По повод на книгата му „101 посвещения”, редактор Иглика Василева. София: Смол Стейшънс Прес, 2019. Цена 14 лв.
– От последната ти книга – „Книгата на живота” (2010), до „101 посвещения” изминаха 9 години. С какво те промени това отсъствие-присъствие в актуалната българска литература?
– Надебелях с 15 килограма, оплешивях. Появиха се болките в колената, в кръста и тук-там. Вече мога напоително да ги обсъждам с колеги и колежки. Бях живо мъртъв, не се самоубих. Върнах се в живота и в смеха си. В контекста на казаното от Шандор Мараи как „трябва да внимаваме с онези, които са прави. Били са сполетени от голяма несправедливост, подлост, ограбили са плодовете на труда им, ограбили са свободата им, убили са любимия им човек и алчни или долни, или жестоки хора са сторили всичко това незаконно. Тези хора са прави и се движат в този свят като факли, разнасяйки аления си гибелен огън, собствената си безспорна истина. И искат възмездие или отмъщение искат, и понякога самите те не знаят какво искат… само нещо да се случва… Тези несретници са много опасни, защото са прави; всеки, който е прав, е опасен и той го знае“, превод мой, струва ми се, вече съм прав и безопасен, безутешен и готов за утеха (в същия фрагмент от Билкова книга Мараи твърди, с не всичко съм съгласен в него: „И един ден осъзнават, че те, несправедливо гонените и мъчените, да, те са отговорни за всичко онова, което им се е случило. Всеки е отговорен за това, което се случва с него. Тогава ги утеши; не по-рано.“). Що се отнася до присъствеността на написаното от мен, то усещането ми е за наличност: в последните шест години, дотам някак се разпростират спомените ми, но предполагам и в останалите три е така, произведенията ми са четими в литературния печат: в Гранта, Литературен вестник, Море, Страница, Ах´ Мария, Но поезия, в Нова социална поезия и пр. Напоследък водя и светски живот – ходене по премиери, срещи с литератори, клюкарстване в нета и пр. Единственото регистрирано отсъствие е неслучването на книга, наречена Преводи с биографии. Бях в Преводаческата къща в Балатонфюред, четях, там всъщност чета, и правех по някое стихотворение от прочетените, междувременно се срещах с една от преводачките на немски, обикновено в кухнята и трапезарията, била е женена за българин и тя разказваше, и се отвори писане, подобно на писането в Писма до Петър. Четях, превеждах стихотворения, слагах към тях разказа за срещите ни и разказаното от нея. Но така се случи, че се наложи да прекъсна. И въпреки бележките ми и пресниманите стихотворения за превод (някъде нейде в стаята ми са попилени папките), ясно е, никога повече няма да се върна в онова там и тогава, в онова състояние на съзнанието, подреждащо сякаш от само себе си случващото се, биващото и тъкмо ставащото, видяното и чутото, вижданото и чуваното. И по всяка вероятност правя все това, което си правя, малко по-различно, минавайки в друг етап, случвайки промени от първа степен (така наричат промените в рамките на една система Вацлавик и компания в книгата си Промяната), не от втора (така наричат промени, променящи самата система).
– „Завръщаш” се в центъра на литературата сцена с посвещения. Какво за теб съдържа този жанр? Какво трябва да съдържа човекът, за да му посветиш стихотворение?
