Наименованието вече казва всичко. Парламентът е създаден да говори – да изразява мнение, да критикува. През ХIХ век запознатите пишат за „парламентарното правителство“ като за гордостта на нацията, като за подаръка, който Великобритания е направила на останалия, не толкова щастлив свят. Но те не са смятали, че Парламентът трябва реално да управлява. Неговата задача е била ревностно да следи за действията на свръхмощната изпълнителна власт, внимателно да проучва различните прибързани идеи, но не той бил органът, взимащ решения. Превърнал се в такъв едва когато членовете му били вкарани в партии и поведени смело напред от правителството. Историческата роля на Парламента е като спирачка пред ускорените действия, като механизъм за отлагане на закони и промени до момента, в който не се приеме единодушно, че са в полза на държавата. Смята се също, че забавянето намалява риска от последващо отменяне. През 1864 г. Уилям Гладстон заявява, че тъкмо това е причината „ние винаги да напредваме и никога да не се връщаме по стъпките си”.
Това е консервативната дефиниция за напредък. Съвещателната функция на Парламента е упражнявана от обществения елит: преди въвеждането на заплатите през 1911 г. депутатите трябва да разполагат със значителни доходи. Основната цел е да се предотвратят дестабилизиращи радикални инициативи. По този въпрос изключително категорично звучи най-известната защита на парламентарното правителство – книгата „Английската конституция” (1867) на известния конституционен историк на XIX век Уолтър Бейджхот. Написана е по време на яростна кампания за парламентарни реформи и има за цел да послужи като предупреждение срещу прилагането на абстрактни конституционни теории в американски или френски стил – теории, довели до гражданска война и революция. Наместо тях, Бейджхот демонстрира практическите ползи от очевидно нелогичния микс между корона, кабинет и парламентарен орган. През 1860 г. той описва Парламента като „най-ефективния инструмент, с който най-образованите мъже, раждали се някога, да изразят мнението си“. Но това далеч не е защото депутатите по онова време са надарени с невероятен интелект: те са „прости англичани“.
Но тъкмо обсъжданията между тях, а не толкова индивидуалните им заслуги, са в основата на здравия разум в парламента. Разнообразните интереси, защитавани от тях, а и самите различия помежду им са гаранция, че Парламентът ще бъде огледало на нацията.
Викторианската „иновация” – лоби кореспондентът – роля, изпълнявана от хора като британският дипломат Уилям Уайт[1] и сънародника му – политическият журналист Хенри Люси[2] – вдъхва живец в парламентарните дебати и увеличава продажбите на вестници. Лоби кореспондентите постигат този ефект, като се фокусират върху индивидуалността на депутатите – маниери, облекло, занимания в свободното време. Така придават по-човешки облик на институцията и подкопават радикалните стереотипи, заради които Парламентът е възприеман като бастион на привилегиите.
Ролята на Парламента – да отлага и контролира – е като защита срещу безразсъдството и утопизма в политиката. Тя е напомняне, че основната цел на представителността е да разреши често пъти силни социални напрежения и противоречия, както и да запази политическата стабилност. Характерното за XIX век самохвалство, че британската политика е изключителна, почива на убеждението, че парламентарната система е по-добра от всяка друга – както при обуздаването на правителствата, така и при утопичните движения, които с крайните си действия застрашават националния ред и хармония. Днес твърденията за изключителността могат да ни звучат самозаблуждаващо и изолирано, но те се дължат на убеждението, че отвоюваният социален мир е в резултат на една трудна битка, а човешките прегрешения, както твърди Уилям Гладстон, са „велик факт в света”.
Функцията на Парламента не е просто да блокира прибързаните политики. Той също така носи отговорност за „възпитанието на нацията“ или, както казва Уолтър Бейджхот, има за цел да разубеди хората да не преследват утопии, независимо колко привлекателни са те на теория. Бейджхот, Гладстоун, а и много други мислители смятат, че през последните два века най-неотложната образователна задача на Парламента е да пукне балона на „социализма“. Следващата задача е да пресуши септичната яма на „старата корупция“ в лицето на политическия естаблишмънт, който е изключително егоистичен и прогнил заради огромната си алчност за власт и пари. Това наистина е английската версия на якобинството. През последните двеста години голяма част от дейността на правителството се възприема като предпазлив опит да се реагира на тези два утопични възгласа, като се предложат разумни промени в дейността на държавата и икономическата политика.
