Когато през 1952 г. българите започват да получават с романа „Железният светилник“ грандиозното епическо послание на Димитър Талев, за мнозинството от тях то звучи като идващо отдалеко предание. И тази негова отдалеченост бе и пространствена, и времева. Чудесната поява (наистина бе чудо!) през следващите две години – „Илинден“ през 1953-а и „Преспанските камбани“ през 1954-а – дори засили това усещане за трагическа от-деленост, раз-далеченост, от-къснатост. Близо стогодишната кървава история на македонските българи още от деянията на агресивната денационализаторска сръбска и гръцка пропаганда, с разделението на „екзархисти“ и „патриаршисти“ и особено след бруталното разкъсване на общобългарското землище чрез имперския берлински диктат, засилващият се контраст между робското битие на захвърлените в Османската империя българи и динамиката на живота в освободеното, но не и обединено Отечество, новите героически ходове на българската национална революция именно в македонските краища, драматизиращи десетилетия целия общобългарски политически живот, братоубийствата в средите на националреволюционерите, преследването на всяка изява на българско народностно съзнание в границите на Кралство Югославия (представено още навремето в драмата на Талев „Под мрачно небе“), краткотрайната илюзия за присъединяването на т.нар. нови земи в годините на войните и прекъсването на еуфорията – всичко това задълбочаваше великата травма и създаваше съвсем специфичната оптика за възприемане на Талевите романи. А към тази преизобилна с обрати история се прибавяше в предшестващото явяването на големите Талеви романи десетилетие неокачествимото комунистическо престъпление – заставянето чрез брутален терор върху българите от Пиринска Македония да се пишат македонци, да градят някаква македонска идентичност чрез един изкуствен език и фалшив регионален разказ. Самият писател стана жертва на цялата тази сталинистка „национална“ политика и завръщане му в българската литература през 1952 година бе едно истинско възкресение.
В нашето семейство, за майка ми и вуйчо ми, за баба ми – македонска, велешанска снаха, явяването на Талевия романов епос бе даряване на една жадувана национална библия. Точно тогава, в началото на 50-е, нас, децата, започнаха да ни водят на македонски, велешански поседоци в Македонския дом на Пиротска. Постепенно узнавахме за непреодолимите титовски прегради към югозападните македонски краища, към родния град на нашия дядо Михаил; почти невъзможно бе всъщност и да се преодолее българския паспортен режим. Получавахме за големите празници поздравителни картички от чичовци и лели, от братовчеди от Велес и Скопие. Романите на Димитър Талев прекрасно запълваха една липсваща ни родна действителност – за нас те бяха живо, актуално четиво, така и не станаха обикновени канонически книги от задължителния училищен списък, бяха нещо много повече. В тях намирахме една погубена възрожденска хармония, въздействието им бе пределно интимно. Опитвахме се в образа на Султана да разпознаваме чертите на нашата легендарна прабаба Сенка. Вече някъде през 60-те дядо Лазо от Велес – последният останал сродник в града с лепнатото му просташко Титов, ми изпрати старо копие от завещанието на нашия прапрадядо Кицо Ангелов Карафилов от 1880 г. В него, след като са разпределени между синове и дъщери къщи, лозя, нерезини, ниви, бъчви, корита за грозде, „сух“ капитал, е прибавено: „за добър Спомен на душата ми заповядвам подир смъртта ми да се дадат петнайсет минца за в полза на покрепление на българските в града ни съществующи училища“. (В книгата си за Велес Васил Кънчов подробно описва кои и колко са тези български училища.) За същия този отнет ни Велес Димитър Талев пише през 1933 г. в прелестния си очерк „Поетическа география на Македония“: „За пръв път видях Велес през един от ония ведри и топли февруарски дни, когато у нас, там на юг, сливите се покриват с цвят – китка до китка, а по голите вейки на върбите и тополите израстват вече млади листа. Когато влязохме в града, слънцето клонеше към запад. Никога преди това не бях виждал по-хубава гледка на град. Сигурно защото местоположението на Велес е особено, а слънцето висеше едро и огнено над височините на югозапад от града. “
Димитър Талев е големият писател, който съхрани завинаги за нас чувствено, зримо, пределно разгърнато, в историческа перспектива и в съвременен план Македония именно в българските предели, всред българските светове. Той въплъти, преизпълни със съдържание, в цялата й пълнота, с меланхолията на извечната ни тъга по юг, формулата от заглавието на известния академически сборник с поклоннически слова „Македония като българска земя“. Ние нямаме никакво право да забравяме, че тази негова мисия бе изпълнявана чрез стотици текстове от всички жанрови форми на художествената проза в продължение на половин столетие, при всички превратности на историята. Тя бе изпълнявана с пълна отдаденост, с фанатична вярност; оставащата някъде все по-встрани от централните български топоси и все по-назад във времето