– През 2010, на созополския семинар на фондация „Елизабет Костова“, Алекс Милър на общо занятие на българоезичната и англоезичната група ни попита защо пишем, помня какво отговори Красимир Дамянов – за да бъде разбран от децата си, една американка – защото можела да пише. Хубаво би било да помня какво казаха Галин Никифоров, Захари Карабашлиев, Иван Димитров от нашата група, водена от Алек Попов, и какво Здравка Евтимова от другата. Аз разказах един виц и две истории. Хилядоножката срещнала стоножката, която я попитала как съгласува хилядата си крака. Ах, моля те, що усилия ми коства да забравя този въпрос и пак да почна да ходя, съгласувайки ги, отговорила хилядоножката. Правенето на литература е нещо интуитивно за мен, имам набор от средства, достъпни ми, и когато на нещо му се прииска да се яви, посягам към онези, понякога незнайно владени средства. Още в първата ми публикация в Литературен вестник някъде 1991-а година, сред първите публикувани неща имаше посвещения, във всяка една от книгите ми досега има посвещения, когато в един момент се оказа, че съм в тази книга, в насъбралите се посвещения, се раждаха стихотворения с посвещения, или имаше вече готови, за които, затваряйки очи, се явяваше посветения. Стихотворението, посветено на Алекс Милър, е нещо такова. С него нямахме общ език, но имах преживяването на споделеното мълчание, как седим на терасата над морето, сами сме на терасата над морето, няма жива душа край нас, слънцето напича ли напича, а небето е прорязвано от птици и писъците им. И исках на четенето в Червената къща да изкажа това споделено мълчание чрез птиците, писъците, прорязванията на хоризонта. Пътувахме от Созопол към София, седях до секси американец, пусках му крак и междувременно редях изречения за напичащото слънце и писукащите птици. Но нищо не се получи, на сутринта преди четенето проумях, че не то е неговото стихотворение, а едно, писано 1995, от книгата Опита на лудостта с име Съновидението за стената и ключа. Все още помня погледите на американците на приема след четенето, блеснали очи, които казваха, че съм им казал нещо съкровено, нещо в езика с език отвъд езика им, нещо отвъд език, дори и през суровия превод в ефир на Анжела Родел. Та насъбраха се тези посвещения, наподредиха, напосветиха се. Случайно и неискано. Откривани в постове, които съм правил във фейсбук, в бележници за изхвърляне, в прочетени книги. Когато вече исках, разбрах, че стават много лесно и че трябва да сложа точка. Но погледнах също какво казва речника за посвещението: онова, което показва кому е посветена творбата. А за посвещавам твърди следното: „Създавам, сътворявам литературно или научно произведение, или творба на изкуството в чест, в памет, в знак на уважение и признателност към някого, когото уважавам и обичам, или на някакво събитие, случка, спомен и др., които са ме вдъхновили. …Означавам в началото на писмено съчинение, литературна, музикална и под. творба, че е написано, вдъхновено в знак на обич и уважение към някого, когото посочвам.“ (Речник на българския език, БАН, т. 13 с. 684). Това, което бих добавил: посвещението е обръщане към някого, призоваване, повикването, заговарянето му, продумване и зов да продума, да повикаш някой, да призовеш някой по име с име, с името си. Или отклик на нещо прочетено, реплика, отзив, отглас. Споделяне. Взетото, което стократно оплодено, даваш (по Посвещение на Веселин Ханчев). Отдаване на дължимото. Но не, за да останеш и да си потребен. Не ти си важния. А ние-то, нещо повече от сбора на азове. А междувостта, даваща възможност за биването на азовете. Не е случайно по всяка вероятност, че Иван Цанев първоначално формулира изречението си По-малко говори,/по-малко говори/и ако можеш – истината само! в стихотворение, посветено на Веселин Тачев, онасловено Между два разговора (Телеграма, 1977), преобразяващо се в сонет в Стихове и междустишия и в Дърво на хълма, преименувано в Между два разговора с Веселен Тачев (в първата е „с В. Т.“), втората книга (2001) е по същество една посветителна книга (от 72 заглавия в съдържанието има 45 разнородни посвещения, като има цял цикъл с посвещения: Междустишия за посветени). Погледнах и етимологията на думата. Корена е свет (свят, santus). Идвала от праславянска дума с първоначално значение силен. Унгарската дума има и значение препоръчвам. От същия глагол, но с друга наставка – пак в унгарския – е образувана думата подарък.
