Известният британски документалист Шон Макалистър отново бе у нас – като специален гост на 23-ия София филм фест. Когато преди три години гледах документалният му филм „Сирийска любовна история“, ми бяха необходими няколко дни, за да изляза от него. Заснет с любителска видеокамера, от ръка, с изображение, не по-добро от това, което всеки от нас би постигнал, филмът хваща за гушата както сюжетно, с цялата съдбовност на срещата между Макалистър и Амер и Рагда (които най-малкото нямаше да са живи без нея), така и със самите отношения в семейството на двамата бунтари и близостта им с режисьора, който сам се оказва герой във филма си.
Новият му филм „Северна душа“ носи подобно усещане, макар и много по-леко – историята на склададжията Стийв, който мечтае да прави рап с децата от бедните квартали на Хъл, се развива на много по-спокоен фон. Малкият град е спечелил титлата „Британска столица на културата“, макар това да не носи особен оптимизъм на жителите му. Стийв, затънал в заеми и видимо смазан от живота, прави всичко възможно да осъществи мечтата си, да не се срине в отчаяние, да удържи връзката с дъщеря си. Режисьорът отново е въвлечен в действието, а краят, макар и щастлив, не оставя у зрителя удовлетворение – Макалистър е помогнал на героя си, но кой ще помогне на всички други, изпаднали в подобна ситуация?
– Съществува определение за документалиста, че е като „муха на стената“ – незабележим наблюдател, който вижда всичко, но не се намесва. В писмено интервю по повод „Сирийска история” ми бяхте споменал, че предпочитате да бъдете „мухата в супата“ – този, който ще преобърне цялата история.
– „Мухата на стената“ е израз, измислен, за да се определи как документалистът може да наблюдава хората, без да се намесва. Тази налудничава идея произлиза от правилата на BBC за обективността. Аз лично вярвам, че щом монтираш, всичко във филма ти е субективно. Винаги става дума за решението каква субективна интерпретация да направиш на това, което си заснел. Когато учих документално кино, попаднах на американизираната версия – „мухата в супата“, а именно, че трябва да направиш така, че да е напълно видимо и ясно, че присъстваш. Вероятно най-познатият пример за този подход са филмите на Майкъл Мур, който очевидно винаги е действащо лице и променя събитията, които заснема. Но мисля, че неговите филми не са чак толкова добър пример, защото той самият е основна тема в тях. Мисля, че това, което аз се опитвам да направя, е да присъствам в живота на моите герои, но като себе си, като Шон с камерата, да реагирам на това, което се случва. Споделям какво мисля и понякога като че ли им казвам какво мислят те. Докато снимах „Северна душа“ със Стийв, донякъде се чувствах, все едно съм му ментор – той гледаше на мен като на ориентир, без да ме пита буквално „какво да правя“. Знаеше, че съм до него през цялото време, докато той поема по своя път към промяната, без да е сигурен как да продължи. В този смисъл, не бях муха на стената, бях мухата в супата и действително бях много активен, не спирах да му повтарям: „Излез от тази ужасна ситуация, направи нещо, промени се!“. Сега, когато пътуваме заедно да представяме филма, Стийв говори за процеса, през който е преминал. Хората го питат „Щеше ли да напуснеш фабриката, ако не се беше намесил Шон?“ и той казва „Не“.
– По този начин вие, освен автор на филма, сте и един от героите му. Това понякога не ви ли кара да се чувствате несигурен?
– Сега ми се струва много лесно, но по време на снимките ми беше трудно, защото се загубвах в момента. Затова и най-трудната част е монтажът, защото тогава всъщност започваш да взимаш ключовите решения как да представиш периода, в който си работил със своите персонажи, и как да ги представиш честно. Но също така и решаваш кои са основните неща, които искаш да покажеш, защото, ако подчертаеш едно нещо, понякога това значи, че пренебрегваш друго или направо го изрязваш. Разчитам на съсценарист в процеса на монтажа да внесе яснота, защото сам не мога да видя в този момент кое е важното. Конкретно със „Северна душа“ дори на премиерата на филма не успях да видя това, което съм искал да разкажа, така че след нея се върнах в монтажната, където по време на една шестседмична черна фаза на депресията премонтирах филма и го промених напълно, след което го сглобих отново, както си беше. Има я тази постоянна борба.