Македония бе неговата съкровена и едва ли не единствена тема. Той я възвръщаше за всички българи отново и отново – чрез образите на стотици реални и обобщени персонажи, национални герои и хора от всекидневния бит, чрез сладостно видени пейзажи, вписани в една глобална общобългарска геопоетика. И не трябва да премълчаваме, че заради защитата на българския характер на културата, традициите и езика в Македония, той преживя страданията на комунистическия терор. Затворът, концентрационните лагери, отлъчването от писателската общност, въдворяването без препитание в провинцията, унижението да пише няколкократно едва ли не диктувани „самокритики“ – всичко това бе точно заради тази негова вярност. Няма прошка за това престъпление към големия писател! Обръщането на сталинистката геополитическа конюнктура спрямо Титова Югославия направи възможна появата на новите му романи. Но не той се възползва от тази конюнктура, а тя от него, от епическото му творчество. Тоталитарната власт се опита да се възползва. Но Димитър Талев просто бе неотклонно, с трагически стоицизъм, верен на своята българска Македония. И голямата литература – независимо от опитите за спекулативно властово присвояване и експлоатиране – има своя логика на въздействие. Авторът на „Железният светилник“ не просто бе припознат от най-широки читателски аудитории; той веднага стана любимият истински жив класик на българите. С десетилетията българската култура изпита необходимостта да си върне заклейменото идеологически преддеветосептемврийско творчество на Талев, когато по страниците на ДанаилКрапчевата „Зора“ той е постоянно заедно с обговарящия така сладкодумно централните подстаропланински селища Чудомир, да бъдат пълноценно прочетени отново по-ранните му романи „Усилни години“, дълго време мислен като за нещо като първи, чернови вариант на тетралогията, и „На завой“ (сочен за „мракобесен“, наред със „Слънцето угаснало“ на Владимир Полянов и „Кръв“ на Константин Константинов). Литературноисторическата справедливост възтържествува.
Стара традиция още от българските възрожденски книжовници от Македония е да се градят в творбите най-едри пространствени схеми на българските предели и с подчертан акцент да се вписват неизменно в тях македонските краища със свои символни топоси. Още Отец Паисий е вгледан в своя тогавашен духовен български център, защото за него актуална е именно Охридската архиепископия. Константин Миладинов мечтае за „орелски криля“, с които „в наши стърни да си прелетнех“, над Стамбул, Кукуш, Охрид, Струга. Във встъпителната си реч пред учениците от Априловската гимназия Григор Пърличев казва: „Помните прочее, че на майка България (…) завижда всичкий свет“. В многостранното си творчество Димитър Талев обобщава тази традиция – вгледан в своята любима Македония, той винаги държи цялото в съзнанието си, погледът му има обхват за общобългарски предели. В цитирания вече очерк „Поетическа география на Македония“ Битоля и Велес са заедно с Банско; така е и в очерка „Долноземски градове“ (1935 г.). Във „Вечер над родния край“ четем ето такъв пасаж: „Ходил съм по много страни – навсякъде земята е хубава. Но само като си спомня за широка Пелагония – само за нея ми е тъжно: петнайсет години не съм видял родно поле и планините наоколо, своята бащина къща и тихата уличка, дето израснах.“ А ето как започва с историческа ретроспекция един приветстващ тракийци от името на македонците текст от в. „Македония“ (1932 г.) по случай революционния празник Преображение: „Възликува Стара планина, ликуваха хайдушките Родопи, радостен светлееше Дунавът, а Вардар и Марица тръпнеха в честити надежди. Злобното сърце на развратна Европа обаче остана безчувствено към жадния за свобода български народ. Над равната беломорска Тракия, над китна Македония отново се надвеси мрачната сянка на робството.“ И още, чрез словата на една патетична националреволюционна геопоетика: „Страшната революционна организация на тракийци и македонци сплиташе едно в друго в своята челичена мрежа поробените селища надлъж и нашир, от Охрид до Черно море.“ В романа „Усилни години“ се говори на много места за „автономна Македония“ (известна тактическа теза на някои от ръководните дейци на ВМОРО). Но това означава просто временно (до присъединяването), паралелно съществуваща в политическо отношение, но не и отделена, сепарирана, още по-малко противопоставена на общобългарското. (Мъчителните процеси на формиране отвъд на друга национална идентичност след 1944 г. не са вече тема на Талевото творчество. Припомням, че според специфичната терминология в ранната публицистика на революционното движение за освобождаването на българите от Македония и Одринско, думата „отвъд“ означава от гледната точка на Княжество България отиване във „вътрешността“, в поробена Македония. Така е кръстена драма на Антон Страшимиров. Но в творчеството на Димитър Талев, чрез очерка „Отвъд“, последният текст от „Зора“, 1944 г., посветен „На покойната ми майка“, думата получава още едно значение – в царството на мъртвите, пред прага на отвъдния свят.)
