Бойно кръщение

Б

Понеже случаят благоволи, посред въздушните си удари по непослушната Югославия, НАТО взе, че навърши 50 години. Ето защо на юбилейното си парти във Вашингтон от 24 до 27 април 1999 г. Алиансът си направи специален подарък, а именно една нова стратегическа доктрина. С нея НАТО се упълномощи (занапред и без мандат на ООН) да прилага военна сила, където и когато прецени за необходимо. Тъкмо това, което в разправата си с Югославия вече от месец вършеше под кодовото название „Съюзна сила“ и по същество беше бойното кръщение на някогашния отбранителен съюз.

НАТО, както писаха вестниците, на 24 март 1999 г.[1] намери новата си идентичност.

След още месец бомби и ракети върху Югославия, Луиз Арбур, главен прокурор на Хагския трибунал, повдигна обвинение за военни престъпления срещу президента на бомбардираната държава Слободан Милошевич. Смелия си ход госпожа Арбур обоснова с принципната независимост на прокурора, залегнала в статута на трибунала, чийто чл. 2 гласи: „Обвинителят действа независимо като самостоятелен орган на Международния трибунал и не му е позволено да търси или да приема указания от което и да е правителство или друга инстанция.“ Ето защо госпожа Арбур първо два дни във Вашингтон обсъжда обвинителния акт с президента на САЩ Бил Клинтън и едва след това, на 27 май, го извести на останалото човечество. Когато две години по-късно откараха Милошевич в Хага, той от подсъдимата скамейка се развика, че с процеса срещу него Трибуналът всъщност продължавал войната на НАТО срещу държавата му. Не че не е вярно, но все пак, не съвсем. В действителност, Международният наказателен трибунал за бивша Югославия още с първия си процес през 1993 г. раздаде ролите в югославската трагедия и с инструментите на наказателното право под диригентството на Луиз Арбур произведе фалшивата музика към разфасоването на нещастната държава. А бойното си кръщение легендарната „желязна лейди на човешките права“ получи още през 1996 г. в процеса срещу босненския сърбин Душко Тадич.

 

За чудовищни изнасилвания четохме в пресата. Как на един му изпразнили пожарогасител в устата, друг го заставили да пие машинно масло, трети да отхапе на другаря си тестикулите. За „касапина от Омарска“ ставаше дума, за коменданта на лагера на смъртта в Трнополе Душко Тадич. Над 100 свидетели ще представи главният прокурор Ричард Голдстоун, които от първа ръка ще разкажат какво са видели и какво лично са преживели от това сръбско чудовище. Не се получи. Три месеца едни свидетели разказваха на съда какво видели по телевизора, други се оплетоха в противоречия, а най-важните отказаха да потвърдят под клетва всичко онова, което седмици наред разказваха по вестници и екрани. Огорчени, медиите отвърнаха поглед от Трибунала и пренасочиха вниманието си към настъпващото лято и най-голямата краставица на пазара. Но лятото взе да отшумява и ето че свеж вятър полъхна от офиса на прокуратурата: предстои появата на един нов свидетел, който бил съучастник в престъпленията на Душко Тадич, и сега наистина от първа ръка ще свидетелства за зверствата му като комендант на концлагера в Трнополе през 1992 г. Въпросният защитен свидетел на обвинението с кодовото название “L“ бил пазач в концлагера, неотдавна бил осъден в Сараево за геноцид и сега босненските власти го предоставили на Трибунала. И действително, от 12 август 1996 г. при затворени врата съдът цели три дни изслушва показанията на свидетеля „L“, който в съучастие с Тадич застрелял 25 босненски мюсюлмани, на двама прерязал гърлото и изнасилил десет момичета. За да се справи с последното, му удряли по една инжекция. Под неумолимите въпроси на прокурора свидетелят потресе съда с низ от шокиращи подробности за тези зверства, разиграли се през 1992 г. в мазата на бялата къща на терена на концлагера Трнополе.

