Атанас Киряков е сред най-рефлективните, енергични и интересни български кинематографисти. Роден е на 22 март 1939 г. във Варна. Завършил е ИДЕК, Париж (1963). Филмографията му се състои от над 100 документални и научнопопулярни заглавия, сред които „Вестоносци на вековете”, „Да спасим въздуха”, „Писани яйца за радост”, „За служебно ползване”, „Оцелелите”, „Обречените”, „Цяр”, „И в Рая има Ад”, „Летящите хора на Жоел”, „Иван Кирков или да се спасиш в спомена”, „Горяни”, „Преходът или какво стана с нас” и др. Носител е на много награди. С „Концерт за флейта и момиче” (1980) дебютира в игралното кино. От 1993 е продуцент на свободна практика. От 1999 до 2002 е директор на студия „Време”. През 2015 създава игралния филм „Бартер” по историята в документалния му „Омагьосан от морето”.
– Ти си най-продуктивният български кинематографист. Над какво работиш в момента?
– Никога не пропускам сесия (Смях). Не съм от тия, дето един път кандидатстват и се отказват. Спомням си, че с проекта за Теодосий Спасов „Балканска хармония. Истина или сън“ (2016) минах на четвъртия път. В момента имам два проекта. Единият е документален филм за много интересна жена на име Дорина, прочетох навремето възпоменателно писмо на Петър Увалиев и ми направи впечатление. Тя е българка, много красива, участвала е в българо-унгарски незавършен филм, във Филмотеката има материали от него. Баща й е убит от комунистите, арестуват семейството, тормоз, но тя успява да се свърже с англичанин, който е тук в съюзническите комисии. Като разбират, ченгетата я пребиват от бой. И я карат да подпише, че ще донася. Тя казва на приятеля си и той успява да я измъкне от България. Заради това, че се е оженил за българка, английските власти пък го понижават и от дипломат той вече отговаря за колониалните въпроси. Нашите другари продължават да я тормозят. Нещата се успокояват, когато отиват на остров Мавриций, където за 24 години тя развива невероятна благотворителна дейност – създава болници за деца в неравностойно положение, за психично увредени жени, за хора, пострадали от ураганите… И превръща дома си в център на различни раси. Нея отдавна я няма, но ние с оператора Димитър Митов-Митаци открихме сина й – страхотен фотограф, някъде към 60, работил е по модни къщи в Париж, а сега живее в Есекс. Заснехме интервю с него… Веднъж кандидатствахме с тоя проект. Не стана. Сега ще видим. Другият проект е игрален сценарий на Владо Ганев за фатална любов – нещо като черна комедия. Миналия път се класирахме на четвърто място. Надявам се сега да стане. Имам и други идеи, но… Сигурно младите колеги си казват: „Тоя идиот, с единия крак в гроба, къде е тръгнал да кандидатства?“. (Смях) Откакто завърших филма за Светлин Русев, съм без работа. И се побърквам. Чета книги, гледам да се разсейвам, но аз съм работохолик.
– Знаеш ли колко филма си направил?
– Някъде са между 130 и 150. Скоро Владо Трифонов беше намерил някакъв списък със 70-80 заглавия за панорама в кино „Одеон“ по случай 80-годишнината ми.
– Тя в момента тече. Сред познатите видях три филма за Италия, които не съм гледала.
– „Вечният град“, „Историята помни” и един за български художници в Италия. Изобщо не исках да се прави честване. Както и да е. В студия „Време“, освен филмите, които се опитвахме да включваме в плановете си, имаше и поръчкови, разбира се. Някои от тях бяха любопитни. Правех ги с неудоволствие, но исках поне да има полза от тях. Например, снимах филм за кмет на Казанлък и както се чудех какво да направя, открих жена с близнаци, която живее в мазе. Казах й да дойде в приемния му ден, снимахме и направо го изнудих да им намери жилище. Поне направих добро. Мен винаги ме е интересувала темата за неоправданите хора. Например, имам голяма награда от Фестивала на червенокръстките и здравни филми за „Равен на всички“ (1983) – за съдия без ръце. Интересуват ме не чудаците, а хората, които успяват с много усилия да преодолеят или недъга си, или злочестата си съдба.
– Както е рибарят Георги в „Омагьосан от морето“.
– Да, както и героите от политическите ми филми: „Оцелелите” (1990) и „Обречените” (1994), „Горяни“ (2011)… Другото, което ме е забавлявало, са филмите за художници.
– Чудесни са филмите ти за художници, които са ти все приятели, но постепенно се сближи със Светлин Русев и „Усещане за вечност“ е най-дълго сниманият ти филм.
