава завоюваните синдикални права по места и създава условия за избягване от отговорност и безпрецедентно укриване на данъци за всеки, който придвижва насам и натам капитали? Ако има съмнения за нещо такова, защо всяка критика към глобализма се приписва на крайното дясно? Какво изобщо означава левица в условията на глобализъм? Но при по-специфични, но принципно важни теми това раздвоение съществува: Забраната да се посочва националният произход на извършителя на някое престъпление (както е в Швеция) как може да бъде определена? Прогресивна, защото предпазва от злоупотреба с тази информация и подклаждане на ксенофобски и расистки настроения? Или регресивна, защото укриването на информация намалява доверието в официалните медии, подклажда слухове и конспиративни теории и в крайна сметка още по-силни ксенофобски и расистки настроения? Възможно ли е изобщо което и да било информационно ограничение да бъде прогресивно действие? Забраната върху проституцията или криминализирането на клиента (отново в Швеция) прогресивен акт ли е, както твърдят редица феминистки, поради това, че премахва експлоатацията на женското тяло и превръщането му в стока? Или регресивен, както твърдят представителките на професията, защото ги лишава от свободата да разполагат със собственото си тяло по начина, по който те желаят? Възможна ли е достатъчна мотивация за незачитане на свободната воля на някого при положение, че дадено действие не заплашва личната му или нечия друга сигурност? Никой от тези въпроси не се решава в опозицията ляво/дясно.

Примерите от Швеция се симптоматични. Съществува, изглежда, една точка, от която нататък прогресивният стремеж е възможно да се превърне в противоположното си. Някакво прекрачване на мярата, хюбрис на добрите намерения. Прилича на автоимунно заболяване на демокрацията. Сякаш усилието й постоянно да се усъвършенства се обръща срещу самата нея. Къде се намира тази мяра, как се постига, как се запазва е политическият въпрос, който ме измъчва.

Кои, според вас, са най-големите клишета на политическата коректност у нас? А на литературната коректност?

– Преди всичко, искам да уточня, че не е възможно да се говори за политическа коректност в България. Трудно може да се намери в медийното пространство на друга европейска страна толкова разпищолен, нерегулиран от нормите на най-елементарно приличие расистки, сексистки и хомофобски език. Нито се сещам за друго място в Европа, където думите “демокрация” или “либерален” да се използват толкова често в пейоративен смисъл.

Но същевременно проблем с политическата коректност съществува и е една от проявите на това автоимунно заболяване, за което споменах. Произхожда от англоезичния свят, но вече не касае единствено него, доколкото англоезичният свят налага културния модел и академичните стандарти днес. Обезпокояващото в политическата коректност е, разбира се, не постоянната й склонност към престараване, за което научаваме всевъзможни анекдоти. Сериозното е, че постепенно отвежда до два белега на тоталитарното, които добре познаваме: все по-голямо разминаване между частно и публично говорене (мнозина не смеят вече да произнасят публично неща, които биха казали в приятелски кръг) и изгубването на усета за контекст (осъжда се, че нещо е произнесено, без значение как и с каква цел е произнесено). От факта, че Оскарите тази година останаха без домакин, защото всеки го е страх да не го нарочат за някоя по-солена шега, до новината, че във Великобритания започва да излиза академично списание, където статиите ще бъдат публикувани анонимно (защото се оказва, че немалко учени са загубили поста си, финансирането и кариерата си само поради предмета на изследванията си и неизгодни за статуквото резултати), повече от ясно е, нещо не върви на добре.

В областта на литературата (и не само) все повече хора сякаш са изгубили способността да приемат сложни послания, да смилат неприятни истини. Стреляме по приносителя на съобщението, защото не ни харесва съобщението. Неслучайно именно автори като Уелбек или Ларс фон Триер, които извършват най-дълбок разрез, които най-безпощадно изследват “човека от подземието” – вътрешния ни лицемерен театър, латентния у всекиго фашист, са толкова жестоко нападани. Толерира се някакъв вид нов “социалистически реализъм”, където нещата да се представят не каквито са в действителност, а според това как е “правилно” да бъдат. Все повече хора на изкуството говорят в публичното пространство, сякаш са кандидатка за Мис Свят в последния тур на конкурса. Нищо по-опасно не съществува от порозовяването на наратива, от захаросването и приглаждането на истината, дори с цел противопоставяне на някакво политическо зло. Розовото никога не е невинно – много лесно може да отведе към кърваво червено или отровно кафяво. Те и двете тъкмо със захар се изхранват.

Кои са новите ни културни митове? Какво ги предизвика – и каква е вашата рецепта за съпротива?

– Човешкото съзнание очевидно не търпи пространство, свободно от митове. Така много митове днес се раждат от развенчаването на други митове. Или заменят стари митове с подобни функции. Върколаците и вирусите са еднакво невидими същества, които не знаеш откъде ще ти изскочат. Страхът от холестерола се преживява днес не по-малко суеверно от страха от лошо око. Удивително е колко лесно всеки език може да се превърне в шамански. Наукообразни митове се плодят с удивителна бързина от всяка научна теория. Но и политическите сблъсъци най-често не са сблъсъци на аргументи, а колизия на митологични системи. Дори стремежът към изкуствена регулация на езика, за която разговаряхме по-горе, съдържа немалко от вярата в магическата сила на думите. Особено обезпокояващи за мен са митовете на съмишлениците ми, не тези на противниците. Противниковите ги виждаме ясно и, колкото и опасни да са, можем категорично да се изправим срещу тях. Близките до нашите възгледи митове са като “сляпо петно”, като тази точка на тила, която никога не наблюдаваме. Така митът е винаги нещо, в което само другите вярват.

Единственият начин е да бъдем постоянно нащрек. Митът е оптическа илюзия, автоматизъм, който “довършва” картината там, където липсва достатъчно информация, използвайки каквото знаем до момента и очакванията ни. Съществуват механизми, за да се научи да разпознава някой триковете на съзнанието си и да е наясно с предубежденията си. Скептицизмът трябва да се преподава в училищата. Трябва да използваме система от огледала, за да заобикаляме собствените си предразсъдъци. Да храним постоянно подозрение към всяко нещо, което прекомерно удобно се побира в картината ни за света. Изобщо живеем в много изтощително време.

Ако трябва да търсим здраво място от българската културно-политическа история, на което да се уповаваме, кое ще е то? И защо.

– Зарежда ме с оптимизъм завръщането в езика на думата “книжар”. Срещнах в последните години книжари, които отговарят на красотата и достойнството на тази дума. Като цяло, обичам дълбоко онази наивна, но издръжлива вяра в силата на знанието и в плодовете на собствения ти труд. Не знам дали бих я нарекла “възрожденска”, ако не беше ми зададен въпросът по този начин в упор. По принцип предпочитам да избягвам примери от историята, винаги малко ги украсяваме, за да ги използваме. Предпочитам просто да кажа, че има в културния живот на тази страна хора, които, въпреки трудните условия, си вършат работата добре, често пъти дори безвъзмездно, защото я обичат, смятат я за необходима и знаят, че няма кой друг да я свърши. Може би не са много, но съществуват, някои от тях дори познавам лично. Сигурна съм, че ги има и в други области. Не знам дали биха могли да създадат критична маса, дали изобщо някога са създавали критична маса, но съществуването им ме кара да се чувствам добре.

Въпросите зададе Марин Бодаков

11 февруари 2019

За автора

Категории