Вълшебникът – The Wizard. 100 години от рождението на Бончо Бочев. Balkanton ADD 080225. Хор „Бодра смяна“, песни от Б. Тричков, Д. Христов, Дим. Динев, Г. Димитров, Ф. Кутев, Хр. Тодоров, Д. Петков, Т. Попов, Л. Пипков, Св. Обретенов, Я. Готовац, Вл. Соколов, М. Анцев, И. Дунаевски, Кл. Дебюси, Фр. Шуберт, Б. Флийс, В. А. Моцарт.
Имах готовност да пиша за друг диск. Но спонтанно посегнах към този – „Вълшебникът“, издание на „Балкантон“, посветено на изкуството на Бончо Бочев и хор „Бодра смяна“. Това се случи на 3 март, когато, измъчен от всичко празнично и антипразнично, реших да си организирам мой 3 март. С какво – с хорове, разбира се (те последни май се предадоха на пошлостта, не без предателство отвътре, от дирижиращите ги). Музиката започна още от краткото експозе на Бончо Бочев за живота му, за хоровете му. Музикална реч с безброй модулации, цветове, паузи, интригуваща, чудесна. И преходът към „Родино мила“ на Борис Тричков е неусетен, хорът пее така, както говори диригентът му! Без грам грубост и тежест, полетно, трепетно, с трогателно узнаваем хоров диалект, идиолект по-скоро. Фанфарните отпеви „Родино“ в дяла с „Горда Стара планина“ са неописуеми – нежност и сломеност, поне шест нюанса в една осмина и две четвъртини ноти. Алхимията на специфично уширените и отпуснати вокали, разнообразно обагрените консонанти, играта от светло към ярко в звучността – все рецепти на Бочев с удивително въздействие. Не мога да описвам всяка песен от този диск, а бих искал; не мога да пропусна „Коза и пелин“ на Георги Димитров с артикулация и бистрота, надхвърлящи и най-смелите допускания за възможностите на пеещия човек. Пипковият шедьовър „Жълта пеперуда“ с трогателно приведения към книжовните норми начален текст – „покрай Дунав“, вместо „край Дунава“, и с този неразбираемо висок, искрящ трагизъм, който само детските гласове имат, преди зрелостта да го укроти и нивелира. Но не е само звучността решаваща тук, а интерпретаторската мощ на Бончо Бочев, фразировката му – едновременно крупна и детайлна, наивна и екстравагантна. Олекотяването в края на фразите тук е показано чрез диминуендо, риторичните цезури стават драматични разриви, съгласните се произнасят забавено… учените диригенти-с-вкус може би се усмихват над колегата си от Поликраище. Усмивката на всички ни обаче застива пред „че ще Милка млада да загине“ и сълзите се появяват. „Конче водя“ на Георги Димитров грабва ухото с прецизно изпипания хоров акомпанимент с неуловимо фините динамически градации и темброви промени. Чувам, представям си вдъхновената игра, многомесечна навярно, около това остинатно „тип-типи-тип-тип“, въвлечеността на пеещите в съвършенството на най-простото като най-важно. И дръзкото соло на Клинкова. Неповторимо е вдъхновеното удоволствие в „Полският кантон“ и „Волен вятър” на Тодор Попов; бих казал същото и за неговия „Акварел“, но мой фаворит е интерпретацията на Захари Медникаров с Толбухинския детски хор. Разбира се – „Репетиция за концерт“ с голямата певица Тиха Генова – тогава дете, замислена и проведена тъй изкусно и с такова театрално преживяване, че сякаш звукът показва различните изражения на малките певци при различните фрази.
Изкуството на Бончо Бочев е непрестанен празник с усещането за скъпоценност на музицирането. Давам си сметка, че хоровото изкуство в България, най-вече детското, беше една особена, обособена територия на празника. Може би илюзорна в това си качество, може би оранжерийна; във всеки случай, по-възвишена от заобикалящия живот (А може би и по-реална, кой знае?) Хоровото изкуство беше прокламирано у нас като „масово“, но певците всъщност имаха вярното усещане, че са избраници, electi. Сигурно един радикално критичен десен поглед би вменил като вина на хоровете, че вместо да станат горяни или да се взривяват на прегледите на самодейността, са пеели „песни на/за режима“. Сигурно. Разбира се, въпреки цветущото състояние на хоровете, чудеса се случваха не дотам често. Състоянието на чудо го има при Бончо Бочев. И при Васил Арнаудов. Понякога при Ивелин Димитров с трепетната му, наследена от Бочев чистота, в студеното горене на перфектното при Крикор Четинян, в първичната диригентска сила на Михаил Милков… Говоря за онова вдъхновение – при певци и при публика, което предизвикваше студени тръпки и усещане за безпределна и неясна радост. То може би някога ще се върне – чрез други ръце и други очи. Мисля си, че все пак, силата на това изкуство е, че то всъщност никога няма да се върне, част от възторга е и в носталгичното. За да поддържам надеждата (и укрепвам илюзията), за да празнувам, слушам записи като този, за който пиша сега.