– Едно от любимите ми заглавия е от Реймънд Карвър – „За какво говорим, когато говорим за любов“? За какво говориш ти, когато говориш за любов в своите стихотворения?
– За любов. И така бих могъл високомерно и скоропостижно да приключа разговора по темата. Но ако съм в позицията на тълкуващ стихотворения, сигнифицирани от името Николай Бойков, то да тръгна по следната пътека: иска ми се любовта да е разбирана като място на съвместното, делнично, банално и тривиално правене, артикулирано от един автентичен глас, който да назова и призова, да се обръща към едно Ти, разказвайки му и опита на лудостта, опита на завръщането в този свят, опита на двойния чужденец, опита да търсиш дом, опита на съществуването на междината. Глас, който да се пита за истината, да изказва истини и истинности, свидетелствайки за тях. Да дава глас на другите гласове. Да огласява чудото на живота и ежечудото на тук-и-сега-то. И всичко това, правейки ритъм, сменяйки ритмите, давайки път на думите и изреченията, които се обичат. Любовта като място, където позоваваме „тихо по имени“, там, където в устремеността към другия се отварям към чудото на промяната (по Хана Аренд от Пустинята и оазисите), където казваме на другия виждам те и помириши ме (по Бубер), едно от местата на Срещата (човек е среща на един от хилядите сперматозоида на бащата с яйцеклетката на майката. Всеки един от нас, цял и неделим – макар и овеществил се с деленето на клетките – се е появил на този свят в мига на срещата им. След това само се реализират потенциалните възможности, заложени в тази среща. И ако ние сме среща, ако срещата е основополагащото ни, то дълбоко в себе си ще копнеем да осъществим Срещата. И любовта е тази среща. На една цялост с друга цялост. На една чувстваща цялост с друга. Обръщането към един конкретен човек. И християнската църква се бои от любовта, тъкмо защото в тази среща ние ставаме като богове, любовта ни прави безсмъртни нас, смъртните). Или да свърна в една друга пътека: българския език прави една разлика, както и унгарския, в противовес на големите езици – между любов и обич, макар да са синонимни употребите им. И ако се запитам каква е разликата, любовта има тяло, в любовта има тяло, има тела, има тела, които се обичат и любят, приласкават, докосват, миришат, гледат и виждат, срещат се отвъд словата, отвъд предписанията, отвъд представите. Едно от обозначенията на сексуалното, физическото взаимодействие между два индивида на български е да кажем: правя любов. И ако набързо трябва да формулирам опита в областта на секса. Има три типа секс – мастурбационния. Онзи, в който си инструмент, предмет в името на задоволяването (в хетеро порното жената обикновено е тъкмо в тази роля, един предмет, един инструмент, за да свърши, за да се изпразни мъжа). Стремя се да го избягвам. Има го и секса на срещата на две тела, където тези тела си говорят, общуват, радват се и във взаимната им радост правиш любовта, се прави любовта, има и един друг тип, за който обаче трудно намирам думите. В него аз вече не съм аз, и онзи, към когото съм се обърнал, Ти-то, което съм призовал, вече не е Ти. Едно ние сме. Едно ние, нещо повече от мен и теб (сякаш съм го провиждал в някои любовни унгарски стихотворения). Някакво мистично единение и съществуване в общност, близост с другия. Но ако няма аз, ти, няма и единение, близост. Има нещо надлично и общо. Попадане в онова природно човешко състояние, за което говори Аристофан в Пир на Платон, за първоначалната човешка природа. (Докато сглобявам този отговор, слушам разни фолк и поп песни, пеят за чупене на стъклени стени, за ставане на чудо, за поведи ме и довери ми, за неповиканото и нечакано, за в сърцето бликва радостта, както казват някои поети, а в една фолк българска балада мъжки глас, дефинирайки се като глас на застаряващ мъж, се обръща към лице, чийто пол текстово не може да се установи, и го зове да сънува, докато той му говори за любов.) Иначе един приятел казва: Знаем ги твоите любови, все си избираш неподходящия, за да си пишеш великите стихотворения.
