Разговор с преводача Манол Пейков по повод книгата на Лорънс Ферлингети „Поезията като бунтовно изкуство“, която ще бъде издадена скоро от издателство „Жанет 45“
– Защо избрахте да превеждате Лорънс Ферлингети?
– Прочетох едно негово стихотворение („Светът е прекрасно място“) в учебника си по английски в 9-и клас в Английската в Пловдив. Ако смятам правилно, трябва да е било 1986 година. Може да се каже, че стихотворението е антивоенно – което вероятно обяснява как е попаднало в учебника по онова време. Повече от двайсет години по-късно се върнах към това стихотворение и го преведох. Сега се замислям какво ли в него ми е въздействало така силно, че да го помня с години. Навярно сарказмът, граничещ с богохулство. Разговорният, почти уличен език. Начупеният ритъм. Фундаменталните житейски теми, поднесени по толкова игрив начин. Все неща, по които един шестнайсетгодишен няма как да не си падне. Пък и по-голямата част от литературното ни образование по онова време беше свързано с класиката от предишните векове – все неща тежки, сериозни, дълбокомислени. Ферлингети трябва да ми се е сторил като един внезапно отворен прозорец в задушна стая, в която три часа си писал класно по литература.
– Предстои издаването на „Поезията като бунтовно изкуство”. Казвате, че рядко се вълнувате толкова от дадена книга. С какво тази е по-специална?
– Знам ли… Защото авторът е жив? Защото навърши 100 години и ние успяхме да му пратим отпечатано и подшито копие от стихосбирката навръх рождения му ден? Защото лично ще може да пипне и разгледа книгата, която сме направили с толкова любов?..
– Влияе ли по някакъв начин на преводите ви самият автор?
– Ако питате дали съм се допитвал до него за някои нюанси на превода – не, не съм. Ако питате дали върху избора ми на произведения, които да включа в подборката, влияе фактът, че Ферлингети е толкова важна обществена фигура – отговорът е пак не. Превеждам неща, които ме вълнуват и които считам за важни. Ферлингети ме вълнува като поет (поне нещата, които съм подбрал – с изключение на две или три, които не са ми толкова близки, но добавих от съображение за представителност на подборката, защото ги считам за незаобиколими за неговото творчество) и смятам, че думите му са важни. Това е.
– Кои бяха най-големите предизвикателства при работата ви с оригиналните текстове?
– Винаги е едно и също: дотолкова да интернализираш стиховете, че да усетиш техния вътрешен пулс, вътрешния им глас. И после да се опиташ да ги изговориш на български със същия този глас. Защото преводът на поезия не е превод на думи или изречения. Преводът на поезия е пресъздаване, но на различен език. Защото стихотворенията често говорят с формата си точно толкова, колкото и със съдържанието, че дори и повече (под форма тук разбирам ритъм, рима, подредба върху страницата, вътрешни пулсации, изговорни особености, звукови струпвания и всякакви други дивотии, с които поетите обичат да си играят, понякога дори и несъзнателно). И докато при класическата форма пресъздаването на чужд език, макар и трудно, е относително линейно и до голяма степен предсказуемо, в съвременната поезия (или поне в онази част от нея, която не е чиста проза – тук отново перифразирам Ферлингети) игрите с формата често са на по-скрито, по-дълбинно ниво. Най-сигурният начин да ги усетиш е като поемеш поезията толкова дълбоко, че да се превърне, освен в част от ума ти, и в част от тялото. Тогава наистина има шанс нещата да се получат.
– Кое негово произведение е оставило траен отпечатък в съзнанието ви?
– „Светът е прекрасно място“. „Съвременната поезия е проза“. „По някое време сред вечността“. „Не съм си лягал с красотата цял живот“. „Както съм казвал неведнъж, любовта идва по-трудно при възрастните“… Пет стигат ли?
– Ферлингети изпълнява много роли. Смятате ли, че той е станал по-значим в Америка със създаването на книжарницата „Сити Лайтс”, отколкото с поезията си?
– Сигурни са две неща. Едното – обществената значимост на Ферлингети като издател, книготърговец и визионер – баща на пейпърбек революцията, един от родителите на бийт поколението – е абсолютно неоспоримо. Другото – Ферлингети е голям поет. (Тук само припомням, че стихосбирката му „Кони Айлънд на разума“ от 1958 г. и до днес се счита за една от най-продаваните поетични сбирки за всички времена – и това надали е случайно.) Дали е велик поет обаче – това само времето може да отсъди.
– Към каква аудитория е насочената поезията на Ферлингети?
– Аз си паднах по Ферлингети, когато бях на 16. Първите стихотворения в тази сбирка са писани, когато е бил на 30. Когато е писал последните, е бил на 95. Тъй че в този случай полушеговитият шаблон „за читатели от 9 до 99“ ми се струва необичайно валиден. На читателите бих казал да не подхождат с очаквания или предубеждения, просто да четат. Ферлингети не обича да мъдрува, но обожава да си говори с хората. Дори когато не звучи особено поетично, той трудно може да бъде скучен. Искрено се надявам това, последното, да се е запазило при превода.
Въпросите зададе Ралица Братанова