– Да, от 2013. Удобството с Митаци е, че има техника и без субсидия можем да снимаме материал. Светлин разбра, че съм откровен човек, не пестя нищо и отговаряше на всички въпроси, без да се прави на важен. В последните 4-5 месеца се отпусна. Започна да идва у нас, да си говорим за разни неща и някак си спечелих доверието му.
– Поразителна е пророческата му фраза във филма за хаоса след него.
– Така ми отговори, когато го питах за смъртта. Имаше тромб на крака и не вземаше никакви мерки. Караха го да лежи, а той ходеше по цял ден като луд. Подготвяше за рождения си ден камъните. Канеше се след ден да ми ги покаже. На другия ден обаче не дойде. Обадих му се. Каза: „Утре“. И, както си работех, ми се обади Веселина Геринска и, плачейки, ми каза, че Светлин е починал. В този момент точно обработвах фразата: „Не ме е страх, че ще умра, страх ме е за хаоса след мен“. Невероятно съвпадение. Любопитното беше, че на премиерата хора, които го ненавиждаха, излязоха разплакани, а други, по-близки до него, никак не бяха доволни. Голям кеф е да работиш с умни хора. Понякога става много бързо. Филма за Иван Кирков заснех за три дни. За Стефан Груев – също, в Америка. С него беше интересно – бях във Варна, чудех се с какво да кандидатствам, а отдавна ми беше мерак да снимам по „Моята одисея“. Помогнах му да я издадат в „Обсидиан“. Имаше химия между нас. И изведнъж му звъннах и му предложих да заснема филм за него. Усетих как се развълнува. „Няколко души са ми предлагали, аз отказвам, но щом си ти, радвам се и приемам с открито сърце“. Веднага отидох при дъщеря на моя съученичка и за половин час й продиктувах 5 страници сценарий. Кандидатствах и го приеха на първо място. Стефан много страдаше, че жена му Лил е болна от алцхаймер и се заблуждаваше, че ще се оправи. Тогава ми помогна Дими Паница – звънна му и ми се обади да тръгваме. За три дни Стефан живна. „И в Рая има Ад” (2007) е любимият ми филм. А с Иван пък стана друго. Той колкото можеше да е добър, толкова и проклет.
– Като теб.
– А, така! Аз съм скаран с техниката. И отивам при него да го интервюирам за сценария. Говорим си 2-3 часа, прибирам се в София, отварям диктофона – нищо. Ужас! И като го знам Иван, никога няма да се съгласи да повтори, сядам на пишещата машина и го възстановявам. Спечелихме конкурса. Вече съм направил филма и се чудя как да покажа работите му; и изведнъж реших да ги организирам под джаз – любимата му музика… Или филмът за лагерите – заснехме 22 хиляди метра лента на първото поклонение. Асистентът не смогваше да сменя касетите. Хората идваха и виждах в очите им какво е било. Някои бяха онемели, други разказваха. Вече монтирах филма и пристига една жена, аптекарка – бях я снимал, но тя не можа нищо да каже, а сега се разприказва. „Искаха да направят от нас пораженци“. Много емоции има в документалното кино… и търчане, и умора…
– Известен си като много експедитивен режисьор.
– Това ми е качество, което придобих като студент във Франция.
– Как попадна там?
– Още като малък, бях на 10 години, гледах някакъв френски филм и в овенския ми акъл се загнезди идеята да уча във Франция кино. Оттогава училището ми беше между другото. Явих се на пълна матура, имах отлични оценки. След разни перипетии на 20 успях да отида в Париж през 1959 г. Заминах първо за Виена, работех при българските градинари… Един ден отидох в посолството да искам френска виза.
– Знаеше ли френски?
– 150 думи от училище и развален немски от градинарите. И не знам какво ще кажа. Имало е не един момент в живота ми, когато гълъбчето е кацало на рамото ми. Тогава влизам и казвам: „Трябва ми спешно виза за Франция, защото започва ловът на елени в Елзас и не искам да закъснея за него“. Чиновничката ме гледа като обезумяла, а аз не знам откъде го измислих – никога не съм държал пушка. И след 10 дена получих виза. Тръгвам на автостоп през Германия с транзитна виза. На сутринта от Страсбург – пак на стоп за Париж. Спира лимузина, собственикът отваря багажника и там какво да видя – сърна и два фазана. Този човек беше дошъл от Бордо на лов в Елзас. Чудо на чудесата! Та в Париж трябваше да работя предимно нощем и през деня да уча. Непрекъснато. И това ме организира. Научи ме да знам какво искам и да го организирам така, че да не се мотая.
– Защо се върна?