Нито една от трите законодателни промени, извършени през XIX век, и драматично разширили избирателното право, нямаше да успеят, ако Камарата на общините не бе завладяна от силното чувство, че държавата е пред провал. През 1830 г. е широко разпространено убеждението, че без широка легитимност правителството няма да има силата, увереността и опита да управлява все по-бурно развиващото се градско общество. През 1865 г., а и през 1880 г., повечето либерали не могат да приемат идеята да управляват заедно с вече натрупалите опит парламентаристи, които и при лорд Палмерстън[3], а след това и при Дизраели[4], са най-вече плутократи, изпаднали като че ли в кома, не реагиращи на лошото управление.
И при трите сериозни законодателни промени организаторите на реформите се надяват, че един по-демократичен парламент ще извлече полза от избраните партии. Но това са просто цинични сметки: всичко зависи от активното ангажиране на познатите вече политически лидери с новопоявилите се сили.
Въпреки че на повърхността изглежда стабилна, съвременната британска политика редовно е разтърсвана от разочарования, предизвикващи значителни промени. Последните двеста години са пронизани от няколко драматични „презареждания“ на системата, предприети с цел възстановяване на легитимността й. Всичките три законодателни реформи са последвани от големи законодателни инициативи, които се опитват да отговорят на популярните искания на обществото. Всички те предизвикват тревожна консервативна реакция, но ефектът най-вече e, че партийната система се реформира – става по-функционална и изчистена – и по този начин за известен период от време активизира и утвърждава съществуващия режим.
В периода 1914 – 1945 се наблюдава още по-драматична трансформация на връзката държава – народ, като това се дължи на разширяването на избирателното право за всички мъже и жени над 18 години. Освен това, в резултат на двете големи войни се засилва активността на държавата – между нея и гражданите се създава ново партньорство; тя им гарантира здравни и социални осигуровки, но в замяна на това им налага по-високи данъци. Парламентарното правителство насърчава стабилността, но не защото удовлетворява исканията на гражданите, а защото предлага начин за справяне с недоволството. Всичко това не може да се случи без конкуренция между партиите и без преследване на личен интерес. Добре функциониращата партийна система (която не трябва винаги да се приема за състояща се от два политически субекта) дисциплинира Парламента, карайки го да предприеме ефективни действия и да започне да представлява реални социални интереси.
От 1945 г. насам най-сериозният въпрос пред политиците е как да управляват такава политическа система, която и със значителна конституционна реформа не може да постигне катарзисно обновление. Как да се сведе до минимум нарастването на напрежението и недоволството? Как да се овладеят изригванията на утопичните настроения? Има сериозни съмнения дали политическите лидери напълно осъзнават опасностите. Управляват ли предпазливо? Осъзнали ли са рисковете от нестабилност? Работят ли, за да „обезвредят“ нереалистичните очаквания?
В първите години на следвоенния период партийната система функционира добре. Лейбъристите и консерваторите защитават и различни управленски традиции, и различни социално-икономически интереси. Но и двете партии си дават сметка както за ограниченията, които им налага партизанщината в политиката, така и за необходимостта от насърчаване на уважението към институциите. Въпреки това, след 1960 г. електоралната подкрепа и за двете основни партии започва да намалява. Това е процес, който неумолимо продължава цели петдесет години и води не само до възникването на нови партии, но и до свиване на избирателната активност като цяло. Това може да се обясни с няколко причини – една от основните е увеличаващата се пропаст между обещанията на политиците и реалните им действия.
