„Другата страна на вятъра“ (The Other Side of the Wind), 2018, Франция/Иран/САЩ, 122 минути, режисьор Орсън Уелс, продуценти: Франк Маршал, Филип Ян Римза, Джон Андерсън, Дакс Фелън; сценарий: Орсън Уелс, Оджа Кодар; оператор Гари Грейвър, художник Поли Плат, музика Мишел Льогран, монтаж Боб Муравски, в ролите: Джон Хюстън, Питър Богданович, Оджа Кодар, Сюзън Страсбърг, Норман Фостър и др. Награди: Campari Passion for the Cinema Award за Боб Муравски от Венеция, на National Society of Film Critics Awards, САЩ, на критиците в Сан Франциско и др. Разпространител Netflix
Чудо е, че легендарният незавършен филм на Орсън Уелс (1915-1985) излезе 33 години след кончината му.
„На 55, след 20 години изгнание, Орсън Уелс се завръща в Холивуд за филма „Другата страна на вятъра“. Работата по продукцията е от 1970 до 1976, а монтажът продължава през 80-те. Заради юридически, финансови и политически проблеми, Орсън Уелс не успява да завърши филма. Умира през 1985, оставяйки почти 100 часа материал. Това е опит да се довърши неговият замисъл“. Така започва „Другата страна на вятъра“. Веднага виждаме стопкадър с катастрофирала кола в чернобяло. Появява се великият режисьор от старата холивудска школа Джей Джей Ханафорд (Джон Хюстън, 1906 – 1987). Суматоха. Задкадров глас се представя като Брус Отърлейк (Питър Богданович) – „аз съм навярно най-добрият асистент на Ханафорд“. В този ден прославеният режисьор навършва 70 и Зара Валеска (Лили Палмър) организира парти за случая. На него трябва да се прожектира незавършеният му филм „Другата страна на вятъра“. Лудницата е пълна. Коли хвърчат, автобуси се пълнят с продуценти, критици, студенти, млади режисьори, киномани… Сред тях са хубавата „знаменита критичка“ Джулия Рич (Сюзън Страсбърг) и Мат Костело (Пол Стюърт), личният секретар на Ханафорд. Камерата се движи шеметно. На екрана върви гола жена (Оджа Кодар) с изумителна физика, гримирана като индианка – пресича ландшафт, стълби, улици… Преследва я младеж с мотор. Разменят си кукла. Няма диалог. Пълна енигма. Видяното изглежда като ироничен коментар на „Забриски пойнт“ (1970) на Антониони, но и като препратка към „Волният ездач“ на Денис Хопър (1969). Между присъстващите се мяркат Пол Мазурски и Денис Хопър. Междувременно млад шеф на студиото и верен на Ханафорд продуцент гледат също парчета от филма. Първият е сащисан и вбесен. Вторият дъвче дъвка. Интервюират Ханафорд, както си кара колата – над главата му са скупчени микрофони и камери, а той нехайно пуши пура, ръси бисери и вулгарности. Допуска, че Бог е жена. Купонът е оргиестичен. Никой нищо не разбира от филма. Финалът е предизвестен.
Имаме класически случай на изповедален и безкомпромисен „филм във филма“. Това е „8 ½“ на Орсън Уелс, но Фелини не се споменава, за разлика от Антониони. Темпото на разказа, доколкото има такъв, е вихрено, а структурата е флашбек. Филмът е ту чернобял, ту цветен. Заснет е на лента на 16 и 35 мм във формат 4:3 и 16:9. Визията е изкусителна. Музиката на Мишел Льогран – пестелива и въздействаща. Реални и измислени лица се мярват и изчезват, леят се дълги монолози и бутилки уиски.
Джон Хюстън е обаятелен с продрания си глас, белобрадото лице и магнетичната усмивка – неговият герой е събирателен образ на плеядата режисьори от старата школа, включително Джон Форд, Орсън Уелс и той самият. Питър Богданович е красив и импулсивен. Оджа Кодар, дългогодишната хърватска спътница на Уелс, е умопомрачителна и тайнствена. Във филма си грамадният режисьор с най-нещастната съдба в киното се разправя с ненавистните продуценти и с лекомислените критици. Макар пак да е предизвикателство, днес „Другата страна на вятъра“ изглежда разтеглен и маниерен, но си представям как радикалността му би изглеждала напълно новаторска през 70-те, в разцвета на авторското кино. Няколко пъти се споменава Шекспир – както знаем, той заема изключително важно място в творчеството на Уелс. Прочее, споменава се и Хемингуей – той е първоначалното вдъхновение за филма още през 60-те. „Другата страна вятъра“ е многострадален като създателя си – по едно време част от заснетия материал е принадлежала на аятолах Хомейни и на народа на Иран. Този филм е поредният шамар към Холивуд.
Режисьор, сценарист, актьор, продуцент, Джордж Орсън Уелс е всепризнатият гений на киното с безрадостна участ. Гигант в царството на лилипутите на холивудския комерс. Дебютът му в Холивуд е авторският „Гражданинът Кейн” (1941). Изследва деструктивното влияние на финансовата мощ върху психиката и го показва в дръзка полифония от гледни точки към участта на Чарлз Фостър Кейн (Орсън Уелс), за чийто прототип се смята медийният магнат Уилям Хърст. На екрана всичко е новаторско. «Гражданинът Кейн» налага полифоничната структура, флашбека, плана-епизод, дълбочинния мизансцен, дълбокофокусната оптика, плафонираните декори в осветлението и е заснет гениално от Грег Толънд… Носител на „Оскар” за сценарий (заедно с Джоузеф Манкевич), филмът се проваля в разпространението. Той е оглавявал най-дълго световните класации за кино. И до днес „Гражданинът Кейн” изопва с ураганната си мощ.
Следват още 11 филма, заснети в САЩ и Европа, повече или по-малко деформирани от продуцентите: „Великолепните Амбърсънови” по романа на Бут Таркингтън (1942), „Чужденецът” (1946), „Дамата от Шанхай, „Отело” (1952, „Златна палма”), „Допир до злото” (1958), „Процесът” по Кафка (1963, награда на френската критика)… до мокюментърито „Ф като фалшификация” (1975). Различни като жанр и епоха, често монтирани не от самия режисьор, те са маркирани не само от огромната му кинематографична фантазия, огледалата и ракурсите, а и от великанското му екранно излъчване. Въпреки пословичната неприязън на Холивуд към него, през 1975 той получава почетен „Оскар”. За жалост, много от замислите на Орсън Уелс остават нереализирани.
Всъщност, той умира на 70 също като героя си Джей Джей Ханафорд, преди да е довършил филма си. Добре, че Netflix са се навили да субсидират монтажа на Боб Муравски (в завещанието си Уелс е посочил Питър Богданович, който много е допринесъл за това). Можем само да гадаем как би изглеждал филмът, ако бе монтиран от своя създател. Между другото, за последното произведение на Уелс е създаден документалният филм „Ще ме обикнат, когато умра“, излязъл в един и същи ден по Netflix с „Другата страна на вятъра“.
Всеки, който обича киното, би следвало да гледа завръщането на Орсън Уелс.
