Памет, скулптирана със звук

П
В памет на Светлин Русев. Минчо Минчев, цигулка и виола, Николай Минчев, цигулка. В програмата: музика от Жан Мари Льоклер, Лудвиг (Луи) Шпор, Моцарт, Хендел-Халворсен. Национална художествена галерия, 5 март 2019 г.

Присъствах на стилна и емоционална вечер, изпълнена със сдържана тъга, натежала с памет. Памет за един художник, без чиято енергия много полета в културата опустяха, станаха други. Не се изненадах, че именно Минчо Минчев и Николай Минчев ще свирят в тази вечер. Минчо Минчев бе особено близък със Светлин Русев; те са от една общност – на много талантливи хора с висок дух и широка кройка. Нямаше как да не си припомня, че в същата зала Минчев и пианистът Евгени Божанов свириха Моцарт за 80-годишнината на художника – това беше през 2013 г. Сега може би залата бе събрала хора, които искат да отделят специално време за спомена, да послушат един по-особен концерт, в който чистият звук на две цигулки създаваше история. Има нещо много интимно, много лично в този дует. Двата гласа в него се обединяват от обща идея за музикалното, а в същото време звучат толкова различно, така индивидуално! Мисля си как толкова чувствителни музиканти от две поколения генерират памет у своите слушатели, всеки в цвета на своя звук, в трептенията на своята чувствителност, не можеш да ги сбъркаш, ако затвориш очи, а те се движат в забележителна взаимност, що се отнася да прочита на музикалния текст.

Бях слушала тази програма и през 2016 – по радиото от „Варненско лято”, и през 2017 – на концерт на Мартенски музикални дни в Русе. Струва ми се, че сега постигнаха най-брилянтна съвместност, артикулираха перфектно. Започнаха с две сонати из оп. 3 на Жан-Мари Льоклер (1697-1764) – великолепно пресъздадена „органова” акордова фактура в първата част на Шеста соната, с непреклонна артикулация на движението във втората част, молитвено кантабиле в бавната трета – Ларго, и изобретателна темброва игра в последната. Характерът на Третата соната сякаш е по-светъл, по-лиричен – заявиха го още в първата част – с шесттактовото бавно въведение към виваче-движение с умерена полифоничност и разнолика фактура, в бароков стандарт. Изящно съглашение на тембрите в различните регистри, много фин слух по отношение на възможностите за взаимно обогатяване на двата гласа в тяхното общо движение с различен тип пасажност, което изпълва с цветове движението. Не мога да пропусна и адажиото (трета част), изпято с дълбоко горестно чувство, но с една елегантна сдържаност и специфичен графичен рисунък. Последва Третото дуо от оп. 67 на Лудвиг Шпор (1784-1859) – с очарователната оперна кантиленност на темата в първата част, със събраната поетичност на менуетното движение във втора, преобразено в гъвкава вариационност, в която звуковото въображение на двете цигулки зашеметява с пълнокръвна красота, със стриктно подчинение на класическия идиом, разкривайки латентни възможности в комплементарността на четирите вариации и финалното завръщане на идеята за танца – елегантно, с фантастично артикулиран щрих, с финес и звукова грация. В последните две пиеси Минчо Минчев смени цигулката с виола – за Моцартовия дует за цигулка и виола и за Пасакалията (Хендел-Халворсен). Минчев старши свири на двата инструмента в един и същи концерт от години, с което публиката е привикнала, може би без да си дава сметка доколко проблематично за интонацията може да бъде мигновеното преминаване на инструмент с по-голяма грифова мензура, ако не притежаваш рефлекса и техниката да „настроиш” мигновено пръстите си за тази промяна. Музиката на Моцарт, припомни Минчо Минчев, ще ни върне към онзи, предишния Моцартов концерт, когато Светлин Русев беше в залата… Сякаш скулптираха и отляха със звуци паметта за голямата фигура… Изплува мисълта за вечност. Изплува с един автентичен прочит на Моцарт – естествен, без примеси, подчинен на целостта на музиката, в която разговорът между двата инструмента блестеше с брилянтна автентичност в съвършена архитектоника – с очарователно проведения канон в разработката на първата част, с пастелната атмосфера на втората и с впечатляваща спонтанност в рондото. Пасакалията на Хендел-Халворсен в края завърши, увенча звучащия паметник с плътна, обемна звукова сплав, величествено.

Но с това концертът не завърши. Продължи с вълнението на почитта, която двамата цигулари отдадоха на художника Стоян Цанев, който почина неотдавна. Направиха го със сол минорния Етюд-каприз за 2 цигулки на Виенявски. Трудно е да се преценява хладнокръвно изключителния звуков израз на човешката скръб. Но не е трудно да се задържи споменът за него.

За автора

Екатерина Дочева

Екатерина Дочева е музикален критик, години наред музикален наблюдател на вестник „Култура”. Сега е член на екипа и музикален наблюдател на К.

Категории