Марлен Мартинович Хуциев е от филмовите автори в бившия СССР, които в началото на 60-те, по време на т. нар. „размразяване” на Хрушчов, не само се опитват да се изтръгнат от калъпа на соцреализма, но и успяват да надхитрят идеологическата подозрителност – през формални експерименти, документална стилистика, психологическа вглъбеност, топла ирония, гротеска, сатира… Филмите им, вгледани в човека и неговите проблеми, се превръщат в софистициран и безкомпромисен контрапункт на съветския конвейр. Доста от тях са наказани от цензурата със забрана и негледане.
Марлен Хуциев създава интимни филми-размисли за времето, епохите и девалвацията на ценностите, изваждайки абсурда на идеологическите матрици през съпоставянето им с живия живот. Елиминирайки схоластиката на соцреализма, той снима в реална московска среда с млади герои и техните съкровени и всекидневни проблеми. „Заставата на Илич” (1964) е сред най-мощните нонконформистки филми в историята на СССР с многострадална участ. Разказва за трима приятели и техните лутания. Почувствал се объркан след поетична вечер и купон на „златната младеж”, Сергей вижда баща си, загинал на фронта. Срещата е разтърсваща, но няма утеха, нито съвет – той е загинал по-млад от сина си. Смутено, момчето се оглежда и открива, че сред бойните другари на баща му спят и неговите приятели Николай и Слава. Въпреки оптимистичния финал, цензурата не прощава на Хуциев искреността и дързостта на еретичното съизмерване и демитологизацията – филмът е забранен и авторът е принуден да го премонтира в „Аз съм на 20 години”. Истинската версия се появява едва по време на „перестройката”. „Юлски дъжд” (1967) също представя тревожността на 60-те в контекста на Отечествената война – младите са интелигентни, цинични, достоверни и лишени от идеали… „Послеслов” (1983) е решен като спор върху живота и неговите изненади между зет и тъст.
В „Без предел” (1994) Марлен Хуциев артикулира отчаяната си равносметка за живота и съдбата на Русия, а репликата „Важно е не количеството на годините, а качеството на дните” звучи като афоризъм-завет. В този филм ги въплъщава отново в диалог, но между младостта и старостта на един и същи човек. Спомени и комплекси, блянове и огорчения, градове и дансинги се влачат из съзнанието на атлетичен интелектуалец около 50-те в екстремна ситуация. Собственото му минало оживява чрез Володя, пред когото е всичко, дори и изборът. Сменят се сезони, епохи, хора, любими, сменя се отношението към Бог и самата Русия, а реката си тече. Шизофренията се превръща в отвъд клиничен опит за обемане на криволиците на Аз-а. Затварянето на годишния цикъл – в горестна равносметка за съдбата на Русия през поетиката на Пушкин… Няма го задъханият ритъм на „Заставата на Илич” или „Юлски дъжд” с неуморните подскоци на камерата от лица към улици, от чадъри към телефони, от караул към купон… Този филм е съзерцателно-монотонен. И в него присъства Хуциевото пристрастие към дългите планове, маниакалното внимание към детайла, изследването на човешките потайности… През 2001 той създава документалния филм „Хората на 1941“, а тази година би трябвало да излезе завещанието му „Невечерняя“, построено като диалог между Чехов и Толстой.
През 1998 Марлен Хуциев показа дълго снимания „Без предел“ в София – сценарият е готов още през 1985. И разговаряхме. Тогава той сподели: Много беше мъчително, тъй като във филма има различни сезони и места… Имаше много паузи, осем месеца не снимах… Обикновено, докато правя филм, непрекъснато го въртя, за да ми е пресен. А сега беше доста трудно – затова и снимах много по-подробно, отколкото съм свикнал… Някой ме обвини, че съм направил своя “Амаркорд”. Ще ви призная нещо – когато в “Огледало” на Тарковски видях, че той се е заснел, бях направо ошашавен. Смятам, че не трябва така възвишено и сериозно да гледаш на себе си. Когато Фелини прави “8 ½”, той се отнася към себе си с ирония. Естествено, че във филма има моите размисли за живота, моя светоглед… Направих „Без предел“ като крушение на Русия. Като прощаване с Русия… Просто киното трябва да си възвърне нравствеността. По принцип смятам, че живеем в трагична ситуация. Историята не бива да се разкъсва. И изобщо гонитбата на благоденствие ми се струва пагубна за човечеството. Компютърът ме плаши – разбира се, съзнавам удобствата на техниката, но нещо от нас постепенно изчезва… По-рано орачът излиза на полето, слънцето грее, после залязва, тишина… Откъснали сме се от природата, така жестоко я малтретираме, че не се знае как ще свърши това…
Преди няколко години Марлен Хуциев получи почетната награда на фестивала „Любовта е лудост“ във Варна. Изумително свеж и витален бе за възрастта си.
Светла му памет!
