Почти година след спечелването на „Златна мечка“ и наградата за дебют на Берлинале, „Не ме докосвай” (Румъния/Германия/Чехия/България/Франция) излезе по кината у нас. Специално за премиерата на 2 февруари пристигна и режисьорката Адина Пинтилие, която имаше няколко срещи с публиката в Пловдив и София заедно с българския екип на филма.
– Как се роди у вас идеята за тази нестандартна форма на филма?
– Бягаме от етикети като „документален“, „игрален“, „експериментален“ филм. „Не ме докосвай” не се вписва в нито една от тези категории, той е „странно животно”, както казва един от главните герои Томас Лемарикс, съществуващ на границата между реалността и фикцията. Преди всичко, това е изследователски филм, филм диалог, който кани вас, зрителите, да поставите под съмнение собствените си предубеждения за интимност, сексуалност, тяло.
Филмът е резултата на дългосрочен изследователски процес, в рамките на който работихме с професионални актьори и натуршчици, но дали те са актьори или не, всъщност е без значение. Група талантливи и смели хора рискуваха да се впуснат заедно с мен в често предизвикателно емоционално пътуване, някъде между техните истински биографии и измислените им. Те имаха куража да споделят с нас, с камерата, някои от най-уязвимите области на техния интимен живот. Използвахме срещи между истински и полу измислени герои, семейни констелации, видео дневници, възстановяване на спомени и сънища и др. Създадохме нещо като „лаборатория“, в която фикцията функционираше като безопасно пространство, защитна структура, която ни събра и ни позволи спокойно да изследваме чувствителните си зони. С автентичност, до която иначе не бихме се доближили чрез традиционните подходи на документалното или игралното кино. Формата на филма се променяше, естествено, по време на този сложен процес на себеизследване.
– Кои от тези срещи с героите на филма ви повлияха най-много и как?
– Имах възможност да работя със забележителни човешки същества. В някаква степен това бе своеобразна терапия – във взаимодействието с другия преосмисляш собствените си връзки, променяш перспективите си за реалността, откриваш неработещи модели на поведение и много новости за себе си и тях.
Много от моите разбирания се преобърнаха – например, тези за инвалидността и сексуалността, сексуалните услуги, красотата, телесността. Съществуват много тела, които се различават от класическите възприятия за красота. За мен Кристиан, героят със спинална мускулна атрофия, е превъзходно човешко същество с красиво тяло, въпреки че е различен от нормата. Той има едно от най-хармоничните взаимоотношения със собственото си тяло, въпреки че е почти неподвижен. А връзката му с Грит, неговата приятелка, техните прогресивни разбирания за интимност (вж. блога на Кристиан: www.kissability.de) и изследването на тяхната сексуалност бяха постоянен източник на радост и вдъхновение за всички нас.
Кристиан имаше дълбока лична мотивация да бъде част от това пътуване още от самото начало: Не се страхувам дали аз или филмът ще бъдем атакувани. Просто знайте, че тези, които „крещят“, са именно нямащите идея що е инвалидност и какво ние, инвалидизираните хора, чувстваме, желаем, имаме нужда. Те имат свои собствени неверни представи за уврежданията. Гледат на нас като на уязвими същества, които трябва да бъдат обгрижвани и не могат да имат сексуален живот. Това, всъщност, е тяхното лично покровителствено, неуважително отношение, а не това на филма. Както всеки друг, аз имам правото да се наслаждавам на тялото си, да изследвам сексуалността си и да се изразявам като сексуално същество. Вярвам, че е важно да покажем, че ние, хората с различни тела, имаме едни и същи желания, мечти, отговори на стимули, като всички останали.
– А какви трансформации наблюдавахте у самите герои по време на снимачния процес?
– Всеки от героите на филма минава през редица трансформиращи срещи. Ако за Томас емоционалното израстване се случва посредством връзката му с Кристиан, за Лаура ключовите срещи са с двамата мъже на повикване: Хана Хофман и Шони Лов. Сексуалната работа е друг аспект, към който промених възприятието си. Открих сложните и често терапевтични форми на лично изследване чрез секс услуги. И че хората имат различни причини да практикуват секс услуги, освен финансовите.
Историята на Хана, например, е пряко свързана с този процес на търсене на вътрешна свобода. Едва на 50, след цял живот, прекаран в неприветлива идентичност, тя решава да се разкрие като транссексуален човек. Хана винаги е искала да бъде жена въпреки силното си мъжко тяло. Навършвайки 50, тя най-накрая поема риска да се превърне в това, което винаги е искала: изоставя 20-годишен брак и семейство и започва нов живот като жена. Именно тогава започва да практикува сексуална работа.
