През последните няколко години бях твърдо убедена в едно. Ерата на стархитектите приключва. Вече е неприлично да се строят безпардонни сгради по цял свят, копирайки една и съща запазена марка, обслужвайки нечие архитектурно его, съмнителни авторитарни режими или повърхностни корпоративни интереси. Архитектурата трябва да уважава духа на мястото и да служи на обществото. Това беше отчетлива линия поне в архитектурния свят, особено видима след икономическата криза от 2008 – 2009 и в контекста на възродената напоследък носталгия по европейската социална държава и регионалните модернизми от втората половина на миналия век.
Теорията ми се държеше през 2016 с избора на социално ангажирания чилиец Алехандро Аравена за куратор на 15-ото архитектурно биенале във Венеция и за носител на т.нар. “архитектурен Нобел” – наградата “Прицкер”. Държеше се и през 2017, когато европейската архитектурна награда за съвременна архитектура “Мис ван дер Рое” отиде при иновативната реновация на един от най-големите холандски блокове от 1960-те De Flat / Kleiburg, истински символ на следвоенната холандска социална политика. През същата тази 2017 “Прицкерът” беше даден на силно регионалните испански (всъщност каталунски) архитекти RCR Arquitectes, известни основно с една малка винарна.
През 2018 съвсем набрах увереност. Тогава с “Прицкер” бе удостоен скромният 90-годишен индийски архитект Балкришна Доши, който през целия си живот се опитва да пречупи идеологията на модернизма през местния контекст и не спира да вярва в обществената мисия на същия този модернизъм. Тук изобщо не отварям дума за поредицата изложби, награди и медали, повече или по-малко влиятелни архитектурни биеналета и триеналета, документални филми и филмови фестивали, архитектурни седмици, книги и конференции, които в един глас припомняха, че стархитектите и тяхното его са част от безотговорната култура на 1990-те, сега си имаме други проблеми.
И така до 5 март 2019, когато заякналата ми теория беше разбита на парчета от една новина. За носител за 2019 на най-престижната международна награда за архитектура “Прицкер” беше обявен японският архитект Арата Исодзаки.
Наградите “Прицкер”
Наградите “Прицкер” се връчват от 1979 година и са инициатива на чикагското семейство Прицкер и тяхната фондация “Хаят” (собственици са и на хотелската верига “Хаят”). Наградата се дава на архитекти, които са допринесли за развитието на човечеството и застроената среда чрез изкуството на архитектурата. Има жури, но няма предварителна селекция и предварително известни номинирани. На всеки победител се дават по 100 000 долара (плюс статуетка на Хенри Мур).
Защо са важни наградите “Прицкер”? Защото в бъбривия съвременен архитектурен свят реперите, които влияят на всички и задават тона по цял свят, са не повече от пет. И “Прицкерът” е най-видимият сред тях.
Прицкерите обаче са странни награди. През тези 40 години техни носители са били или супер известни имена, които в точно този момент са на върха на славата си (т.нар. “стархитекти” като Заха Хадид, Херцог и де Мерон, Норман Фостър, Рем Кулхас) или “стари майстори”, наградени за цялостно творчество с известно закъснение (германецът Фрай Ото става известен с вантовите си конструкции през 1960-те, но получава наградата през 2015, японецът Кензо Танге, ключова фигура за развитието на японската архитектура веднага след Втората световна война, е награден през 1987 и т.н.). През последните 3 години обаче наградите, както вече стана ясно, съвсем последователно отиваха само при малки, локално известни архитектурни имена или при такива, които отправят ясни социални послания с работата си.