Да не беше само професор Миша Владимиров, амбициозен нидерландски юрист с руско коренче и адвокат на Душко Тадич. Усъмнили го някои детайли в показанията на защитения свидетел. Възможно ли е, например, едва 16 годишен да е бил въоръжена охрана в концлагера? Владимиров поискал от прокурорския офис реалното име на свидетеля и се отправил за Трнополе да търси концлагера и бялата къща с мазата на ужасите. Не я намерил нито на терена на така наречения концлагер, нито наоколо. Не намерил и никого, който да познава свидетеля. Впрочем, не намерил и концлагер, а останки от транзитен лагер за бежанци по време на войната. В село Босанска Бойна обаче намерил тънещото в немотия семейство на свидетеля: майка, баща, брат и две сестри. Дали имат още един син, попитал Владимиров, и узнал, че най-младият им син през април 1994 г. бил мобилизиран в армията на босненските сърби и навярно е загинал, защото оттогава не са чували за него. Свидетелят обаче твърди, че имал само майка. Баща му и брат му починали през ноември 1992 г. и той лично ги погребал, като за целта комендантът Душко Тадич го пуснал в отпуска. Владимиров незабавно уведомил прокурорския офис, че свидетелят им крие самоличността си, но не му повярвали. „L“ също продължавал да отрича, че баща му е жив. Тогава Владимиров поканил баща му Янко и брат му Перо да дойдат в Хага, където ще могат да узнаят повече за съдбата на изчезналия син. На очна ставка в присъствието на главния прокурор свидетелят половин час упорствал, че не ги познава, но когато баща му го прегърнал, се разплаква и признава: да, това са татко и батко. След кратък разговор насаме свидетелят се отрича от всичките си показания, дадени под клетва. Никога не е бил в Трнополе и никога на живо не се е срещал с Душко Тадич. Тогава съдът възлага на прокурорския следовател Боб Рийд да разпита наново свидетеля. Рийд вече го е разпитвал в Сараево по покана на босненските власти и тогава свидетелят му се видял съвсем благонадежден. Още същия ден под клетва Рийд запознава съда с новите показания на „L”. Свидетелят се казва Драган Опачич. През април 1994 г. 18-годишният Опачич бил мобилизиран в армията на босненските сърби и още в първото сражение през октомври бил ранен и пленен от босненските мюсюлмани. С бой и заплахи го заставили да признае престъпления, за които го осъдили на 10 години затвор. След това бил поет от босненското разузнаване АИД и цял месец го тренирали какво да говори и как да се държи като свидетел пред Хагския трибунал в процеса срещу Душко Тадич. За целта му показвали фотографии на Тадич и някакъв видеофилм за концлагера Трнополе. (Както знаем днес, става дума за прочутите кадри на британския екип от ITN с полуголи мъже зад бодлива тел през август 1992 г., които германският журналист Томас Дайхман през 1997 г. разобличи като фейк.) Ако Опачич се провали като свидетел, му обещали куршум. С оглед на новите показания на Опачич, прокуратурата на първо време го оттегля като свидетел. На свой ред, Владимиров също разпитва Опачич в присъствието на прокурора. В този разпит Опачич твърди, че нито е чел, нито са му прочели показанията, въз основа на които през 1995 г. го осъдили в Сараево. С бой и заплахи го заставили да ги подпише, друго не искали от него. На съдията не се осмелил да каже как е подписал показанията си. От страх нищо не казал и на следователите от Хага, които пък го увещавали да даде показания като свидетел срещу Тадич, пък тогава щели да го върнат в Сараево, където ще го помилват и пуснат на свобода. След всичко това, прокуратурата окончателно се отказва от свидетеля си и снема от Тадич обвиненията, свързани с показанията на Опачич. Денят бе 27 октомври 1996 г., фундаментите на Трибунала се затресоха, заговори се дори за разпускането му. От вестниците се изтърколиха заглавия, като „Босненски агент – свидетел в Хага?“ и „Сараево манипулира Трибунала!“

Когато се развихря скандалът със защитения свидетел на обвинението, Луиз Арбур едва от месец е главен прокурор на Трибунала. Сам Ричард Голдстоун я препоръчва за свой приемник, позовавайки се изрично на големите й заслуги в борбата за човешки права по света. Ето защо, нека внимателно проследим как в хода на бойното си кръщение заслужилата защитничка на човешките права ще избави Трибунала от блама с първото му наказателно дело и ще оправи грешките на предшественика си. Та нали неговите следователи отлетяха за Сараево по покана на босненските власти, за да се запознаят с подаръка им за Трибунала. Очевидно така ги е зарадвала появата на спасителния свидетел, че дори не са си дали труда надлежно да проверят идентичността и благонадеждността му. Година и половина по-късно, с всички конфузни последици, тази работа свърши адвокатът на Тадич. Луиз Арбур е гневна и има защо. Да й положат в скута тази висока отговорност, цял свят сега е вперил поглед в първото изпитание на Трибунала, което е и нейно изпитание, та нали, както казват, става дума за първия процес за военни престъпления след Нюрнберг! А сега какво? Излиза, че прокурорът се е орезилил като играчка в пропагандната война на Босна. Реакцията от Сараево, впрочем, не закъсня: Опачич доброволно и без бой е дал показанията си – тръби по всички медии босненският посланик към ООН Мухамед Сачирбей. Да се радва, че се е отървал с 10 години затвор, максимума за непълнолетни. Вместо това, Опачич иска с клеветите си пред Трибунала да компрометира босненското правителство и да се измъкне от присъдата си, хайде веднага да ни върнете затворника, както сме се уговорили!

