Денят на бащата
въпроси от упор

Д

Новият сериал на БНТ „Денят на бащата” с външни продуценти екипът на „Агитпроп” можеше да има заглавие „Нелюбов”, ако нямаше вече такъв покъртителен филм. Той е за това какво става в едно семейство, когато любовта си отиде, но плодът на тази любов го има и той неистово се нуждае от нея. Какво се случва след провала на „светото семейство” тук и сега. Има ли някакви социални, духовни или поне цивилизационни механизми, които да смекчат щетите от катастрофата. Оказва се, няма и всеки е оставен да се спасява както може. Хубавото на сериала е, че задава тези въпроси от упор, строго и без сантименти. В стила на оголен социален реализъм, с психологическа сгъстеност и нравствена тревога се открехва една страна от интимния живот на младите семейства, която познаваме само от статистиката. Драматургията тръгва по хоризонтала на битовата драма, но не остава там, а неусетно ни вкарва в екзистенциалното. Усещаме, че в живота на разпадналата се двойка остро липсва вертикалът на вярата в нещо, на някакви нравствени опори. Детето, главният потърпевш, когато е у баба си, често гледа през прозореца към една църква, но нито бабата, нито майката някога са го завели там, нито пък те са стъпили. Получила се е доста мрачна, но до болка достоверна картина на съвременното семейство, която на финала остава да тежи като буца в гърдите. Внушението е безкрайно далеч от безгрижието на стандартния тв сериал, от т.нар. „ентъртейнмънт”. И само чудесната рамкова песен на Стефан Вълдобрев разведрява донякъде емоционалната безизходица.

Още през 70-те години на миналия век започват изследвания за „масовата култура”. Като пример и важна част от нея стават латиноамериканските „теленовели” или турските и индийски сериали, които обилно се гледат и сега. В тях почти винаги се разказват мелодраматични истории с любовен сюжет или се представят важни моменти от националната история, например, освобождаването на робите в Бразилия (класиката „Робинята Изаура”). И ако „теленовелите” и традиционните сериали стават нещо като „народен наратив”, като „масова народна култура”, при „Денят на бащата” наблюдаваме точно обратното. Виждаме доста непривично и оригинално движение по посока към авторското кино. Шестте сезона на „Под прикритие” бяха жанров продукт в криминалната драма, шестте серии на „Денят на бащата” се позиционират извън жанровите клишета. В тях няма мелодраматичен сюжет, няма исторически фон. Те така и въздействат – като дълъг и тежък тричасов филм, разбит на епизоди, за да ни карат сякаш по-продължително да размишляваме върху видяното. Обратно на очакванията за заплитане на сложни интриги (извънбрачни деца, скрити близнаци и всякакви невероятни обрати, задължителен атрибут на сериалите), тук ситуацията е проста и ясна от самото начало. След узнаване за изневяра, младо семейство решава да се разведе. Майката е неумолима и постепенно се ожесточава до степен, че започва да използва детето като оръжие, за да си отмъсти и да съсипе мъжа си, като му отказва да го вижда. Той на няколко пъти губи контрол в емоционални изблици. Губи и работата си. Майката е учителка по пиано, но няма чувствителност на музикант. Масло в огъня наливат тъщата, социалните служби и „загрижеността” на приятелско семейство, което е нещо като огледална алтернатива, плуваща в материално благополучие. Резултатът от семейната война е тежка психическа травма при детето, крайно объркано и стресирано между двамата – то започва да краде, да лъже и стига почти до убийство на друго дете. Накрая, когато нещата отиват опасно далеч, има опит за помирение в името на неговото добро. Но няма хепиенд. Финалът дори загатва за отложено във времето непоправимо психическо увреждане. Както виждаме, всичко е обратно на типичните нагласи при сериалите.

И жанрово, и стилистично, „Денят на бащата” се оттласква от масовата култура. Това става на всички нива. Сценаристите Теодора Маркова, Георги Иванов и Невена Кертова казаха някъде, че, за разлика от „Под прикритие”, това не е поръчка на телевизия, а техен авторски проект. И това се усеща в общия строй на филма. Павел Веснаков, когото познаваме като безкомпромисен режисьор от късометражното игрално кино, влизащ дръзко в рискови теми и сюжети, тук прави успешен опит да „ашладиса” авторския си подход и изминава наполовина пътя към по-лично психологическо кино – това, естествено, не може да стане напълно поради ограниченията на формата. Визуалните решения на Александър Станишев са разнообразни, артистични, нестандартни като за сериал. Такива са и някои от актьорските присъствия – плътни и цялостни. Това е категорично при Захари Бахаров, който прави нюансиран и убедителен образ на баща, жертва на отмъстителните пориви на жена си. Александър Сано в ролята на неговия най-добър приятел изненадва с психологическия си диапазон. При женските образи обаче остава усещане за едноплановост и едноизмерност. Майката (Весела Бабинова) и приятелката й (Глория Петкова) не са разработени равностойно на мъжките персонажи – липсват историите им, не им достига емоционален обем. Не става ясно на какво се дължи свирепата безчувственост на майката, обсебена, озлобена и сляпа за случващото се с детето й. Но това е повече проблем на драматургията, отколкото на кастинга. Безспорно попадение е къдрокосото ангелче Патрик Шон Хесън. Неговият интровертен Боби е превърнат в дяволче, а може би и е осакатен душевно завинаги.

„Денят на бащата” поставя на общественото внимание фундаментални и вечни нравствени въпроси – за отговорността, за съчувствието към другия, за прошката. Сериалът акцентира на мъжката гледна точка, може би защото стереотипът досега винаги е бил майката, която след развод поема грижите за детето. В ерата на #MeToo той идва тъкмо навреме, за да уравновеси донякъде ситуацията в интимните отношения. И да напомни категорично, че детето не е ничия „собственост”, а малък човек в развитие. Единственият подход към него е безусловната любов. До нея обаче се стига по дългия път на трансформация на емоциите. Сериалът ни кара да се запитаме разполагаме ли с примери, с принципи, на които да се опрем, когато сме в екстремна ситуация.Това ни дава християнството и източните учения. Въпросът е ние способни ли сме да се отворим за промяна.

За автора

Боряна Матеева

Боряна Матеева е кинокритик. От 1976 до 2015 работи в Българската национална филмотека като редактор и програматор на филмотечното кино. Член на журитата на ФИПРЕССИ в Сан Себастиан, Анеси, Буенос Айрес, Хавана, Лайпциг, Кан и др. Преподавател по ибероамериканско кино в НАТФИЗ и анимация в НБУ. Сценарист на 4 документални филма.

Категории