
„Дивата круша“ (The Wild Pear Tree), 2018, Турция/Франция/Германия/България/Македония/Босна/Швеция/Катар, 188 минути, режисьор Нури Билге Джейлан, продуцент Зейнеп Йозбатур Атакан, копродуцент Стефан Китанов, сценарий: Акън Аксу, Ебру Джейлан, Нури Билге Джейлан; оператор Гьокхан Тиряки, музика Йохан Себастиан Бах, в ролите: Айдън Догу Демиркол, Мурат Джемджир, Бену Йълдъръмлар, Хазар Ергючлю, Серкан Кескин, Тамер Левент и др. На екран от 29 март 2019 г. Разпространява Арт фест
Завършил колеж за начални учители в крайморския град Чанакале, младият Синан (Айдън Догу Демиркол) се завръща в родния малък Чан. Още с пристигането е уведомен, че баща му (Мурат Джемджир), също начален учител, дължи пари. По-късно става ясно, че заради конни залагания е потънал в борчове и пропада все по-надолу. Заедно отиват на село, където бащата копае кладенец, въпреки уверенията на местните хора, че вода няма да бликне. Синан е написал книга за областта. Търси спонсор да я издаде. Презира баща си. А той е иначе симпатичен мъж със сипкав смях. Приветливата майка (Бену Йълдъръмлар) се бъхти, за да свързват двата края. Чака с нетърпение пенсионирането на съпруга си. Синан е с хищен профил, ходи разкрачен с ръце в джобовете. Сноб е. Не иска да остане нито в градчето, нито на бащиното равнище. След държавния изпит, на който смята, че се е провалил, в книжарница среща известен местен писател. Натрапва му се със своите възгледи за литературата и нейните автори. На село среща съученичка (Хазар Ергючлю), за която спасението от консервативните нрави е брак с богат мъж. С двама приятели имами се разхожда и слуша техния религиозно-философски спор. Непрестанно в разговорите на село и в града се намесва дивата круша – като дърво, плодове, метафора. Мярват се мравки – като спомен и сън. Сънищата са малко, но заемат стратегически важно място във филма, а вятърът свисти из клоните на дърветата. Финалът е величав. Джейлан твърди: „За да установи връзка с другите, човек трябва да излезе от пещерата си и да поеме някакъв риск. Ако отиде твърде далеч, може да изгуби ориентацията и идентичността си. И ако се страхува прекалено много, той ще започне да отказва да излиза, ще се самоограничава и отстъпва, прекратявайки собствения си растеж и развитие. Особено ако човек се чувства белязан от съществено различие, което е малко вероятно да бъде утвърдено от обществото, то волята му ще бъде морално прекършена“.
Нури Билге Джейлан (1959) днес е най-прославеният турчин в киното, а значимостта му е почти равна на Орхан Памук в литературата. Поел от инженерството, той е режисьор, фотограф, сценарист, продуцент, оператор, актьор, който започва с нискобюджетно кино, където снима себе си, семейството, приятелите… Продължава да прави независими филми. Джейлан е и мислител, мистик, маниак на поетичната умозрителност и визуалната извънредност. Създател на 8 пълнометражни филма, от късометражния си дебют „Какавида“ (1995) до днес, той е неизменно в конкурса на Кан. И с награди. „Зимен сън“ (2014) го увенча и със „Златна палма”. „Дивата круша“ беше в миналогодишния конкурс на Кан, но остана незабелязан от журито.
Джейлан наложи свой собствен стил на концептуално-живописната тревожност, побиращ фабулна простота, психологическа бездънност, величествена визия, медитативен ритъм, акустичен лаконизъм, деликатна ирония, актьорски откровения… Действието във филмите му е ситуирано в Турция, но той мисли в едрите парадигми съществуване-абсурд, творчество-търсене, искреност-манипулация, грях-изкупление, извисеност-пропадане… И посланията му, свързани с културната митология, постигат универсални внушения. Толкова мощен и сугестивен е този стил, че филмите му въздействат като спиритичен сеанс. Вече е влязъл в употреба терминът „джейлановско небе“ – надвиснало, злокобно, романтично, сякаш излязло от платно на Вермеер или Търнър. Така е и в „Дивата круша“, въпреки че той е по-различен от предишните му филми. Ако „Зимен сън“ бе изобилно словесен, новият е концепиран като крупни сегменти-диалози. И от баналната тема „бащи и деца“, филмът стига до мощно внушение за смисъла.
Фундаментално важен за развитието на Джейлан е Антон Павлович Чехов – неслучайно му посвещава „Облаци през май“ (1999). Самият Джейлан ми призна в разговор, когато беше в София през 2012: „Чехов ми говори едно, аз виждам друго, тоест, научи ме как да гледам на живота. Фабулите му обхващат всички сфери на живота, а в основата им е истинската история, която мен ме занимава най-много”. Ако в другите филми се улавят мотиви от творчеството на руския класик, в предишния си филм „Зимен сън“ Джейлан директно се обръща към два негови разказа. И ги разполага в турската атмосфера на душевен дискомфорт, нелепи инциденти, моралистична реторика… В „Дивата круша“ хипнозата „Чехов“ отново властва, но като атмосфера и усещане за неспокойство.
Прочее, открих близост между „Дивата круша” и нашия „Áга” на Милко Лазаров – във вълшебната визия, в болката и опрощението в отношенията родители-деца.
Дори да останете безразлични към филма и неговата натрапчива словесност, няма как да не признаете, че Джейлан е сред малцината съвременни режисьори в света, които не само съхраняват, а и развиват същностния език