Нужно ли е да бягаш от ада, за да разбереш, че раят може да бъде негова версия?

Н

Разговор с Надав Лапид

„Синоними” на Надав Лапид (”Златна мечка” от Берлинале 2019) разказва експресивно историята на Йоав – израелец, избягал в Париж, за да се отрече от демоните на своята родина и да стане идеален французин, един вид нов Бонапарт (картичка с неговия портрет е първото нещо, което той краде в Париж). Обаче според това как ярките впечатления от Франция се навързват, идва разочарованието – идеята за Франция драматично не съвпада със своето реално въплъщение.

– Може ли да се каже, че Йоав е по-скоро концепт, идея, отколкото реален, живо човек?

– Съгласен съм в смисъл, че Йоав води съществуването си, оттласквайки се от идеята, която довежда до логически завършек. Той преживява трансформация на ментално, физическо и интелектуално равнище ежедневно, шляейки се по улиците на Париж и мърморейки френски синоними. Освен това, ме занимава възможността да направя филм, суров като форма, много материален, необработен, хаотичен.

Всичко, което виждате на екрана, отразява личния ми опит от живота в Париж преди 17 години. Почти всяка сцена във филма се е случила наистина. В сюжетно отношение това е много примитивен филм. Какво се случва, всъщност? Млад човек пристига в града, живее живота си и заминава. Сложността на филма е в това, че почти всяко събитие е амбивалентно. Не ми харесва, когато даден режисьор прави някакви сложни неща и твърди: „Всъщност, снимах прост филм”. Но сега ми се случи да стана тъкмо такъв – случилото се с теб лично никога не е просто. Така че ми се наложи да прибягна към формализма и да използвам всички достъпни изразни средства: звук, сценография, костюми и работата на камерата – не разбирам защо камерата трябва да остава емоционално обективна. Въведох във филма тялото на оператора: чувствата на героя преминават през ръката, държаща камерата, и ние виждаме това на екрана. Ето защо в „Синоними” има определена визуална еклектика – отбелязва я всеки втори рецензент. Но формалното решение на всяка сцена е конгениално на нейното съдържание – то или подчертава случващото се с героя, или, обратното, работи като контрапункт.

– Тоест, това е буквално автобиография? И на вас ли ви откраднаха дрехите и се е налагало да се снимате за гей списания?

– Нямах цел да снимам точно автобиография, просто исках филмът да бъде верен на житейската истина и изобразяването на някои ситуации и в този смисъл – да, всичко, което става на екрана, ми се е случило. Опитът на всеки човек може да отвори прозорец към екзистенцията и моят личен опит с парижката емиграция не беше някакъв екстраординерен или екстремален. Във филма не възпроизведох всички детайли от биографията си. Но екзистенциалните въпроси, които стоят пред героя, стояха и пред мен. В каква степен сме роби на своето минало и родното си място? Наистина ли искаме свобода? Можем ли да станем някой друг?

– В сравнение с двойката парижки интелектуалци, която взема под крилото си Йоав, той е много брутален. Тялото му излъчва забележима ярост. Това резултат от някакъв посттравматичен стрес ли е?

– Възможно е, той страда от посттравматичен стрес, но травмата е неговата собствена личност, а не конкретен епизод от миналото. Разбира се, всичко това е свързано с армията, военната служба, но самият му живот като израелец е причина за този стрес. Затова той се опитва да се отърве от миналото си, да се откаже от иврита, да го замени с нови френски думи… В същото време, националната идентичност е заложена в самото му тяло, което е доста израелско.

Вероятно именно затова се опитва да го унищожи – в началото измръзвайки (този епизод е фактически символичната смърт на героя), после го изтезава с глад и накрая продава тялото си като порномодел. Но тялото отказва да изчезне и, както ляга гол пред фотографа, от устата му започват да излизат думи на иврит. Така че мисля, че характерът му е нещо като страдание на номад и всичко е свързано с това, че ненавижда своята природа.

– Защо героят ви и вие заминахте точно във Франция? От принципно значение ли е мястото, към което бяга Йоав?

– Мисля, че има нещо важно в тази негова фантазия за Франция, в тази въображаема Франция. Франция е не само държава, тя е концепция и в тази концепция е заложено собственото превъзходство. Възможно е французите да са прави в това. Те са майстори на революцията и майстори на мизансцена! Така че в поведението на героя, разбира се, присъства завист към Франция. Но нужно ли е да се бяга от ада, за да разбереш, че раят може да бъде негова версия? Не знам.

– Доколко бяхте сериозен, разказвайки тази драматична история? Струваше ми се на моменти, че филмът се превръща в сатира – Йоав изглежда идеалният израелски войник, новите му френски приятели са донякъде идеална френска двойка…

– Не съм решил специално да правя пародия или, обратното – да се въздържам от ирония. Не знам как случващото се може да се заснеме другояче. Но мисля, че това е много важно, когато зрителят няма здрава почва под краката си. Всъщност, всички моменти на истинския живот са примерно такива: когато някой говори нещо смешно, ние се усмихваме, а после поглеждаме събеседника и виждаме, че е сериозен. Филмът е смешен, но същевременно и не е. Това е сатира, но напълно реалистична. Мисля, че противоречията между форма и съдържание обогатяват филма. Например, има сцена, където охранителите на посолството се срещат с този луд израелски младеж – и работното събеседване се превръща в ръкопашен бой. Това, че се борят за маса, е и смешно, и пародийно, и реалистично, защото камерата показва епизода нормално, сякаш е всекидневна, дори рутинна среща. Общият план, камерата ги следи, всичко продължава доста дълго. Зрителят успява да разгледа сума ти детайли. Освен това, камерата продължава да следи персонажите и след като те стават и си стискат ръцете, и това отново изисква време. Изгубва се импулсът за агресия – това е истинският живот. И това, мисля си, превръща филма от пародия в нещо като екзистенциално изказване, разкриващо същността на нещата.

Наталия Серебрякова

Colta.ru, 25 април 2019 г.

За автора

Из чуждата преса

Категории