Кой е Арата Исодзаки
Исодзаки, разбира се, не е класически стархитект от рода на Норман Фостър, Жан Нувел, Франк Гери или покойната Заха Хадид. Строил е много, но не прекалено. Бил е част от авангардните движения от 1960-те в Япония, работил е с Кензо Танге, измислял е утопии. Макар никога да не е бил официално част от групата на японските метаболисти, негови са “Clusters in the Air”/”Гроздове във въздуха” от 1962 – радикален проект за решаване на хаоса и презастрояването в Токио с групи жилища, накачени като гроздове около вертикални ядра и разположени на 30 метра над земята. Неосъществена утопия, която днес е един от най-емблематичните образи на архитектурния метаболизъм.
През 1965 Исодзаки участва и печели с Кензо Танге големия архитектурен конкурс, организиран от ООН за възстановяване на разрушената от земетресение столица Скопие на югославската република Македония. Японците осъществяват само част от проекта си след поредица бурни балкански скандали, но Исодзаки издържа учудващо дълго, преди да се съгласи на компромис и да се оттегли заедно с Танге.
През 60-те той прави мощен брутализъм (например, библиотеката в префектура Оита през 1966), а през 70-те – умен постмодернизъм като Музея на модерното изкуство в префектура Гунма (1974). Излиза на световната сцена чак през 1986 със сградата на Музея за съвременно изкуство (MOCA) в Лос Анджелис – типичен осемдесетарски геометризъм със съмнително ефективно функционално решение, който местните все още недолюбват. Следващите му проекти по-добре да се направим, че не съществуват – от безсилен постмодернизъм през 90-те до конформистко рециклиране на собствените му идеи от 60-те за нуждите на арабските шейхове в Катар. Именно в началото на XXI век Исодзаки става “истински” стархитект и строи на поразия в Китай и Близкия изток, в САЩ, в Европа, в родната си Япония.
Аз не можех да се спра на един определен стил. Промяната при мен стана постоянна. Парадоксално, но именно това се превърна в моя собствен стил, казва той.
Арата Исодзаки, Национален конгресен център в Катар, 2011 г.
Странен ретро избор, коментира Оливър Уейнрайт, архитектурният критик на “Гардиън” миналата седмица. Исодзаки не е строил нищо добро от много дълго време. Въпросът е защо сега и защо точно той?
Какъв е проблемът с Арата Исодзаки
Арата Исодзаки е роден през 1931 и звездният му миг отминава някъде преди около 30 години. Тогава е времето, когато той получава най-големите си архитектурни награди, и тогава евентуално един “Прицкер” би стоял малко по-логично. Разбира се, журито на наградите обича да дава възможност на заслужили архитектурни доайени за последен шанс легитимирана световна слава. Проблемът с Исодзаки е, че той продължава да строи. Няма да забравя абсурдния силует на неговия нов небостъргач “Алианц тауър” в покрайнините на Милано, когато случайно се натъкнах на него през 2017 в търсене на не по-малко посредствения жилищен комплекс, проектиран от Заха Хадид в края на живота й.
Никога не е късно човек да стане за резил. И точно тогава да получи най-голямата награда в архитектурния свят.
Според журито на тазгодишните награди “Прицкер”, Арата Исодзаки е една от най-влиятелните фигури в съвременния архитектурен свят, който постоянно търси и не се страхува да се променя и да пробва нови идеи. Той става първия японски архитект, който изгражда дълбока и дълготрайна връзка между Изтока и Запада, при това не чрез мимикрия или колаж, а като прокарва нови пътеки. Твърде обща обосновка, която освен това никак не звучи убедително.
Сега, вярно е, че живеем във времена на постоянен ерзац. Архитектурни стилове и проекти от миналото се рециклират постоянно, само че не в игривата постмодерна небрежност на Робърт Вентури, а като чисто ново откритие, част от краткотрайна мода. Днес е ред на късния постмодернизъм от 1990-те – в модата, в музиката, вече и в архитектурата. Но Арата Исодзаки беше част и от сигурно последната авангардна вълна на ХХ век – японския метаболизъм от 1960-те. Тъжно е да гледаме как един авангард остарява и се превръща в част от безкритичен мейнстрийм. Именно тук е проблемът с тазгодишната награда “Прицкер”.
