“Писането”. С Ришард Капушчински разговаря Марек Милер. Превод от полски Благовеста Лингорска. Редактор проф. д-р Минка Златева. София: Сонм, 2018. Цена 16 лв.
Какви заглавия, посветени на писането, можем да открием днес в една сносна книжарница: “За писането” от Чарлс Буковски и “За писането” от Стивън Кинг, “Писането. Професионални тайни на майсторите в литературата”, съставена от София Петрова… А професионалните тайни на майсторите в журналистиката? А майсторите, които работят на ничията земя между литературата и журналистиката? Такива като Ришард Капушчински. Неговите репортажи и днес имат забележителен ефект върху студентите: просто ахват. На фона на промененото им от виртуалните мрежи съзнание, според което светът е малък и обозрим, творчеството на Капушчински им показва, че светът продължава да е необятен, противоречив, пъстър. Че светът не сме само ние, в аудиторията на “Московска” 49… Че има културни разлики. Че емпатия не означава взаимност. Че има Трети свят. Че нищо не знаем за него. Че Европа е провинция. И така, какво представлява “Писането”? “Със сигурност не е учебник. Това е опит за записване на метода, работно помагало, професионален бележник за нашите срещи, отворен текст, в който читателят ще намери вдъхновение и надежда. Вярвам, защото това е труд за защитата на професията и на нейните основни смисли”, пише в увода си Марек Милер. Прочее, в 11 ч. на 10 април т.г. в Журналистическия факултет на СУ г-н Милер ще говори за полския литературен репортаж преди и след Капушчински, за субективизма и обективността, за монологичността и полифонията в този безспорно полски жанр, за връзката с експериментите в Лабораторията на репортажа и творчеството на нобелистката Светлана Алексиевич… Но да чуем самия репортер. През 1987 г., да, 1987!, Марек Милер го пита: Как в Източна Европа да бъдем европейци? Ето из отговора: “Полското общество е типично общество на Третия свят, за което е характерна структурата на комина. Това означава, че нашето общество има тесен интелектуален елит на много високо, световно равнище, но не притежава средна класа, а веднага следва пропаст, падение на дъното на обществото. Дори не в негативен смисъл, а в смисъл на своеобразна пасивност, на липса на интерес, на едно ужасно безцветно битуване.“ Каква е причината? „Мисля, че поддаването на тази пасивност, липсата на образци, вторачването в себе си, липсата на йерархия на ценностите. Всеки може да унищожава всекиго, всеки може да ликвидира всекиго, нищо не е важно, никой не е важен. Това състояние на сиротство, занемара, апатия”… В интервюто-река на Милер с Капушчински има много моменти, които плачат да бъдат цитирани. Нека се огранича до само един. От години упреквам студентите си по пресжурналистика, че не четат изобщо вестници и списания. Прощавайте, колеги, и Капушчински не е чел. Но в замяна на това е четял все повече философия – от Платон до Витгенщайн… Кой от съвременните “проминентни” български журналисти го прави, кой? Сещам се за един-двама, не повече. Кога затънахме дотук? Кога журналистиката стана безотговорно забавление за едни, манипулация и бой по “либералните сноби” за други?