С нарастването на отговорностите на държавата политиците започват да твърдят, че упражняват по-голям контрол над нея, и естествено, когато допускат грешки, търпят критики. През 60-те години те уверено се хвалят, че могат да управляват икономиката така, че тя да постигне растеж. В действителност, той е доста накъсан. Членството в Европейската икономическа общност се предлага като решение отчасти с цел да прикрие невъзможността да се намерят други – но впоследствие дори и ако „Европа“ подпомага растежа, никой водещ политик не е готов да й отпусне какъвто и да било кредит. Тачъризмът е опит за пренастройване, но дали постига успех, е все още спорно. В същото време, поляризиращите му ефекти са ясни за всички. Да се обявява война на профсъюзите и на местната власт е изключително безразсъдна постъпка. Също както и войната на Тони Блеър в Ирак.
Решението да се започне една ненужна война, основана на лъжа, говори за все по-високомерния език, който политиците започват да овладяват. Политическата комуникация се подчинява на техники, характерни за рекламния бизнес. Те представляват постоянно повтаряне на лозунги в стил таблоидни заглавия. Политическите лидери са убедени, че в проспериращия постиндустриален Запад политиката може спокойно да бъде сведена до изкуството да се печелят избори чрез специално фокусиране само върху предпочитанията на все още неориентиралите се избиратели. Политиците има какво да научат от маркетинговите компании, защото важните за тях избиратели са също част от потребителското общество и за да бъдат спечелени, е достатъчно да им се предостави възможност да направят някакъв видим избор.
Привличайки общественото внимание към безразличието и снизхождението на олигархията на управляващите, Питър Манделсън[5] размишлява: „епохата на чистата представителна демокрация върви бавно към края си.“ Всички партии следват едни и същи техники. Но ако си дават сметка, че в резултат на тези им действия политическата класа започва да изглежда отчуждена, безразлична и фалшива, те не биха прибягвали до тях. Ситуацията не се променя дори след скандала с разходите от 2009 г. – скандалът[6], който съживява кръстоносния поход срещу „Старата корупция“.
Едва ли е изненада, че икономическите напрежения през последното десетилетие сериозно застрашават политическата стабилност – достатъчно е да си припомним световната финансова криза и последвалите строги икономии, социалните неравенства между поколенията. Междувременно тероризмът и миграционните потоци принуждават политиците да обръщат по-голямо внимание на границите и на предизвикателствата, свързани с националната сигурност. Наред с всичко останало, движението „Брекзит“ е бунт на мощните елити срещу миграцията, неолиберална враждебност към голямата континентална държава, един вид субполитически, традиционалистки, провинциален патриотизъм. Това движение в голяма степен се дължи на неуспеха на политиците да овладеят последните икономически, културни и конституционни напрежения.
Водят се дебати доколко разумни са някои от европейските политически стремежи и дали носи полза обстоятелството, че Старият континент всъщност не го е грижа особено за демокрацията. Но не всички настроения се поддържат с еднаква жар. Онова, на което „Брекзит“ дължи своята страст и въздействие, е омразата към проявяваните от сегашната политическа класа безразличие, самолюбие и безотчетност; вътрешното убеждение, че парите на данъкоплатците трябва да се харчат само за неща, безспорно полезни за националното благополучие. В крайна сметка, „Брекзит“ може да се окаже неосъществим, но би било глупаво да се заблуждаваме, че не е необходимо да реагираме на предизвикалите го притеснения.
Решението на Дейвид Камерън да се допита до народа през юни 2016 г. не е безпрецедентно – от 1973 г. насам във Великобритания са проведени 13 референдума в различни части на Острова; но викторианското уважение към парламентарния елит не е такова, каквото е било някога, и то с основание. Това, което безспорно е лошо държавническо поведение, е провалът на Дейвид Камерън и Джордж Озбърн[7] предварително да обмислят как решението за напускане на ЕС може да се управлява политически – този неуспех ги преследва като призрак и заради това те всекидневно се опитват да внушат в Evening Standard идеята, че кризата с „Брекзит“ е всъщност криза на Тереза Мей. По-важното, което трябва да се каже, е, че кризата не е неуправляема.
