Рангел Вълчанов е най-неуправляемо артистичният човек и режисьор по тези ширини. Отиде си преди 5 години, а продължава да липсва болезнено. И днес би навършил 90.
Рангел бе самата игра – пред камера, зад камера, на кино, на сцена, на тв-екран, на маса, на тераса, на море, на тепе… Съжаляваме непозналите остроумието му, невиделите маймунджулуците му…
Той е филмовият ни колос без „Златна роза”, но пък с всенародна убеденост, че няма друг като него. Рангел е уникатът на българското кино, без чиято вулканична фантазност то би било далеч по-хилаво. Филмите му изпреварваха времето – породисти и свободни, те се движат из историята на българското кино като немирни птици. От забранения „На малкия остров“ (1958), през гениалния „Лачените обувки на незнайния войн“ (1979) до рекапитулационния „А днес накъде“ (2007) Рангел създаде автономен свят от потиснатост и свобода, любов и порив, спомен и документалност, сън и реалност, тъга и радост…
Пред мощното му присъствие капитулираха не само граници, фестивали и власти, а и самата възраст – както експериментираше или разсмиваше, Рангел надхитряше биологията. И дори останал безмълвен, с шопския си инат пак не се даваше. Когато престана да снима, Маестрото от Кривина започна да пише щури и проповеднически книги. Докара ги до три: “Всички ще умрем, а сега наздраве” (2010), „Ура! Най-после и онемях!“ (2012, изд. „Жанет-45“), „Хем съм сам, хем няма никой“ (2013, изд. „Сиела“).
За Рангел и с него Коста Биков направи вълнуващия документален филм „Пътешествие между два филма“ (1998, „Златен ритон“, поделен с „Орфей и говедата“ на Здравко Драгнев). Сега, 20 години по-късно, той снима нов филм за Рангел. Какво ли ново ще ни каже? Сигурно е, че уникатът Рангел ни липсва.
К
