„Гонкур в България“ e инициатива на Френския институт в България, подкрепена от Академия Гонкур. Нейната цел е популяризацията на съвременната френска литература и писането на френски. Жури на наградата са ученици, изучаващи френски език, и студенти по френска филология. Те прочитат четири заглавия, достигнали до третия кръг на селекция на Академия Гонкур и платформата Culturethèque на Френския институт, дискутират и избират книгата, която получава титлата Choix Goncourt de la Bulgarie (изборът на Гонкур в България).
През 2018 г. романът на Яник Енел „Дръж здраво венеца си” (българско издание на „Парадокс” в превод на Тома Георгиев) спечели наградата заради своето „завладяващо начало“, заради „героя, който се интегрира в свят, налагащ норми и ценности“, заради факта, че „се чете леко и с удоволствие до последната страница“ През март т.г. авторът пристигна в София, за да представи книгата си и да ръководи избора за втория „Гонкур в България“.
Разговор с Яник Енел
– Българските ученици ви четат, но какво, според вас, четат „жълтите жилетки” във Франция?
– Те четат, но не знам дали литература като моята. Аз съм преподавал някога в парижките предградия и обратно на това, което се твърди, мога да ви уверя, че някои от „жълтите жилетки” действително четат много. Литературата поначало е свързана с бунта. А и „Жълтите жилетки” не са строго определена група – те са много различни хора. Между тях има анархисти, които четат философия и политология. На хората от средната класа, които днес изпитват икономически затруднения и тяхното работно място стана колата им, обаче изобщо не им пука за литературата.
– Защо бяхте предпочетен от българските ученици и студенти?
– Това беше голяма изненада. Според мен, успехът ми се дължи на приключенския характер на книгата и на темата за свободата. Донякъде и защото главният ми герой е малко луд и постоянно пиян. Екстравагантен. Авантюрист.
– Може и защото е бунтуващ се писател. Извън клишетата за писателите такива, каквито ги преподават в училище.
– Точно така. Много ученици във Франция харесаха книгата тъкмо по тази причина: главният герой показва среден пръст на обществото.
– Ако въпросният писател иска да предложи сценарий за Мелвил на режисьора на „Ловецът на елени” Майкъл Чимино, то вашият роман си е направо ловец на млади читатели, пък било то и със сексуалните сцени. Мислите ли, че съблазнявате учениците с темата за киното? Сякаш вашият герой казва: литературата вече не е възможна сама по себе, а само чрез киното.
– Литературата има нужда от всички изкуства, за да продължи да съществува. В случая тя се отваря към един конкретен филм. Опитвах се, докато пиша този роман, да намеря тънката граница между реалността и фикцията. И на френски съществува изразът „филмирам се”. Да, моят писател се „филмира”.
– Моите собствени студенти ми предложиха да ви задам три въпроса. Ето първият: Доколко весел е бунтът на вашия герой?
– Хуморът и смехът са политически действия. Разказвачът е пълен с ирония, защото, според него, светът е обхванат от склероза. Смехът е начинът моят герой да предприеме приключение. Колкото повече се смее, толкова повече той е поет. Колкото повече отблъсква обществото, толкова повече се превръща в нещо като възвишен клошар. Като у Керуак. Моят герой е интелектуален пропадняк.
– А на какво военното обучение може да научи един писател?
– Още един важен въпрос от вашите студенти. Военното образование създаде у мен много фобии. Днес не понасям властта, порядките, авторитетите. Аз напуснах военното училище като политически акт. Един писател предпочита уединението пред общността, а военните те вкарват в отряд. Така у мен остана усещането, че самото общество е казарма.
– И третият въпрос: Коя да е следващата ваша книга, с която да се запознаят българските читатели. И защо?
– Това е роман, който написах по-рано – „Бледите лисици”. Става дума да бунт в Париж. Измислих си партизански отряд, в който са включени нелегални имигранти, бездомници и безработни. Моят политически сън, моята политическа мечта е обединението на тези три групи. Съчиних една огромна манифестация. Тези хора нито имат, нито искат да притежават документи за самоличност. Всички солидарни с тях също късат своите документи, тъй, щото Париж става място на хора без документи. Написах този роман в прилив на гняв към Саркози. Главният герой е същият като в „Дръж високо венеца си”. Той живее в колата си. И се превръща в неволен гуру на революцията. Неволен – но и много влиятелен.
– Говорим за протести и не мога да не ви попитам какво стана с наследството на 68-а година. Кое вече е пепел? Кое още е огън?
– За съжаление, във Франция победи неолиберализмът. Повечето хора не мислят за нищо друго, освен как да спечелят пари. Наследството на 68-а остана живо у зелените. Във Франция най-будните и най-големите бунтари са еколозите, които нямат нужда от политическа партия – и на които симпатизирам.
– Давид, синът на Юлия Кръстева и вашия съавтор Филип Солерс, казвал: „Сънувам, следователно съществувам”. Какви са вашите сънища?
– С романите си опитвам да противодействам на натиска на вулгарността. Моите сънища са политически. Много бих искал идеите на 68-а да се осъществят, но не знам дали изобщо това е възможно. Утопията продължава да съществува в любовта. Или между човек и книга. Двете автентични общности са общността на влюбените и общността на читателите. Вярвам, че в това е същността на политиката.
– Да се надяваме – и в общността на учениците, които са ви избрали.
19 март 2019
Разговора води Марин Бодаков
Превод от френски Тома Георгиев
