Каквото и да са си мислили развълнуваните зрители преди премиерата на „Престъпление и наказание” на Константин Богомолов в театър „Приют за комедианта”, съдено е било да е друго. Режисьорът е поставил неуязвим спектакъл – желаещите да го обвинят в „издевателство над класиката”, в „свободно боравене с текста” ще умрат от пренапрежение: всичко е запазено. В използваните за инсценировката монолози и диалози текстът на Ф. М. Достоевски, класическият, истинският, изглежда, е пренесен почти без намеса. Буква по буква. Там е работата, че става дума за букви. Кой цензор днес е трениран с препинателните знаци?!
А, между другото, цялата работа е в тези запетайки, точки, удивителни (особено в тях). Става дума за синтаксис и пунктуация, а не за лексика. Не за кръв, а за интонация. А точно в това с Богомолов днес могат да се равняват малцина, ако изобщо се намерят. Единствено с интонация – искрена, задушевна, достоверна, т.е. такава, каквато открай време изисква от артистите родната театрална школа.
В „Престъпление и наказание” Богомолов лишава романа от привичната му почва. Оказва се, че всичко може да се случи със старицата-лихварка, може даже да я няма; героите могат да са всякакви – но да нервничат, да се терзаят, да изпадат ту в истерика, ту в конвулсии и обратно – това вече е изключено! При самия Достоевски е написано! Неговият трескав стил не може да се сбърка. И е свръхзаразителен. Затова режисьорът е посегнал не на друго, а на препинателните знаци. И ето какво е получил, разправяйки се с тях. Истериката е изчезнала. Никакви „колко сте блед”, „треперите”, никакви нервни гърчове… Лишени от емоционалното прегряване, персонажите говорят много, дори прекалено, но без онази извинителна страдалческа самоувереност, която придават на думите им тяхното болезнено състояние и непрестанна мъка.
Всичко това не означава, че героите в спектакъла са безстрастни и не чувстват нищо. Просто страстите им са престанали да бъдат клеймо; и да се отдели чувствителният човек от безчувствения е толкова трудно, колкото „обикновения от „необикновения” в статията на Родион Романович: няма никакви знаци. Е, почти. Всички излизат „обикновени”, всеки е обсебен от своята идея, своята страст. Тези, които са по-малко склонни към демонстрация на емоции, най-дълго се обясняват. Монументално уютният, едва ли не сънлив Порфирий Петрович (неотразим Александър Новиков в униформа на ченге) с часове обгръща безстрашния Расколников с непроницаемото си любезно добродушие – изглежда, че съвсем ще захароса положението, но не, това е само мечта.
Аркадий Иванович Свидригайлов, с извънредната фирмена мекота на Валерий Дегтяр, монотонно и непрестанно тика Дунечка към ужасен грях (Мария Зимина играе Авдотя Романовна – девойка чиста и новичка – дори цената на новата й рокля не е махната). Гордата Дунечка обаче отговаря с ученическото „но на друг съм отдадена и ще му бъда вечно вярна” и се шмугва през вратата. „Другият”, на когото е отдадена, е Лужин, макар че очевидно не е подходящ (Алексей Ингелевич е малък човек и затова все мълчи). А Свидригайлов продължава да се изповядва и в мечтателната си, кристално простодушна откровеност ще стигне до недвусмисленото и съвършено престъпно „много обичам деца”. И реалността започва леко да изплува на повърхността, съединявайки в новия образ темите на Богомоловия „Князът” (Валерий Дегтяр навремето игра Мишкин по този начин).
„Ние сме две същества и се събрахме в безпределността”, е написано в „Бесове”. Ето така разговарят в „Престъпление и наказание”. Сякаш не съществува нито време, нито пространство. Пространството е празен „сив кабинет”, стилистично продължаващ интериора на театъра (художник е Лариса Ломакина). Леко, само с игра на светлината, той се превръща ту в безлюден бар, където се срещат Расколников и Мармеладов, ту в полицейски участък, ту в дома на героя – разликата е незначителна, подробностите са несъществени. Времето е вътрешното време на Родион Романович, във всеки случай, той решава кога всичко ще свърши. Публиката е свикнала, че от Богомолов могат да се очакват всякакви травеститни игри, но, ако в „Крал Лир” режисьорът играеше с половете, тук играе с възрастта. „Психологическата” възраст на персонажите се оказва по-важна от „паспортната”. Затова наивната и доверчива Пулхерия Александровна Расколникова е почти девойка (в ролята е младата актриса Альона Кучкова), а безотговорният и инфантилен Мармеладов, бъбривец и алкохолик, е клубен младеж (Иля Дел говори дълго и убедително и неочаквано излиза, че Семьон Захарович е банален мерзавец. Мил, дори сантиментален, но нищо повече.). Те са родители, по-млади от израсналите си печални и опитни деца. Случва се. У нас – прекалено често и пред погледа ни.
Основният ефект се пада на Соня Мармеладова. Играе я Марина Игнатова, която не просто е по-възрастна от своя сценичен баща и от героинята на Достоевски, но и майсторски е запазила необходимата неустойчива двойственост: Соня външно се променя заради това, което й се е случило, платила е цената на саможертвата, но в същността си остава предишната – със строга яснота на погледа, с вътрешната убеденост, че нищо не може да повлияе на жизнените принципи. Марина Игнатова, разбира се, е героиня в тази роля, но и наградата е голяма – вероятно никой никога не е виждал Сонечка иронична и скептична, а в нейното изпълнение е именно такава. „Да убивате? Имате ли право да убивате?” – без ужас, без възмущение, без потръпвания и други възпламенявания, но с любопитство и съчувствие. Защото преди всичко „правото да убиваш” е грешка. Грях е, ако вярваш в Бог. Но грешката е сигурна.
Едва ли не за първи път в сценичната и екранна история на романа като първи план в отношенията между Сонечка и Родион Романович е изведен важен мотив – Радион разпознава „своето”. „Ти също си прегрешила”. Няма голяма разлика между „Да убиеш себе си” или да убиеш другиго. Ако този Родион Расколников наистина изглежда студент, то е именно в сцените със София Семьоновна. Учи се. Дмитрий Лисенков играе един от най-упоритите Расколниковци, категорично не желаещи да се разкайват: той е скептик едва ли не по рождение, със северен характер, мъдро-проницателната гримаса на изразителното му лице се сменя с презрителна момчешка ехидност. Лисенков е опасен Расколников – той проверява издръжливостта на романа. Оказват се без щета от експеримента – и романът, и актьорът. На този Родион Романович може внезапно да му стане скучно, да закръгли очички като оловни копчета – и премъдрият Порфирий отново пропуска целта. Кръста от Соня Расколников приема сериозно и делово: казваш, че това действа? Добре, така да бъде.
Излиза на ръба на сцената, покланя се: „Аз убих старицата-лихварка и сестра й Лизавета…” Този поклон е и граничен, и сюжетен, и актьорски – първият поклон, краят на спектакъла. Странен, безсълзен ритуален акт – почти такъв, сякаш Едип излиза на площада, обявявайки: „Аз убих цар Лай”… „Приют за комедианта”, където върви представлението, е на две крачки от Сенния площад, от мястото на действието на романа, от онова кръстовище. В безчовечното пространство на „Престъпление и наказание” няма време – само „разговори в безпределността”. Но актьорът Расколников излиза там, където трябва, покланя се, казва, че следва… – и времето тръгва.
Лилия Шитенбург
Colta.ru, 29 март 2019 г.
Със съкращения
