– Честита награда за „Тайният живот на Вера“ в документалния конкурс на 23-ия София филм фест! Освен това, филмът тръгна от Сънданс, където беше показан за първи път и „Пощальонът“, така че вече си световно име в документалното кино.
– Е, световно… Но да, голяма чест е да имам два филма в Сънданс. Бях много приятно изненадан, защото „Вера“ е изстрадан филм, работата над него отне повече от пет години. Да, със 7 пълнометражни документални филма вече имам някакво място… Имам шанса да работя с едни от най-добрите сейлс агенти. Както в игралното, така и в документалното кино е много важно кой продава филмите ти, кой ги разпространява.
– Защо сте превели The Magic Life of V. като „Тайният живот на Вера“?
– Защото Вера е жената, а V. е героинята. V. живее магичен живот, а Вера – таен. На български заглавието е обратното на английското.
– Никак не е магичен животът на Вера. Не ме напуска усещането за ужасна изтормозеност на това момиче. В същото време, излъчва виталност. И без да показваш каквито и да било екстремности, като изключим ролевите игри (LARP), създаваш атмосфера на потиснатост. Знам, че ролевите игри са много популярни, но за първи път ги виждам на екрана.
– Бях изненадан, че и в България са толкова популярни, но още, когато заминах за Финландия преди 17 години, видях, че много хора отиват да живеят на някакво място за по седмица, в Германия – за месец; и играят персонажи. В Полша, например, бе игра, базирана на „Хари Потър“. Но там им беше забранено от Worner Brothers да използват понятия и герои от книгите или филмите.
– Това е вид психотерапия? Или развлечение?
– Комбинация от двете. Например, в Полша допуснахме неволна грешка – тъй като имахме много техника, започнахме да я поставяме в стаичка. И в един момент влиза разтреперано момче. Чудим се какво се случва. Той получава нещо като паник атака. А се оказва, че стаичката е свободна зона, където можеш да не бъдеш героя, написан предварително, а себе си. Прочее, там имаше и психотерапевт. И така разбрах колко сериозно нещо са тези игри за участниците. Там бяха около 500 човека. Някои не искаха да бъдат снимани. Вера имаше проблеми с родителите си и искаше по някакъв начин да ги изиграе.
– Характерно за твоите филми е свободното поведение на героите. Явно се чувстват комфортно пред камерата. Как се получава този ефект? За Вера разбрах, че ти е близка.
– Да, беше приятелка на Тодор, главния герой от „Любов и инженерство“. И понеже той ми е много добър приятел, се оказахме в една компания. Тя явно е искала да се изкаже. От една година вече учи актьорско майсторство. Ако хората искат да участват в твоя проект, те си имат свои причини – не е просто наивното „хайде да го направим заедно“. Например, последната сцена на срещата с баща й, когото не е виждала от 15 години – имах чувството, че ако не беше филмът, това никога нямаше да се случи. Два дни, преди да тръгнем за Лапландия, което е на 900 км от Хелзинки, той й звънна, беше пиян и започна да й крещи, че не иска да я вижда, а преди това са подготвили срещата. И тя се разколеба. Както и да е, заминахме. По време на срещата им в стаята беше само операторът Александър Станишев – не може в такъв интимен момент да влезеш с целия екип… И фактът, че Вера бе с нас, я направи по-силна.
– Добре, написваш някакъв трийтмънт, кандидатстваш с него… Как след това се разгръща филмът?
– Конкретно за „Вера“ историята беше по-различна. Имах бащата като последна спирка. За мен той беше символ. Тя трябваше да пребори този демон. Началната точка беше, когато брат й Виле започна да се среща с баща им и да пие. Това беше много за Вера. Той има психични проблеми, но майката се е грижила, алкохолът не е бил проблем. В момента, в който става проблем, Вера иска да се намеси. В началото историята беше за брат и сестра. А на финансистите казах, че трябва да убием демона-баща. Но всичко беше отворено. Важното е, че хората подхождат към проекта ми с доверие, особено в Скандинавия. Просто им казвам, че тръгваме в тази посока. Започваме с десет начални страници с основна идея, която се развива и променя в процеса на работа. Тъй като досега проектите ми са били сравнително успешни и показвани на престижни фестивали, рядко имам проблеми с намиране на чуждо финансиране. Най-големите ми страхове бяха за „Имало едно време една мечта“ – като краен резултат не беше това, което ми се искаше. Спаси ме фактът, че беше селектиран за Карлови Вари и все пак беше видян от публика.