– Вие бяхте един от кураторите на „Хъл – британска столица на културата“. Разкажете повече за това.
– Трябва да работите с всеки град спрямо собствените му нужди и изисквания. Стратегията ни за Хъл беше да съберем достатъчно много пари – около 38 милиона, за да може 365 дни от годината да имаме културни събития и да се опитаме да координираме комбинация от вдъхновяващи местни проекти и външни събития с големи имена. После в рамките на това се опитахме да организираме много по-авангардни проекти. За мен беше важно да има по-достъпни събития, които ще успеят да докоснат хората и няма да бъдат нито твърде езотерични, нито твърде високо изкуство. Не си падам по смахнато изкуство, мисля, че то трябва да е достъпно за публиката. Всъщност, това беше най-амбициозната седмица в града след цяла година работа. Много хора в началото на 2017 г. се страхуваха, че никой няма да дойде, на никой няма да му е интересно, защото Хъл като място е с негативна настройка, всички са черногледи… И точно защото така са се чувствали толкова дълго, за мен беше важно откриването да бъде предизвикателство към това черногледство и начин то да бъде преодоляно. Цяла седмица прожектирахме откъси от стоте последни години от историята на Хъл по градските фасади. Беше достъпно, истинско и вълнуващо. Мисля, че високото изкуство не винаги работи. Хората от работническата класа не са глупави. Когато видят нещо, което не е интересно, ще си кажат: „Това е скучно“; и няма да се върнат. Едничкият провал на годината, според мен, е, че столицата на културата не успя достатъчно да ангажира местните артисти, което много ги огорчи. Нашето основно усилие беше да доведем големи артисти отвън и това също е важно, защото, ако работехме само с местните, столицата на културата щеше да си остане затворено събитие. Необходимо беше да докараме външни артисти, за да вдъхновим местните, но трябваше повече да ангажираме и нашите артисти. Като че ли ги пренебрегнахме.
– Това по някакъв начин засяга и вашия герой, Стийв, защото той получава шанс покрай културната столица, но по-късно му е отнет – годината приключва и той трябва да се откаже от начинанието си…
– След като организирах откриването, BBC поискаха от мен да заснема филм и тогава всъщност Стийв ме намери и се предложи за главен герой. Даде ми един лист, написан на ръка, и каза: „Искам да снимаш мен“. Усетих, че сменям мащаба – от най-голямото отивам към най-малкото. Като фокусирах филма си върху един обикновен човек и дребната му мечта, показах как тази голяма машина може да проникне в маргиналните общности. Беше ми мъчно за Стийв. Той закъсняваше с погасяването на дълговете си и взимаше допълнителни смени в склада. Собствените му работодатели се опитваха да му ударят едно рамо, макар и да не разбираха как. За жалост, те не му дадоха достатъчно време, не го подкрепиха адекватно. В крайна сметка, Стийв се оказа понижен. Историята показва колко уязвими са хората във Великобритания. Сега, когато доходите са ниски, а хората – задлъжнели, как е възможно да се занимаваш с изкуство и култура? Филмът зададе много интересни въпроси за Англия днес, особено на фона на Брекзит и на фона на малките населени места, които толкова дълго време са били пренебрегвани. Тъжното е, че без този филм Стийв все още щеше да работи в склада и като бивш фабричен работник, защото преди 20 години и аз бях такъв, и този филм е донякъде автобиографичен. Преди 20 години, без образование и без квалификация, осъзнах, че искам да се разкарам от тази проклета фабрика и успях да се измъкна. Въпросът е как Стийв би могъл да направи това днес и отговорът е, че не би могъл. В момента хората са много по-малко социално мобилни от преди.
– Филмите ви винаги са политически, но политиката е преплетена в животите на героите, не е изведена декларативно.