А междувременно свидетелят изчаква в затвора в Схевенинген по-нататъшната си съдба. Какво да го правят? Госпожа Арбур има сериозен проблем: Драган Опачич е осъден в Сараево за престъпления, които са съдържание на свидетелстването му пред Трибунала. Това ще накърни репутацията на Босна, а не бива. Първо да отстрани съмнението, че с присъдата на Опачич в Сараево може би нещо не е наред. Ето защо ще остави сръбския злосторник, дето й се прави на жертва, да си сърба чорбата в килията и ще изпрати в Сараево експерти да проверят има ли нещо вярно в твърденията му. Как са проверявали експертите, не знаем, но знаем едно писмо на госпожа Арбур до президента на Босна Алия Изетбегович от 2 декември 1996. В това писмо Луиз Арбур изразява голямото си задоволство от резултата на проверката и обстоятелствено благодари на „dear mistar Izetbegovic“ за неговата “total cooperation“ с експертите й. След това госпожа Арбур преминава по същество: “Въз основа на кратко, но интензивно разследване, ние не разкрихме нищо, което би могло да подкрепи твърденията на Опачич, че Вашите власти с насилие го заставили да направи лъжливи признания по делото Тадич или че го тренирали да лъжесвидетелства. Напротив, от информацията, придобита от нашите следователи, проличава, че изявленията на Опачич, насочени срещу Вашите власти, са лъжа. […] Разследванията относно измеренията на направеното лъжесвидетелство продължават.“ Иначе казано, Опачич на 25 октомври 1966 г. е лъгал, че босненските власти го заставили да лъжесвидетелства, не се безпокойте за репутацията им, господин Изетбегович, всичко е наред.

По същото време обаче, и няколко журналисти, каквито тогава още имаше, например в нидерландския вестник „De Volkskrant“ и радиотелевизионния канал VPRO, също проведоха свои разследвания на място и придобиха съвсем други впечатления за осъждането на Опачич. Особено ги поразили съдебните документи по присъдата му, една съвсем тънка папка за всичките му убийства и изнасилвания. Само едно умопомрачително признание от 12 страници в папката и две-три медицински удостоверения за състоянието на подсъдимия. Няма веществени доказателства, няма имената на жертвите, няма поне едно свидетелско показание, че някой го е виждал в Трнополе. На въпроса на озадачения кореспондент на „De Volkskrant“ Барт Райс, съдията Исмет Хаджич, осъдил Опачич на 10 години за геноцид, пояснява: „Всичко това не ни трябва! Решаващо доказателство за нас е неговото самопризнание.“

Госпожа Арбур също разполага с тази папка, но очевидно няма проблеми със съдебно-правната култура на босненския си колега. В канадската й родина за незначителни процедурни грешки пускат сериен убиец от затвора, но тук сме в Хагския трибунал и този сръбски тарикат, дето й се прави на интересен и иска да избяга от ролята си, горчиво ще съжалява. Не щеш ли обаче, размърда се и Втората камара на Трибунала. Съдиите очевидно не знаят за благодарственото писмо на Луиз Арбур до Изетбегович, та на 11 декември й дават указание да повдигне срещу Опачич обвинение за лъжесвидетелство. Ако бъде признат за виновен, което е съвсем реално, Опачич може да очаква до една година затвор или до 10 хиляди долара глоба. Тези съдии май не знаят какво искат, ще да си е казала госпожа Арбур. Ако повдигне срещу Опачич обвинение в лъжесвидетелство, съдебното разследване в Хага ще постави под въпрос съдебната практика на босненското правосъдие. Нещо повече, ще възникне основателното подозрение, че Сараево се опитва да манипулира международното правосъдие в Хага с всички нежелани последици за разпределените роли на злите и добрите в босненската гражданска война. Ето защо Луиз Арбур ще прибере указанието на съдиите да отлежава в чекмеджето, докато му дойде времето.