– Той е сниман паралелно с игралния „Имало едно време един уестърн“ на Борис Десподов.
– Идеята беше той да си прави неговия филм, а аз да снимам документален, който разказва как селото се променя, когато Клаудия Кардинале пристига.
– За първи път видях името ти във филма „Семейно щастие“ – за семейството ти във Враца.
– Тогава бях студент в Хелзинки. Имам любима професорка, голямата документалистка Пирьо Хонкасало, шегуваме се, че съм й като син… За нея „Семейно щастие“ продължава да е най-добрият ми филм. Което е много странно. Виждам си грешките, но има енергия, валидна само за дебютния филм – любов и наивност. С годините, за съжаление, се научаваш да използваш трикове и наивността някак изтънява. С каква лудост хората се навиха да снимат на лента! Карле Ахо е продуцент на всичките ми филми, с изключение на „Истории за храната и душата“ и „Имало едно време една мечта“, които са телевизионни (на първия от българска страна продуцент е Борис Десподов, на втория – аз). Тогава имах лични проблеми, върнах се в България и бях решил да остана тук. Не ни стигаха парите за филма. В един момент продуцентът звъни и ми казва, че църковният фонд е отпуснал липсващото финансиране. Това беше абсурдно! Така се върнах в Хелзинки, започнах да уча и професорът ми по операторско майсторство Пека Аине засне половината от филма, а другата – Мисирков и Богданов. Тогава осъзнах, че не може да се снима на лента всичко. Няма как да изсмукваш като прахосмукачка. Трябва да се концентрирам върху това, което ми е важно в дадена сцена. И това през годините по някакъв начин се доразви.
– Но повече не снима на лента.
– Не, но не съм снимал много. Например, „Пощальонът“ е заснет в с. Голям Дервент (на границата с Турция) за 11 дни.
– Но преди това колко време си общувал с героите?
– О, много! Около година. Опознах ги всичките в селото. Знаех им историите, драмите.
– А бежанците?
– Те си минават непрекъснато. Когато започнахме да снимаме филма, вече нямаше толкова много, бяха построили втората ограда.
– Специфика на документалното ти кино е, че героите не говорят пред камерата, а общуват помежду си и всичко е живо.
– Това е доверие. То се постига, когато живееш с хората известно време. И не мисля, че камерите или осветлението могат да ги изплашат, когато са на правилното място в емоциите си. И в Сатовча в „Истории за храната и душата“ беше същото. Много важна за мен е мотивацията, когато тръгвам да правя филм. Ако нямаш причина точно ти да си режисьор на този филм, не трябва да го правиш. Например, за „Пощальонът“ бях предизвикан от липсата на емпатия у българите към бежанците. Започнах да търся тема. И в новините се натъкнах на селото – на видео видях баби да посрещат бежанци с одеала, с вафли… Видимо бедни жени. Това ме заинтригува. И отидох. И първият човек, с когото се запознах, беше пощальонът. Ужасно симпатичен. Направи ми впечатление, че всички възрастни хора му имат доверие…
– А онзи, тунеядецът?
– Бруталното при него е, че първият кадър, в който участва, е моментът, когато го виждам за първи път. Пощальонът излезе от къщата на първата баба, тръгнахме, той влезе в къщата на Иван Черния, „експертът по бежанците“, и започна да си говори с него. И там няма монтаж. Това е лудото на документалното кино.
– А Сатовча и „Истории за храната и душата“?
– Не съм религиозен. Но ми харесва, когато религията се използва за нещо добро, което днес не се случва често. Имал съм лош опит – в Китай, в Израел… Но имах много близки приятели помаци. Исках да направя филм за това, какво им се е случило. И отидох в Сатовча благодарение на Андрей Паунов, той ме запозна с възрастното семейство. В главата ми се въртеше религия и доброта. Хората ни посрещнаха и ни задържаха – живяхме в домовете им заедно със съпругата ми и целия снимачен екип. И ми направи впечатление как сутрин и вечер всичко се свежда до храната и това да сме заедно около масата – през цялото време жените готвеха, за месец снимки напълняхме с по 8 кг. Хареса ми и химията между Джамал и съпругата му Рафие (едни от главните герои) – той през цялото време играеше важен, а тя контролираше ситуацията. Съгласиха се да ги снимаме, запознаха ни с другите хора. Но първо винаги е личното – не мога да правя документален филм, ако не ме е запленил човекът, за когото ще разказвам.