– И още едно заглавие: Любовта е лудост? Така ли е за теб? Лудостта любов ли е?
– Лудостта е състояние на съзнанието, с което обществото се справя, делегирайки го на психиатрите, и e описвано в психиатрични диагнози, водещи до затваряне и фактическо робство. И то по всяко вероятност е различно при различните човеци. Когато за първи път през 1994 в Унгария свалих продупчените си кларкове и тръгнах в света бос, аз бях един от исусите в този свят. Разказвах истории и притчи и всяка една от тях разказвах, усещайки другия, четейки отворената книга на душата му, с думи, отправени към самия него. (Някъде в началото на 2000 година получих достъп до документите си в дебреценската психиатрия, нещо, което не успях да постигна за българските си документи. В тях има разказан от мен сън: аз съм огромен кур, който опложда света.) Така че не само бог е любов, и лудостта е любов. Моята лудост е любов (между другото, по всяка вероятност много от пророците на християнския бог, както и човека исус, изпълняват всички критерии за сдобиване с психиатрична диагноза, я някоя шизофренийка, я някое биполярно разстройство. Така по всяка вероятност е укротена онази мощна социална енергия, способна да отприщи обществото към промяната, към добрата, благотворната и добротворна промяна. Да не говорим, разказваха ми, твърди се, общуването с боговете в древността не е метафора, а действителни аудиторни халюцинации, и че съвременните изследвания за аудиторните халюцинации засега подкрепят тази хипотеза (Джулиан Джейнс)). И ако е вярно, че лудостта е не в човека, а между човеците, както твърди Лейнг, то по всяка вероятност радикално би трябвало да се смени в момента надзираващия лудостта психиатричен модел (и ако превода на изречението на Хамлет от Александър Шурбанов – „Да бъдем или не – това се пита.“ едва ли е в духа на оригинала, то смятам, че той е в духа на нашето време, защото пита се, да бъдем или да не бъдем. Ние. Пита се къде е границата на нашата общност и докъде признаваме човешкост и равноставеност на другия човек. Кое е онова общо, което ще ни позволява да бъдем ние, да сме аз, ти и онзи другия. Да създаваме такива междучовешки отношения, които ще водят до здраве, здравословие). Накрая би ми се искало да разкажа една истинска, случила се история, разказана от Андраш Фелдмар. Той е канадски психотерапевт от унгарски произход. В една от книгите си разказва за един документален филм, който е гледал, не съм запомнил подробностите, ще си ги измисля, но същността ще е същата. Имало едно време едно индианско племе, което живеело в резерват в канадската пустиня. Големия брат отишъл в големия град и станал антрополог. Веднъж гостувал в родния си резерват и излезли на разходка с малкия брат в пустинята. Там пътя им пресекла отровна змия. В племето се вярвало, че ако пресечеш пътя на змия, пресекла пътя ти, ще ти се подуе глезена, отрова ще запълзи по теб и ти ще умреш. Малкия брат предупредил големия да не върви нататък. Стига с тези суеверия и поверия, отговорил му големия. Чували сме ги. И пресекъл пътя на пресеклата пътя му отровна змия. И виж чудо, глезена му се подул и отровата запълзяла по тялото му. Младия брат обаче го метнал на рамо и го пренесъл при шамана, който му дал да пие от противоотровата. Имало лек, ако по невнимание или по някаква друга причина сториш непозволимото, непозволеното, подвластното на верите ни и истинската отрова запълзи в теб.
Въпросите зададе Марин Бодаков
Бел.ред. Отговорите са на писмено задавани и пращани по интернет въпроси. По метода въпрос-отговор-въпрос. Поредният отговор бе даван в рамките на едно денонощие в периода 02.03.-05.03.2019. Редакцията се съобразява с отказа на Николай Бойков да употребява пълен член в писмен текст.