Едва на 8 май 1967 г., един ден след осъждането на Тадич, Луиз Арбур в един „Internal Memorandum“ информира Трибунала какво е решила да прави с указанието на Втората камара. Първо да обясни защо половин година протака отговора си: не искала със становището си по лъжесвидетелстването на Опачич да повлияе на присъдата срещу Тадич. В отговор на указанието на съдиите, проучила два въпроса: дали Опачич като свидетел на обвинението съзнателно е дал лъжливи показания; дали твърдението на Опачич, че властите в Сараево го тренирали да лъжесвидетелства в процеса срещу Тадич, отговаря на истината. Да, гласи първият отговор. В процеса срещу Тадич свидетелят на обвинението съзнателно е дал лъжливи показания. Не, гласи вторият отговор. Не е вярно, че босненските власти са тренирали Опачич да лъжесвидетелства пред Трибунала. Излиза, че Опачич и двата пъти е лъгал: лъгал е, като е давал показания, лъгал е и като се е отрекъл от тях. А босненските власти не са лъгали. След като изяснява този деликатен въпрос, госпожа Арбур заявява, че въпреки това, няма да повдигне срещу Опачич обвинение в лъжесвидетелстване. Изобщо не е длъжна да се оправдава за решението си – намеква госпожа Арбур деликатно за суверенитета си като главен прокурор – но въпреки това, ще изложи основанията си. Добре, че не се въздържа, та да знаем с кого си имаме работа. Лъжесвидетелстването на Опачич, обяснява госпожа Арбур, не е достатъчно, за да повдигне обвинение, понеже Опачич всъщност е лъгал само за смъртта на баща си. Много от показанията му за Тадич обаче съвсем не били неверни. Обвинението за лъжесвидетелство следователно би се ограничило единствено до лъжата на Опачич за баща му. Госпожа Арбур знае, че това не е вярно, но тук е Хагският трибунал и подобни прокурорски волности нямат последици. Второто основание на госпожа Арбур да не съди лъжесвидетеля е още по-интересно. Наказанието за лъжесвидетелство предвижда до една година затвор или 10 хиляди долара глоба. Опачич обаче вече е осъден в Сараево на 10 години затвор, така че още една година за лъжесвидетелстване в Хага изобщо няма да му се отрази, а 10 хиляди долара глоба без друго не е в състояние да плати. Дали пък щеше да му повдигне обвинение, ако лъжесвидетелят имаше 10 хиляди долара? Най-убедителното си основания обаче главният прокурор привежда накрая и то не търпи никакви възражения. Госпожа Арбур добила информация, че Опачич желаел да бъде подведен под отговорност за лъжесвидетелство, за да може по този начин да дискредитира правителството на Босна и Херцеговина и в резултат на това да бъде освободен от наказанието, наложено му от Върховния съд в Сараево. С оглед на тази информация, госпожа Арбур по никакъв начин не желае да съдейства на опита му да употреби Трибунала за дискредитиране на босненското правителство. Ето защо Драган Опачич следва в най-скоро време да бъде върнат обратно в ръцете на босненското правосъдие, за което лично ще има грижата.

През 2004 г. Луиз Арбур споделя в едно интервю за вестник „Торонто Стар“ какво решаващо въздействие имал строго католическият й девически колеж „Регина Асумпта“ за оформянето й като личност. И допълва: „Някак си калугерките ме приучиха да упорствам до постигането на точно тази цел, която съм си поставила, дори ако ми се наложи до известна степен да се бунтувам.“

Какво ли му е било, когато гавазите са го побутвали пред себе си към зеещата врата на самолета за Сараево, що ли му се е въртяло в главата два часа над облаците? 18-годишен е бил, като са го млатили да подпише признанията си, 20-годишен слиза по стълбичката обратно в обятията на старите си приятели. Близо две години не са се виждали, та има какво да си говорят. Казват, че майката на Драган Опачич се разплакала от радост, когато узнала, че синът й не бил убит, а e жив и здрав в затвора в Схевенинген.

Когато през 2004 г. изтече мандатът й като главен прокурор на Международния наказателен трибунал за бивша Югославия, бунтарката за човешки права Луиз Арбур пое тежката отговорност на Върховен секретар на ООН по правата на човека. През 2008 г. Луиз Арбур увенча този си мандат с високото отличие Награда на ООН за правата на човека.

Поетът на немския пиетизъм Фридрих Готлиб Клопщок възпява в една ода капката дъжд на ръба на ведрото, съхранила целия Божи свят в себе си.

Бел. ред. Текстът е част от доклад, предназначен за симпозиума „20 години от войната на НАТО срещу Югославия”, който ще се проведе на 24 март във Виена.Организатор на форума е Комитетът „20 години от войната на НАТО срещу Югославия” с подкрепата на Сръбско-австрийското движение за солидарност и други неправителствени организации.

–-

[1] Когато е началото на бомбардировките (бел. ред.)

За автора

Жерминал Чивиков

Жерминал Чивиков е арестуван през 1969 и осъден на три години затвор за участие в нелегална група, разпространявала позиви с „клеветнически твърдения срещу народната власт“.
Емигрира в Холандия, завършва германистика и славистика в Лайденския университет и преподава в същия университет съвременна немска литература и литературознание. През 1984 г. там защитава дисертация на тема „Интерпретативни проблеми на модерната лирика с илюстрация от поезията на Паул Целан“. От 1988 г. до пенсионирането си през 2005 година работи в българската редакция на радио „Дойче Веле. Живее в Хага.
От 1990 г. сътрудничи редовно на в. „Култура“.Автор е на много статии върху процеса срещу сръбския президент Слободан Милошевич, които публикува от 2002 г. в холандски, германски и български вестници. По темата пише книга и прави трисериен документален филм за холандската телевизия с режисьор Йос де Пютер (2004).

Категории