Докато пиша този текст, малко, след като Парламентът „пое контрола“ и на 27 март проведе осем „индикативни гласувания“ по алтернативи на споразумението на Тереза Мей, ми се струва важно да обърна внимание на пет неща.
Първо, британската конституция е много по-устойчива, а същевременно гъвкава и способна да се справи с изключително трудните въпроси, отколкото развълнуваните медийни коментатори могат да си представят. Има дълбоко вкоренени принципи на взаимозависимост и взаимно ограничаване, които няма да допуснат властови произвол.
Но все пак, има и няколко компенсаторни механизма: когато партийните лидери обявяват, че парламентарните мнозинства трябва да се уважават, тогава е по-малко вероятно партиите да се разцепят. Оттук и изводът – моля, не пристъпвайте към налагане на избори, които разделят. Отчитането на партийните интереси е необходимост, а не грях, но не трябва да се налага над всичко останало. В нито един момент не е изглеждало вероятно, че правителството ще избере да няма сделка за „Брекзит“: това решение не се подкрепя от мнозинството – нито в кабинета, нито в парламента. Има купища официални документи, предупреждаващи колко безотговорно би било това решение – то би унищожило напълно поразклатената репутация на Консервативната партия, която иска да бъде възприемана за особено компетентна по икономическите въпроси.
Второ, Парламентът действа в съответствие с конституционните си задължения да отлага до момента, в който постигне съгласие и предотврати преждевременните и катастрофални резултати. В същото време, уж разтревожените гласове в пресата иронизират усилията му и настояват за бързо взимане на решение с аргумента, че хората са изтощени. Разбира се, това отговаря на истината, но освен това, те изпитват и силен гняв, и отрицателни емоции спрямо всеки възможен изход от „Брекзит“ – предизвикателство, с което политиците трябва да се справят.
Постигането на консенсус предполага и утопистите в някаква степен да бъдат осведомени за ограниченията на реалната политика.
Постоянното отхвърляне на правителственото споразумение за оттегляне от ЕС от страна на някои безлични депутати и активни консерватори изглежда инстинктивно и незряло, сравнимо с вярата в конспиративната теория, че няма политик, на когото може да се вярва. Все още изглежда вероятно, че хора от типа на Стив Бейкър[8] и Джон Редууд[9] ще гласуват против споразумението, независимо че това може да струва собствените им каузи. Може би те се стремят към ореола на мъченичеството – единствените чисти и неподкупни поддръжници на „Брекзит“ – робеспиеровци и сенжюстовци на днешната революция.
Трето, това, което демонстрират „индикативните гласувания“, е, че съществува по-силен консенсус, отколкото мнозина са си представяли – и той е срещу „Брекзит“ без сделка, срещу опцията отношенията с ЕС да бъдат по модела на Норвегия, срещу отмяната на член 50 (поне докато се разглеждат и други варианти). Изглежда той е свързан с липсата на ентусиазъм в полза на запазването на свободното движение на хора, но същевременно подкрепя поддържането на възможно най-близки и „безпроблемни“ икономически отношения с ЕС. Днес въпросът е сведен до по-тесни рамки: по какъв начин да се постигне така желаният резултат – дали чрез настоящия договор за излизане от ЕС или чрез опцията „Постоянен митнически съюз с ЕС“. Така или иначе, не е трудно да си представим, че мнозинството ще се обяви за сравнително бързо споразумение с ЕС, последвано от по-нататъшни обсъждания на бъдещите отношения. Но ако това не се случи, ще бъдем изправени през още по-голямо отлагане.