Погледната в едър план, цялата класическа тетралогия има в себе си като носеща конструкция един общобългарски пространствен модел. От Македония към горна, свободна България непрекъснато се прехожда и обратно. Но това ще се случи с разгръщането на цялостното повествование. Първоначално в „Железният светилник“, светът на град Преспа е в голяма степен затворен в себе си; неговите малцина пътуващи хора отиват до Битоля, Охрид, Солун, т.е. в долна Македония; някъде далече стои имперският Стамбул/Цариград. Традиционен похват за Талевата белетристика е въвеждането ни в града чрез една силна образна експозиция – ето например влизането на бягащия от село Стоян Глаушев: „Градът посрещна добре новия си гостенин – с топлия сомун, със слънчевото си утро, – посрещна го и го привърза към себе си завинаги. Преспа бе град със стара слава и със своите десет, а може и петнайсет хиляди жители беше един от големите градове в Македония.“ В „Железният светилник“ народностното име все още почти не се употребява – действието се развива в първата половина на XIX век. Както и в други предели на Българско, градчетата започват да се търсят едно друго, изпращат си послания, градят наистина мрежа. Но все пак: „Тук, в тоя загубен, забравен край на мрачното царство на султаните, едвам достигаше далечният, замиращ отзвук на отминаващите събития като вълна, която тихо приплисва пустия бряг, тласната от последния порив на стихваща буря по ширните далечини на морето.“ Идването на монаха от Рилския манастир, неговият разказ все още звучи като едно предание за някогашната сила на общността. („Дом народен е той! – казва монахът за манастира.) Събития на консолидацията са строежът на нова църква, влагането в нея на гениалното творение-иконостас на Рафе Клинче с укритото художническо свидетелство за трагическото прекъсване на любовта му с Катерина, както и създаването на читалището. В „Преспанските камбани“ светът на Преспа вече се отваря (а това се случва около 1860 година) към широката общонационална перспектива. Имената българин, българско, по Българско вече дават доминиращата проблематика. Първата кулминация е с речта на новодошлия учител Вардарски по случай празника на светите братя Кирил и Методий в окончателно завършената нова църква с обръщението „Народе български!“ към събралото се ентусиазирано множество от миряни. Самият учител е – естествено – от пътуващите, обхождащите, обединяващите хора: учил е в Самоков и Габрово, бил е заточен в далечна Мала Азия. Ритъмът на събитията се ускорява – Преспа вече стои стабилно и видимо на общобългарската карта, а не просто някъде в едно недобре маркирано пространство. А дошлата още по-сетне учителка Иванка Руменова (след петгодишно учение в Русия) прави силно лично обобщение за мястото на Македония всред българските светове: „Македония… Звучи ми някак особено това име… Може би защото го чуваме още от детската си люлка: Мизия, Тракия, Македония – три сестри рождени… Не знак как да ви обясня… после в училището… Александър Македонски, свети Кирил и Методий, свети Климент… А има и още нещо друго: моят дядо по майка ми бил някъде от тука, от Костурско, заселил се в Шумен преди години. Той, докато беше жив, постоянно ми говореше за своя роден край и с голяма любов към тая земя.“
Ето така, стъпка по стъпка, от едно публично слово към значим открит жест, от един почти битов конфликт до неизбежна етническа конфронтация, повествованието върви към грандиозните общобългарски събития, които ще разтърсят, ще обхванат и Преспа, и цяла Македония. Към Руско-турската Освободителна война, която Яворов ще назове „така наречената“, към покрусата от разпокъсването на Отечеството, към въстанието от Илинден и Преображение, към най-често мъчително трудните преселения на цели маси македонци в свободните български краища… Събития, които в последна сметка ще оставят Македония извън границите на българската държава.
И нека в заключение кажем следното: отрано българските книжовници, писателите от Македония (от ранните възрожденци до Христо Силянов и Александър Балабанов) имат едно опасение. Те някак предусещат (имат този дар!), че българската идентичност на хора, българският характер на селища, българското обживяване на полета и планини са силно застрашени, че прекомерно много чужди фактори радикално, грубо въздействат за отродяване и насилствено сепариране, че дори тукашните говори остават някак неинтегрирани в общонационалната книжовна норма. И настойчиво възпроизвеждат отново и отново чувствено въплътени модели и схеми за задължителното поместване на Македония, тази българска земя, в общобългарските предели. Те преизпълват творбите си със звучащи символно реалии, припомнят сюжетите на древността (светлите дела на Светите Седмочисленици, наследството на цар Самуил и на Охридската архиепископия). Но гласовете им ние вече чуваме като далечно, като отвъдно предание. И Димитър Талев, този голям български писател, могъщо обобщава и трагически интерпретира тази голяма цивилизационна драма.
Бел. ред. Текстът е доклад за Национална научна конференция, посветена на 120 години от рождението на писателя, БАН, 6 ноември 2018 г.