– Според мен, политическото послание трябва да бъде в героя и в историята. Със Стийв това е още по-явно, защото той самият не е политически ангажиран… Обаче ситуацията му е силно политическа. Когато видя филма, се разплака, защото сам не бил разбрал, че всъщност животът му е толкова тъжен. Така каза. Дългове му за него бяха просто малка част от живота му. Той не беше разбрал, че за мен това е важна тема. Всъщност, начинът, по който избираш при монтажа кои епизоди да използваш, политизира филма. Биографията на Стийв се докосва до много голяма публика, защото той е обикновен човек от Северна Англия. Важен е начинът, по който подреждам историята му, можех просто да разкажа за проекта му. Когато случайно попаднах на сцена, в която Стийв обясняваше за дълговете си, не осъзнавах, че по-късно, когато му отнеха автобуса и го понижиха, той опасно се приближаваше до банкрута. Това създаде една крайно политическа сюжетна линия във филма ми. Особено за днешна Британия, в която всеки е задлъжнял. Според мен, така трябва да се разказва. Харесвам Кен Лоуч, но мисля, че филмите му напоследък си приличат – все едно прави един и същи филм. Вижда се политическата стратегия – филмът се опитва да преведе хората през посланието си като през изложбена зала. Надявам се аз да не правя същото, но ми се струва, че сме на земята само за кратко. Ако можем да навлезем в нечий живот с камера в ръка и да споделим човек като Стийв със света, това, което можем да му дадем в отплата, е да го освободим от фабриката, да го оставим да следва мечтите си, волен като птица.
– А какво имаше на листа, който ви даде Стийв?
– Там беше описана мечтата му за неговия автобус със звукозаписно студио. Беше нещо като мотивационно писмо. „Имам тази идея. Работодателите ми ме спонсорират. Може ли да дойдете да ме снимате?“. Но за мен като документалист имаше някакво подсъзнателно послание, което казваше повече: „Помогни ми. Искам да се променя”. Аз така го прочетох. Той ме намери преди една прожекция на „Сирийска любовна история“. Стоях на бара и изведнъж огромен, мускулест мъж, облечен в жълта жилетка и с татуиран врат, въобще необикновен, но и плашещ, се приближи към мен и аз си помислих: „Леле, кой е този? Какво съм казал? Кого съм обидил?“ А той каза с един хрисим гласец: „Здрасти, аз съм Стийв. Някой ми каза, че си търсите персонаж за следващия документален филм. Може ли да прочетете това? Телефонните ми номера са на гърба.“ След което ми прати и съобщение: „Съжалявам, че не успях да остана за обсъждането, но утре трябва да ставам в 4 за смяната в склада”.
– След конфликтни зони, като Сирия и Йемен, как се различават снимките в родния ви град?
– Да, в Сирия или в Йемен със сигурност е по-вълнуващо, отколкото в Северна Англия. Беше хубаво да поживея при родителите си. Междувременно си мислех, че от политическа гледна точка сме направили ужасна услуга на Британия, всички заедно, и никой не документира живота на хора като Стийв. В края на краищата, се радвам за него, защото сега, когато пътуваме заедно, откривам на колко места не е бил. Когато дойде за прожекциите в Лондон, ми прати съобщение, че видял Биг Бен. И тогава осъзнах, че той досега в Лондон не е ходил. За него това е огромно приключение.
– Очевидно е, че филмите ви променят героите в тях. А вие променяте ли се?
– Предполагам, че да. Не може да не се промениш. Видях ужасни неща, докато снимах във военни зони, и те оставиха отпечатък върху мен, особено когато умираха хора. Смятам, че целият смисъл да заснемеш филм е ситуацията да се промени – за Стийв или за някой като него. Но ситуацията би трябвало да се промени и за мен, нали? Най-голямата ми дилема покрай този филм дойде от това, че наскоро филмовият фонд на Великобритания ме покани на среща, за да разговаряме за нов филм. Този път игрален. И по време на срещата дамата, с която разговарях (тази, която беше поръчала филма за Стийв), каза: „Той е толкова изумителен персонаж. Защо сега не направим игрална версия на „Северна душа?“. И аз взех, че се съгласих. Така че сега се боря с тази идея. Мислите ли, че Том Харди би бил добър Стийв?
Разговаря Яна Пункина