Четвърто, все още има силен натиск за провеждане на втори референдум за оставане в ЕС. Като се има предвид, че опцията с „Постоянен митнически съюз с ЕС“ (също както и споразумението за оттегляне от ЕС) има редица недостатъци в сравнение с оставането в ЕС, може да се окаже, че в крайна сметка, най-разумният вариант ще е втори референдум. Естествено, това не означава, че трябва да подценяваме съпротивите срещу подобен вот (на 27 март 47 депутати лейбъристи се обявяват срещу втория референдум). В същото време, съществуващата подкрепа за него в парламента показва, че много депутати вече не искат да упражняват абсолютния суверенитет, който старата конституция им дава, и признават практическите ползи от споделянето на отговорността с народа. Доминик Къмингс[10], британският якобинец, стоящ зад кампанията за „Брекзит“ от 2016 г., днес твърди, че вторият референдум би бил плебисцит за провала на депутатите и на партийната система като цяло. В същото време е трудно да се обясни как един въпрос, при който ще трябва да се избира между опцията „Постоянен митническия съюз с ЕС“ и движението „Оставане в ЕС“ може да се разтълкува по начина, за който говори Къмингс.
Пето, ние все повече се приближаваме до големия въпрос – как да рестартираме партийната система, така че по-ефективно да отговаря на очевидните нужди на страната, независимо от това какво ще се случи с „Брекзит”. Гласовете срещу излизането от „Брекзит“ без сделка и срещу модела „Норвегия“ са допълнителни доказателства, че езикът на свободните пазари едва ли ще привлече мнозинството от гласовете при едни евентуални избори. Налице е намаляващ интерес към утопичната представа, че благодарение на споразумения за свободна търговия с останалия свят, британският „Брекзит” ще превърне страната в европейския Сингапур. Изглежда правителствата, търсещи легитимност, ще трябва да докажат до каква степен са способни да контролират границите. Битува мнение, че демократичният бунт срещу олигархичното правителство от 2016 г. трябва да се възприеме като настоятелно искане както за по-решителни регионални политики, така и за по-честна форма на взаимодействие с обществото. Все пак, настоящият парламентарен хаос не трябва да се приема единствено като индикация за нашите сериозни затруднения, но и като възможност за преоткриване на демокрацията.
Джонатан Пари
Лондон Ривю ъф Букс, 29.03.2019
Превод от английски Нина Велкова
–-
[1]Уилям Артър Уайт (1824-1891) е британски дипломат, посланик в Османската империя от 1885 г. до 1891 г., с голяма роля за международното признаване на Съединението на Княжество България и Източна Румелия.
[2] Хенри Уилям Люси (1842-1924) е британски журналист, известен най-вече с коментарите си върху парламентарния живот в страната. В продължение на 35 години води седмична колонка „Същността на парламента” в списание Punch.
[3] Хенри Джон Темпъл, известен и като лорд Палмерстън (1784 – 1865), е английски държавник, на два пъти министър-председател на Обединеното кралство. Освен това, дълги години е министър на отбраната и външните работи. От 1807 г. до смъртта си през 1865 г. той почти през цялото време е част от управляващия кабинет. Започва политическата си кариера като представител на торите, а я завършва като либерал.
[4] Бенджамин Дизраели (1804 – 1881) е английски държавник и писател, изявен лидер на Консервативната партия. На два пъти е министър-председател на Обединеното кралство – през 1868 г. и в периода 1874 – 1880.
[5] Питър Манделсън е бивш европейски комисар по търговията.
[6] През 2009 г. се разкрива, че някои британски министри системно са злоупотребявали със служебни средства – харчили са пари на данъкоплатците за поддържане на втори дом в столицата. В него не са живеели – давали са го под наем, а в някои случаи са го и продавали.
[7] Джордж Озбърн (1971) – британски финансов министър в периода 2010 – 2016. В момента е главен редактор на Evening Standard, безплатно разпространяван всекидневник.
[8] Стив Бейкър – бивш зам.-министър по въпросите на „Брекзит“, подал оставка заради несъгласие с плана на Тереза Мей. Застъпник на идеята за „твърд“ „Брекзит“.
[9] Джон Редууд – депутат от Консервативната партия, един от ярките привърженици на „Брекзит“.
[10] Доминик Къмингс е британски политически съветник и стратег, той оглавява кампанията Великобритания да напусне ЕС. Негов е лозунгът „Да си върнем контрола“.
