На 20-30 години се ражда/сътворява спектакъл, който е извън границите на познатото, който е новото голямо постижение. Неговата ценност и значимост е в това, че ни кара едновременно да мислим – поставя ни пред осъзнаването на проблем или извод, и заедно с това въздейства върху всичките ни сетива. Той е емоционално и интелектуално изместване и изменение на някакво формално и неформално статукво. Такъв е най-общо ефектът от спектакъла „Одисей” на Пловдивския драматичен театър, подпомогнат финансово от ОФ „Пловдив – европейска столица на културата 2019”. Финансирането дава възможност за различни опции в един репетиционен период – време, кастинги, ателие, версии, редакции… Но всичко това без таланта на участниците и единомислието на екипа грош не струва. Няма да припомням краткия живот на едно друго класическо заглавие на пловдивска сцена, също щедро подпомогнато преди години.
В началото е дързостта да посегнеш със средствата на театъра към такъв огромен класически епос, какъвто е Омировата „Одисея”. Но дързостта може да приключи и с провал. Никой не е застрахован. Трепетно и много внимателно отношение има към историята на Одисей поетът, писателят и драматургът Александър Секулов. Дали гръцката му жилка, тягата към безбрежието на Средиземноморието – на времето той цяла година прекара в Солун, от гръцките му лета е закърмен „Островът”, а заглавието„Господ слиза в Атина” само по себе си говори, дали великолепното познаване на световната поезия, в това число и гръцките класици, нагласата му да мисли в категории и срещата с един толкова интересен и съзвучен в разбирането за важните неща в театъра режисьор като Диана Добрева отключи в него смелостта и енергията да разкаже/изпее на съвременен език Омировата митология? Всичко това. Нищо не е случайно. Тази е третата им съвместна работа след „Вълци” и „Дебелянов и ангелите”. Сюжетът се придържа към литературния първоизточник, преминаваме заедно с героя и неговите спътници приключенията по време на завръщането му в Итака – срещата с циклопа Полифем, нимфата, тук богиня Цирцея, преодоляването между Сцила и Харибда… По-различни са сцените с боговете – три на брой.
Стиховете се леят в хекзаметър – в текстовете чуваме и отгласи от стихосбирката му „Море на живите”, разбира се, прекрасното „Итака” от Константинос Кавафис, стихове на нобелиста Георгиос Сеферис и на българския поет Иван Методиев.
Одисей – пътуващият човек, Одисей като смисъл на пътуването и Итака като смисъл на завръщането, са много близки на съвременния човек, било то европеец или от друг континент.
Структурирането на спектакъла, мисленето в образи, красотата на мизансцените са запазена марка. Геометрията/симетрията на спектакъла е съвършена. Дължим го на Диана Добрева и на целия екип. Сценографското решение на Мира Каланова изглежда като единствено възможното с кораба като основно средство за придвижване – наклонената палуба, стръмният път нагоре към неизвестното и надолу към преизподнята на страданието и съмнението, средната част с волята и усилията на гребците, с ритъма на женското очакване, изкачването и слизането по този наклон, който е едновременно и част от морска шир. Освен това, още носовете на два кораба, които се срещат и разминават, или мостове, които се разтварят, за да премине корабът, а може би са нещо като Сцила и Харибда… Симетрията се подчертава и от избора на черното и бялото. Без тази графичност в цветовете, която не разсейва, а съсредоточава, нямаше как да чуваме словото, то е, което ни води.
Сигурно сценичното оформление пак щеше да бъде интересно, но допълнено с ефектите и видеодизайна на Петко Танчев, се получава усещането за обем, за триизмерност и за магичност. Използвани са по въздействащ начин съвременните дигитални технологии. И с тях се изобразяват не само геометрични фигури. Достатъчно е да припомним сцената между Сцила и Харибда с пресъздаването на въртопа, който поглъща морските вълни заедно с минаващите кораби. Музикалната среда, в която потъваме, е толкова естествена част от атмосферата, че когато в някой момент я чуваш, се изненадваш. Без нея не може. Звуците, сякаш изобретени от Петя Диманова, се смесват с мелодията на антична арфа и някаква древна гайда – специалните инструменти на Янис Пантазис от остров Санторини. Пластиката на актьорите (хореография Деян Георгиев) е безупречна. Ритъмът, ритъмът е много важен в този спектакъл – едно усещане за епичност, за величавост, особено силно на финала, подсилващо решението за избора на главния герой. Величествено представление. Крайна отдаденост на всички участници в него. Пластичността на младия актьор Константин Еленков в ролята на Одисей, неговото много естествено интониране и поведение са забележителни. Излъчва органично спокойствие и динамика. Това абсолютно подготвено момче, този млад великолепен артист е съществена част от чудото на театралния „Одисей”. Разбира се, и Боряна Братоева – една от 10-те претендентки за ролята на единствената. Емоционално най-въздействаща е сцената на узнаването между Одисей и Пенелопа. В ролята на майката е опитна актриса със силно присъствие като Ивана Папазова. Изненадващо театрална Цирцея на Маргита Гошева, въздействащ Посейдон на Алексей Кожухаров. Още Елена Кабасакалова – Дойката, Симеон Алексиев – Тирезий, Венелин Методиев – Агамемнон, Добрин Досев – Зевс, Радина Думанян – Атина, Стилиян Желязков – Фемий… Пенелопи, женихи, моряци, богове – общо 38 актьори.
Сцените на боговете, излизащи от подземието/пропадалото, са решени в иронична бленда – боговете са приравнени до простосмъртните чрез деянията си – изневяра, самовлюбеност, мързел, хедонизъм, отмъстителност. Реплики а’парт от театралните балкони, иронизиращи доктрини – Карл (Маркс) е с характерното звучене на Живков и всичко това създава контрапункт на основното действие. Може да не е най-силният момент в спектакъла, но е необходим, защото конструира един по-прагматичен модел на света.
Да останеш верен на събитията и случките от първоизточника и да имаш своя интерпретация за тяхното случване, подчинено на законите на сцената. Поезията замества психологията и се настанява до историята. Да съединиш историята и поезията и да впрегнеш в тяхното пресъздаване модерните дигитални технологии, да направиш зрелище, без да се откажеш от високите смисли на поезията и изстраданите истини на историята – това си е завоевание. Сложно представление. Екипният, осъразмерен в едно единно усилие труд на над 100 души на, под/над и зад сцената, е достоен за аплодисменти.
През 50-те години на ХХ век филмът на Марио Камерини с Кърт Дъглас и Силвана Мангано беше вълнуващо зрелище. 40 години по-късно малкият тв сериал на Андрей Кончаловски, заснет по покана на Франсис Форд Копола и с Арманд Асанте в главната роля – също. Джеймс Джойс написа своя „Одисей”, имайки предвид Дъблин, а Секулов и Диана Добрева направиха невъзможното – поставиха завладяващо историята за пътуващия човек и търсач на смисъла на живота, толкова съзвучна на номадския начин на живот и психика на съвременните хора, на театралната сцена с всички възможни и невъзможни средства на съвременния театър и технологии.