Хана елегантно лавира между философските си търсения (има магистърска степен по философия), страстта към класическата музика и работата (като брокер на недвижими имоти и отчасти като „проституираща“), икономическата и политическата криза в Германия и Европа и т.н. Хана е и страстна активистка за правата на секс работниците и сексуалните малцинства, бидейки член на BEDS (Berufsverband Erotische Und Sexuelle Dienstleistungen – немска професионална асоциация на проституиращите) и предоставяйки психологическа помощ на колегите си, транссексуалните секс работници в Лайпциг. Противно на общите предубеждения, основната й причина да стане сексуален работник не е финансова. Както и много други транссексуални лица, за които връзката със собственото тяло, сексуалността и идентичността е твърде комплексна под натиска на маргинализация и социални предразсъдъци, сексуалната й работа изиграва съществена роля в търсенето на идентичност, като освобождаващо пространство, където да изследва сексуалните си предпочитания и фантазии, силата си на съблазняване, женствеността си. Хана коментира и терапевтичната стойност на сексуалните услуги, които предоставя – не само за себе си, но и за клиента. Тези услуги представляват интересна комбинация от еротични ролеви игри и психологически консултации, често имащи “овластяващ” ефект върху клиентите, които се чувстват признати и приети, каквито са, разбирайки, че техните желания и фантазии не са нещо отрицателно, „грешно”, а са естествена форма на себеизследване.
По подобен начин любопитна бе и срещата с Шони Лов, който предоставя смесица от сексуални услуги, BDSM, тантра и психологическо консултиране (юнгианска психотерапия). Взаимоотношението му с всеки клиент е тясно персонализирано, той интуитивно усеща нуждите им. Например, сесията с Лаура, заснета във филма, беше първият път, когато я срещна, без да знае нищо за нея, точно както с всеки нов клиент. И още в първите десет минути усети, че приоритет за нея трябва да бъде работата за установяване на лични граници, да може истински да казва „не”. В нейната лична история има моменти, когато в отношенията с близки нейните персонални граници не са били спазвани. Това я кара да натрупа огромно количество необработен гняв, който сега й пречи в общуването с другите. Процесът на работа с Шони помогна на Лаура да осъзнае бариерите си, да изрази своите потиснати емоции и да научи отново как да постави личните си граници.
– Имайки предвид, че това е филм за интимността, как се отрази присъствието на камерата на динамиката на снимачния процес?
– Започнахме още през 2013 г. с продължителен кастинг (повече от две години). Нетипичен кастинг, по-скоро като за документален филм, в който търсех хора, с които сме „на една вълна“, които споделят моя интерес към изследване на интимността. Последвалият същински работен процес имаше няколко етапа. Започнахме с взаимно разкриване чрез видео дневници, които всички герои заснемаха и после обсъждахме чрез Скайп. На базата на тях създадохме нови теми и сцени, които после щяхме да заснемем. Този момент беше ключов, защото започнахме да се опознаваме взаимно и така доверието между нас растеше. Героите на филма привикнаха с присъствието на камерата в някои от най-интимните моменти от живота им. Едва тогава последва официалният снимачен процес. Смесвахме реалност и фикция, лични истории и измислени елементи с голяма доза непредсказуемост и емоционален риск – време, в което не знаехме къде ще ни отведе това пътуване. Снимките се редуваха с дълги монтажни периоди, през които, както в документалното кино, заснетият материал започна да оживява.
– Можете ли да обясните вашето лично присъствие във филма – технически и концептуално?
– Филмът се роди като диалог, разговор със зрителя. Важно беше героят и зрителят да могат да се гледат директно в очите. Затова имахме нужда от този апарат – телепромптер – който не е наше изобретение и отдавна се използва в телевизията, въведен е и в документалното кино от Ерол Морис. Така героите можеха да виждат лицето ми в камерата, която ги снимаше. Първоначалната идея беше тя да не се вижда заедно с цялата техника, а само да следва изповедите на героите. В един момент те започват да говорят с теб като зрител, дават ти директна обратна връзка. Без присъствието на камерата.
Получи се обаче точно обратният ефект на това, към което се стремяхме, защото се изключваше зрителят от емоционалния поток – т.нар. Брехтов „ефект на отчуждението”. Чудех се защо това се случва въпреки нашето намерение – да бъдем в постоянен силен емоционален контакт със зрителя.