– Защото не бях служил войник. Заплашваха, че ще ме съдят. Щяха да подгонят майка ми и баща ми. Просто съм свързан с България. И досега, където и да пътувам, като стоя повече от месец, вече ми се връща. Някакъв мазохизъм… Докато бях в Париж, Зорка Йорданова ми написа писмо, че идва болната Мила Павлова със съпруга си Христо Сантов и много ме моли да ги обгрижа. Живеех в таван. Оказа се, че те обичат риба. Поканих ги на тавана. Разбрах, че Сантов бил сценарист – изобщо не го бях чувал. А като се върнах – Мила вече беше починала – минавам през БИАТ и виждам Христо Сантов. Той реагира много сърдечно. Попита ме какво правя. Отговорих, че нямам работа. И той каза: „От утре имаш. От днес съм шеф на кинематографията“. Почнах в „Бояна“ като асистент. После ме взеха войник. Преместиха ме във Военна киностудия в телевизията да правя филми за армията. Беше безумие, но имаше симпатичен майор евреин и ми разрешаваше да правя неща, които ми бяха приятни. Тогава Неделчо Чернев снимаше „С пагоните на дявола“ и ме взеха за асистент. След това дойде „На всеки километър“. Исках да почна нещо самостоятелно. Не ставаше. И тогава, пак благодарение на Христо Сантов, отидох в студия „Време“. И почнах от нулата. Беше много смешно, че първият ми филм беше учебен – за баскетбол. Ходех със сценария и не мога да разбера какво е това „дрибъл“. И ме е срам да питам. Все пак, научих. След няколко месеца се обаждат в студията да получа наградата на БСФС за учебно помагало за спорта. Бях го направил за абсолютно неразбиращи хора. И така, тръгнаха нещата. Отначало ме гледаха накриво, особено когато започнах да работя активно. Там беше лежерна атмосфера. Правеха се по един, по половин филм на година – бавно, тържествено, със самочувствие. И като видяха, че аз правя по 6-7 на година, започна много сериозно напрежение.
– Имал ли си премеждия с цензурата?
– Има си хас! Едно от първите беше през 1977. Дадоха ми научнопопулярен сценарий за подобряване на въздуха в България. Тогава беше създаден Комитет за опазване на природната среда. Тръгнах на снимки. Зарязах сценария, защото това, което видях, беше потресаващо. И, забравил за системата и последиците, направих филм за ужасното състояние на въздуха по онова време. Заглавието му е „Да спасим въздуха“. И на художествения съвет стана чудо. Пристигна дама от този комитет и каза, че сякаш филмът е правен от чуждите централи за пропаганда срещу нашата система. И пуснаха оплакване в Политбюро на ЦК на БКП. Няколко месеца колегите в студията ме избягваха. Притесних се, че ще ме приберат. Комисия идва 2-3 пъти да го гледа. Решиха да не правят скандал, като спрат филма, и го изпратиха на „Златен ритон“ в Пловдив. Бай Захари Жандов беше председател на журито и го награди със „Златен ритон“. А 15 години след това не можех да си видя филма. Вторият ми е за „За служебно ползване“ (1989). Тогава пък искаха да ме арестуват, защото във филма казвам, че има първи случаи на паркинсон у деца от феромангановото производство на Кремиковци. В Златица и Пирдоп щяхме да се удушим заради техния завод. Наоколо нямаше никакви насекоми. Показах трупове на овце. Намерих си верен оператор – Ванцети Радев, светла му памет. Той в началото беше като повечето във “Време”, където се правеха предимно научнопопулярни филми – чакаха по три седмици изгрева, например. Аз нямам търпение, трябва да се улавят мигове. И той постепенно свикна. 20 години сме работили заедно.
– Много филми имаш с него, но през последните години снимаш с доста по-младите Митаци, Антон Бакарски, Иван Тонев… И визията във филмите ти вече е много по-концептуална.
– Разбира се. Те са с друг рефлекс, с друга чувствителност.
– След ден ставаш на 80. Има ли нещо, за което съжаляваш?
– Защо да съжалявам? Човек си избира какво да прави. Не съжалявам, че не останах в Париж. Едва ли там щях да имам такава реализация, каквато имах тук. Най-важното – не съжалявам, че съм правил полезни неща. И повечето от филмите ми са полезни за обществото. И досега на улицата ме спират възрастни, изстрадали хора и ми говорят и за лагерите, и за горяните. Мисля, че не съм нарцистичен и може би заради това по-малко контактувам с колеги. Друга среда си имам. Но не мога да понасям, когато колеги се ненавиждат. И аз познавам неприятни хора от гилдията, но като видя техни добри филми, не мога да си кривя душата. Не обичам агресивните хора, тарикатите, шмекерите. Ако за нещо съжалявам, то е, че 80 години минаха много бързо, а акълът ми е на 20. Макар че за някои неща човек помъдрява. Най-важното е, че почваш да прочистваш хората около себе си и кръгът се стеснява. Това е шаренията на живота.
Разговаря Геновева Димитрова
20 март 2019 г.
