Красота, гламур… и много вълнуваща музика

К
Концерт на Анджела Георгиу, сопран, Стивън Костело, тенор, Софийска филхармония, диригент Найден Тодоров. В програмата: арии, дуети, увертюри и интермеци от Верди, Чилеа, Джордано, Доницети, Пучини, Бизе, Гуно, Калман, Лехар, Каталани. НДК, зала 1, 25 февруари 2019 г.

 

 

Очаквано събитие беше първата жива среща с Анджела Георгиу. От онази „Травиата” през 1994 година в „Ковънт Гардън” със сър Джордж Шолти, която й отвори вратите на целия оперен свят, изминаха 25 години. През този период Георгиу е певица, желана навсякъде по света, и е много убедителна в ролята си на „diva assoluta”, която с изкуството си настоява и убеждава, че операта е трудно, но преди всичко красиво, обладано от романтика, любовно изкуство. Живо изкуство.

Георгиу владее аудиторията с чара на своето присъствие, с илюзията за гламурен блясък, с красота, със своята индивидуална харизма на певица, но най-вече с музикалните си внушения. Бе подбрала умно програмата на софийския си концерт, която „оглежда” от всички страни нейната вокална природа. Доведе като свой партньор американеца Стивън Костело, един чудесен тенор, който от десетина години е сред предпочитаните певци в стандартния оперен репертоар. Концертът зазвуча в едно равностойно „двугласие”, подари на публиката (изпълнила докрай залата, въпреки високата цена на билетите) бонус-очаквания, радост от соловите арии на Костело и от великолепно изработените (вокално и театрално) дуети.

Това е голяма певица, с рядък, обагрен в приглушени, често матови, тъмни цветове, способен да е нюансиран глас, с извънреден технически инструментариум… Необходим й е, изисква го изобилието на открития и на семантични елипсиси в начина, по който чете и излъчва всеки музикален текст. На емоциите, които този текст събужда у нея и които тя пресъздава и изпраща към залата с чувственост, която допълнително насища звука, дава му още обеми. Специална емисия, семпла външно, но именно с тази измамна простота натоварва и предизвиква въображението на слушателя, води го не към личните му представи за много познатите откъси от шедьоври, а към по-абстрактната, вълнуваща възможност да ги пресъздаде. Концертът бе подреден съвсем класически: оркестър с увертюра или интермецо, ария с Георгиу, ария с Костело, дует с двамата. Началото не бе безпроблемно: „Набуко” увертюрата бе припряна, белязана от неприятна за констатиране немарливост по отношение на ансамбъла, в който се чува как се „нанизват” един след друг инструменти, съотношение между групите, атаки, щрихи, звукоизвличане, дисциплина на фразата… Картината се промени с появата на Георгиу, която започна с “Io son l’umile ancella” от „Адриана Лекуврьор”, изпята с туширана динамика с красиво медзавоче, с почти изваяни, тихо промълвени височини и с една обреченост като израз, която нарисува героинята. Нарисува я по начин, който дава илюзията едва ли не за първо слушане… И нататък ариите, които бе предпочела: „Un bel di vedremo” на Бътерфлай, на Вали и хабанерата от „Кармен”; певицата показа впечатляващия диапазон на своите изразни средства, който събаря рутинни представи, за да постави „знака Георгиу”. Софийската филхармония с Найден Тодоров на пулта й съдействаха в тази насока. Появата на Стивън Костело изненада повечето от присъстващите с емоционалната плътност на своя красив, но и обемен глас на драматичен тенор, зареден с енергия, покоряващо емоционален. Глас, който звучи с възторжена влюбеност в „Amor ti vieta” от „Федора”, със страстна нежност в “Che gelida manina” от „Бохеми”, с обреченост в арията на Дон Хозе и преливащ от радост в “Dein ist mein ganzes Herz” (Лехар). В момента 38-годишният Костело е един от водещите тенори в света, отдавна е придобил опита на голямата кариера. Но все още соловите му изпълнения издават личната му радост, че има такъв глас, която понякога преобладаваше. В дуетите си с Анджела Георгиу обаче бе съвсем различен, отразяваше и възприемаше нейния тънък, нюансиран музикантски подход към всяка фраза, към всеки тон, всяка дума. И в този смисъл, дуетите им бяха невероятно преживяване, в което всеки нюанс маркира „определена вътрешна зона на музиката” (Барт). То започна с шеговития дует на Адина и Неморино от „Любовен еликсир”, премина през първия страстен изблик между Родолфо и Мими „O suave fanciulla”, достигна абсолютната кулминация като фразиране, гласова игра, лирична органика, като взаимна отдаденост на копнеж в дуета между Ромео и Жулиета из операта на Гуно “Nuit d’hyménée… il faut partir, helas!” – вокална изразност от изключително високо качество, създадена от двама партньори. Преминаването към Лехар и Калман във финалната част на концерта отново надскочи стандартното farewell в подобен концерт – превърна се по-скоро в трудна раздяла с големи, автентични артисти, които напомниха високата мярка за изкуство. С общо петте биса Георгиу и Костело създадоха илюзията, че и те не желаят концерта да свършва – тук не мога да не спомена поне изумителното, направо трансцедентално изпълнение на Георгиу в арията “La verginе degli angeli” – Леонора от „Силата на съдбата”, заедно с филхармоничния хор. Действително голяма певица с артистично достойнство, със специфичен музикален усет, с харизма на сърдечен, емоционален човек!

За автора

Екатерина Дочева

Екатерина Дочева е музикален критик, години наред музикален наблюдател на вестник „Култура”. Сега е член на екипа и музикален наблюдател на К.

Категории