Осъзнах, че начините, по които обикновено четем киното, са толкова силно вкоренени в нашето възприятие, че независимо от това какво гледаме, било то игрален или документален филм, влизаме в една условност, т.нар. „преустановяване на недоверието“: отделяте се от себе си и влизате в балона на историята на екрана. Премествате се в един различен свят, отделяте се от себе си, от тялото си, от живота си. За мен беше от съществено значение това разделяне да не се случи в „Не ме докосвай”. Напротив, беше много важно вие, зрителите, да сте непрекъснато в пряк емоционален контакт с реалността на екрана, комуникационният канал между вашето тяло и филма да е постоянно отворен. Така през цялото време осъзнавате, че се намирате във филм, който чрез камерата, посредством изцяло субективното око на режисьора, ви предлага привилегирован достъп до интимния живот на тези хора, които искат да влязат в директен диалог с вас.
Освен това, включването на „апарата“ във филма наложи да се изясни позицията ми като режисьор в рамките на целия процес. Аз присъствам там като емоционален двигател на това изследване, но и наравно с героите на филма преживявам моето лично пътуване към себе си. Но фокусът не е върху мен или „апарата“, а върху специалните персонажи, които откривам заедно с вас; с любопитство и очарование и аз, и вие общуваме с тях директно.
– Какви са реакциите към филма на публиката по света? Дали го разчитат различно или по-скоро реагират по сходен начин?
– Истински вдъхновяващо, а понякога и доста предизвикателно е да се срещнеш лице в лице със зрителите и да видиш как той събужда у тях силни и неочаквани емоционални реакции. Реакции, които са много различни и субективни. Много често хората изпитват сериозна трудност да артикулират това, което изпитват. Отнема известно време, преди да успеят да вербализират какво филмът е провокирал у тях. Нашият скъп колега психотерапевт, с когото си сътрудничихме по време на снимки – професионалист с повече от 40-годишен опит – споделя, че причината за това е фактът, че филмът влиза в непосредствен диалог с лимбичната система, нашият т.нар. „емоционален мозък“, най-старата част на мозъка ни (в задната част на главата над врата), който е отговорен за първичните ни емоции и за предвербалната памет.
Веднага след Берлинале имаше прилив на полюсни мнения за филма, най-вече от филмови критици и журналисти, покриващи цялата палитра – от категорични хвалби до изцяло негативни отзиви. „Няма добро и лошо“, както споделя Кристиан във филма. Или с думите на Шони Лов: „Всички емоции са добре дошли.“ Разбираме и уважаваме всички реакции, които филмът предизвиква. Все пак е любопитно, че по време на последните пътувания по света, обикновените зрители са по-скоро единодушни в топлия си прием на филма, където и да отидем. Вдъхновяващо и радостно е за нас да наблюдаваме как хората се отварят емоционално след прожекциите и започват да споделят своите лични чувства и преживявания.
Даваме си сметка, че ние от филмовата индустрия, особено в частта дистрибуция и кинопоказ, имаме склонност да подценяваме емоционалната интелигентност на обикновения киноман. „Не ме докосвай“ изследва интимността, а тя е ключов аспект от човешкото съществуване. И именно защото е дълбоко хуманистичен филм, нашите срещи с хората потвърждават факта, че филмът достига до широка и разнородна публика, която го приема открито и със сърце. Разпространение се осъществява в над 35 страни в Европа, Северна Америка и Азия, както и в рамките на множество фестивали – след наградите от Берлинале последваха покани от Торонто, Карлови Вари, BFI Лондон, Виенале, Сидни, Истанбул, Москва, София и още много.
– Носи ли „Не ме докосвай” политическо послание?
– Вярвам, че филмът идва в момент, когато този вид човешки диалог е дълбоко необходим. Сега, когато сме изправени пред толкова много предразсъдъци и все повече се страхуваме от другия, филмът ни предлага да „се сприятелим” с този „друг“, който често е твърде различен от нас самите.
В идеалния случай уважението към другия и приемането на различията трябва да бъде нещо естествено, което се подразбира от само себе си. За съжаление, не е така. Много често в ежедневните ни срещи ставаме свидетели на насилие, ситуации на нетърпимост и съдене на другите, както и негативно етикетиране. Често се случва хората да бъдат съдени само защото имат различно тяло или различна ориентация, или различно виждане за света. „Не ме докосвай” ви предлага да разширите своята перспектива, да потърсите начини на виждане, различни от нормата, но също толкова любопитни и човешки ценни, както „нормативните“. Приканва ви да направите едно упражнение по емпатия, да се поставите в кожата на другия. Надяваме се, че филмът и диалогът, който той предлага, ще окажат въздействие, ще променят нещо в нашите възприятия. Както казва Кристиан: „Надявам се да променя вашата гледна точка като зрител. (…) Става въпрос за свобода. Не позволявайте на обществото да ви казва кои сте, как да живеете интимния си живот! Почувствайте собствените си чувства и вървете по своя път”.
Разговаря Христо Христозов