– В „Тайният живот на Вера“ има много крупни планове.
– Операторът Станишев ги харесва и аз нямам нищо против.
– Визията е експресивна, много красива. За първи път снимаш с него.
– Запознахме се преди години в Хелзинки. Той преподаваше във Финландия. Няколко филма имам и с Орлин Руевски, с който също работим много добре. Снимал съм и с финландски оператори. Хареса ми как Станишев е снимал „Вяра, любов и уиски“ на Кристина Николова и „Маймуна“ на Димитър Коцев-Шошо – имаше документален елемент. Що се отнася до визията, красотата не прави филма. Ако не усетиш емоция на края, той просто се чупи. Важна е душата на филма и Станишев допринесе много за това. Финансирането на “Вера” отне много време. В годините на развитие на проекта заснех “Пощалонът”, който имаше късмета да бъде селектиран за ИДФА в Амстердам. Така ни забелязаха от Арте и решиха да подкрепят “Вера”.
– Виждаш ли колко важно е да си на фестивали!
– Адски важно е за документалното кино. Ние нямаме публика в кината, въпреки че във Финландия всеки мой филм е имал кинодистрибуция. Финландците не искат да се откажат от идеята, че трябва да се възпитава публика. И тя да има избор. Държавата подкрепя големи дистрибуторски компании, които разпространяват по всички кина документални филми.
– Работиш неизменно с Петър Дундаков и всеки път е непренебрежима музиката му, но във „Вера“ е изключителна – доразгръща същността на героинята.
– Вече толкова добре се познаваме, че няма нужда дори да говорим. Музиката трябва да се развива драматургично. От самото начало бяхме убедени, че тук ще е класическа, че ще се записва със „Софийски солисти“. Например, в „Любов и инженерство“ знаехме, че ще е електронна музика. Хубавото при Петър е, че работи в различни жанрове. Истината е, че през годините не съм и търсил друг композитор. Просто е много талантлив.
– Ти сега живееш повече време в България, нали?
– Да, така решихме със съпругата ми, вече имаме дете на четири и половина. В България живеенето е на вълни – има своите добри и негативни моменти.
– Наскоро гледах искрен и симпатичен документален филм, в който е замесено и твоето име – „Калин и отборът на затвора“ на Петко Гюлчев. Попитах продуцентката Галя Щърбева дали си сценарист, а тя отвърна, че си организирал материала.
– Те ми показаха работен вариант от 90 минути. Беше труден за гледане, а в същото време виждаш, че там има душа. Бяха снимали 5 години. И нещо не се получаваше. Те бяха много вътре в материала. Заедно с Петко работихме с монтажист половин година и филмът се случи. Душата на документалното кино е, когато не всичко е казано, а трябва да го усетиш. Много съм щастлив за този филм. Хубаво е, че отиде в Сараево. Има хора в България, които разбират от драматургия на документалното кино, но изисква да си 100% в проекта. И въпросът не е до пари, а до енергия.
– Драматургията е доста относително нещо в документалното кино. Филмът те повлича и пренебрегваш сценария.
– Не е относително. Нещо трябва да се случва във филма, да има конфликт. После, какво се случва след конфликта, накъде води той. Има основни драматургични правила и ако не са изпълнени, филмът не може да издържи повече от 50 минути.
– Може ли да се издържа режисьор от документално кино?
– Аз правя филм през година. Да кажем, успявам. Но работя зверски много. Няма лукс, няма почивка. В момента, например, работя по два документални филма и развивам първия си игрален, който пак ще е някакъв хибрид като „Правилата на ергенския живот“. И пътувам, търсейки финансиране. Но в много от случаите започвам снимки без никакви пари.
Разговаря Геновева Димитрова
22 март 2019 г.
